Анна Тод
След сблъсъка (118)

Глава сто и седемнадесет
Теса

— Ще останеш ли с мен тази вечер? — пита Хардин и очите му изучават лицето ми. Аз веднага кимам с нетърпение. И сега, когато се съблича за втори път, грабвам тениската му и алчно я притискам до гърдите си. Той ме гледа, докато се преобличам, но не казва нищо.

Връзката ни е толкова объркана и объркваща. Винаги е била такава, но сега всичко е някак различно. В момента не съм сигурна у кого е силата. Преди часове му бях бясна, че не се появи, когато му направих торта, но сега съм повече от сигурна, че Хардин няма нищо общо с това. Така че сме пак в началото… второто начало, когато той беше така сладък да ме заведе на кънки. После беше толкова бесен заради Зед, а сега не мога да разбера какво се случва, защото не спира да се шегува и да прави саркастични коментари. Може би по-силното чувство в момента е щастието да съм с него, защото съм му липсвала и се радва, че вече не му се сърдя?

Нямам представа какво става в него, но си знам урока: по-добре е да не питам. Иска ми се да ми позволи да говоря за Сиатъл. Как ли ще реагира? Дори не ми се ще да му казвам, но знам, че ще се наложи. Дали ще се радва за мен? Не, не мисля. Знам, че няма да е щастлив.

— Ела тук — казва с дрезгав глас и ме притегля върху гърдите си.

Лежим на леглото. Ръката му слепешката търси дистанционното и след това започва да прехвърля каналите. Накрая спира на някакъв документален исторически филм.

— Как е майка ти? — питам след няколко минути. Той не ми отговаря веднага и когато го поглеждам, забелязвам, че спи.

 

 

Горещо е. Ужасно е горещо. Изплувам от съня и виждам Хардин, легнал върху мен с цялото си тегло, така че ме е заковал върху матрака. Главата му е на гърдите ми. Едната му ръка е около кръста ми, а другата е преметната зад гърба му. Липсваше ми да спя така, дори ми липсваше да се събуждам, обляна в пот, покрита от горещото му тяло. Когато поглеждам часовника, вече е седем и половина. Алармата ми ще звънне след десет минути. Не искам да го будя. На устните му танцува лека усмивка. Обикновено дори в съня си е намръщен. Опитвам се да се измъкна изпод ръката му и леко я развивам от кръста си. Той промърморва нещо, клепачите му мигат и се размърдва колкото да ме стисне по-силно. Гледам тавана и се чудя дали да се опитам да го преместя.

— Колко е часът? — пита със сънлив, плътен глас.

— Почти седем и половина — отговарям тихо.

— По дяволите. Не може ли да се чупим от даскало днес? Да го пишем дъждовен?

— Не, аз не мога, но ти можеш — усмихвам се, нежно прокарвам ръка през косата му и масажирам скалпа му.

— Можем да отидем на закуска?

— Това е много изкусителна оферта, но не мога.

Така ми се иска… После плъзга тялото си по моето и опира брадичка в гърдите ми.

— Добре ли спа? — питам.

— Да, много добре. Не съм спал така добре от…

Изведнъж ми става толкова хубаво, чувствам се истински щастлива.

— Радвам се, че си успял да поспиш.

— Може ли да ти кажа нещо? — Мисля, че все още не се е разбудил. Очите му са влажни, гласът му е по-дрезгав от обичайното.

— Разбира се. — Продължавам да галя косата му.

— Когато бях в Англия при мама, сънувах… имах един кошмар…

О, не. Сърцето ми потъва. Знаех, че кошмарите са се върнали, но така боли, когато разказва за тях.

— Съжалявам, че пак са се върнали.

— Не, те не само се върнаха, Теса. Станаха много по-зле.

Тялото му потреперва, но на лицето му няма никаква емоция.

— По-зле?

Как е възможно да станат по-зле?

— В кошмара ми… беше ти… и те правиха тези неща с теб.

Ледена вода се стича във вените ми.

— О! — гласът ми е слаб и жалък.

— Да… Беше… толкова объркано и откачено. Беше много по-зле от предишните, защото някак бях свикнал да виждам мама в тях.

Кимам и галя ръката му.

— След това дори не се опитвах да спя. Нарочно лежах буден, защото не исках да го видя пак. Не можех да изтърпя болката. Мисълта някой да те нарани ме води до лудост.

— Талкова съжалявам.

Очите му са тъмни, призрачни, а моите са пълни със сълзи.

— Не ме съжалявай — казва и улавя сълзите ми с пръстите си, преди да са се стекли по бузите ми.

— Не те съжалявам. Плача, защото не искам да те боли.

Това е самата истина. Не го съжалявам. Чувствам такава болка заради това объркано момче, което в кошмарите си трябва да вижда как изнасилват майка му, а сега лицето й е заменено с моето. Мисълта за страданието му ме убива. Не искам тези мисли да обсебват и бездруго изтерзаната му психика.

— Знаеш, че няма да позволя на никого да те нарани, нали?

— Знам, Хардин.

— Дори сега, ако никога не успеем да изградим това, което имахме, бих убил човека, който ти причини болка — казва стегнато, но някак меко.

— Знам — уверявам го с усмивка. Не искам да изглеждам прекалено обезпокоена от заплахите му. Разбирам, че го казва, защото ме обича.

— Беше хубаво да поспя.

Думите му са леки и изведнъж настроението ми се разведрява.

— Къде искаш да отидем да закусим? — питам.

— Ти ми отказа вече. Каза, че…

— Е, промених решението си. Мисля, че съм гладна.

След всичко, което ми разказа, искам да прекарам сутринта с него. Може би това ще ни помогне да държим комуникацията между нас отворена. Обикновено трябва да се боря с него, за да извлека каквато и да е информация, но този път ми призна съвсем доброволно, което означава много за мен.

— Колко беше лесно да те убедя само с жалката история за кошмарите ми — казва с въпросително изражение.

— Не говори така.

— Защо не?

— Защото не е вярно. Не промених решението си заради това, което ми каза, а защото изобщо ми каза. И не се наричай жалък, защото това също не е вярно.

Той става и обува джинсите си, сядам в леглото. Хардин мълчи.

— Хардин…

— Теса… — имитира ме с тънък, писклив глас.

— Не трябва да мислиш така за себе си.

— Знам — казва с тон, който следва да ми покаже, че това е краят на разговора ни. Знам, че Хардин не е съвършен, че има много недостатъци. Но кой ги няма? Аз също ги имам в изобилие. Иска ми се да се види зад недостатъците си, защото така ще може да се справи с проблемите и начина си на мислене за бъдещето.

— И така, цял ден ли ще те имам, или само за закуска? — пита и се навежда да си обуе гуменките.

— Тези гуменки ми харесват. Все се канех да ти кажа.

— Благодаря. — Връзва ги и се изправя. За човек с такова огромно его, Хардин не знае как да приеме комплимент.

— Не си ми отговорила.

— Само за закуска. Не мога да пропусна всичките си лекции.

Събличам тениската му и обличам една от моите.

— Добре.

— Искам само да си прибера косата и да се измия.

Точно започвам да мия старателно езика си, когато Хардин чука на вратата на банята.

— Отключено е — казвам с четка в устата.

— Отдавна не сме го правили.

— Кое? Секс в банята ли? — Боже, как успях да кажа такава простотия?

— Нее… щях да кажа… че отдавна не сме си мили зъбите заедно — смее се той и изважда една нова четка от шкафа с тоалетните принадлежности. — Но ако искаш да правим секс в банята… — подхваща закачливо, а аз веднага въртя очи.

— Не знам защо го казах. Просто това беше първото нещо, което ми дойде на ума. — Сега вече и аз се смея на глупостта си и на великата си дарба да говоря, преди да помисля.

— Винаги е полезно да се знаят такива неща.

Той пъха четката под водата и не казва нищо повече. След като си измиваме зъбите и прибирам косата си на опашка, слизаме долу. Карен и Ландън са в кухнята и закусват овесени ядки. Ландън ми се усмихва топло и изобщо не е изненадан, че ни вижда заедно. Карен също не е изненадана. Дори ми се струва, че изглежда… доволна? Не мога да разбера, защото тя вдига чашата с кафе до устните си и крие усмивката си.

— Тази сутрин аз ще закарам Теса в колежа — казва Хардин на Ландън.

— Добре.

— Готова ли си?

— Ще се видим за часа по религия — казвам на Ландън и Хардин ме извлича навън.

— Защо бързаме толкова много? — питам, когато излизаме от къщата. Той взима чантата ми, мята я през рамо и отвръща.

— Не бързаме, но като ви знам вас двамата, ако се заприказвате, няма млъкване, а ако прибавим и Карен към разговора, ще умра от глад.

Отключва ми вратата, минава от другата страна и сяда зад волана.

— Вярно е — усмихвам се.

Поне двадесет минути се чудим къде да ядем: IHOP или Денис. Хардин казва, че в IHOP правят най-вкусния френски тост, но аз отказвам да повярвам, докато не го опитам.

— Ще трябва да изчакате десет-петнадесет минути, за да ви настаним — казва една ниска жена със синьо шалче.

— Добре — отвръщам, но за Хардин не е добре.

— Защо? — пита веднага.

— Защото в момента няма никакви свободни места — обявява мило жената. Той започва да върти очи, а аз го дърпам да седнем на пейката до входа и да чакаме.

— Радвам се да видя, че си се върнал — започвам.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не си загубил милото си отношение към хората.

— Че кога съм имал такова?

— Не знам… когато излязохме на среща онази вечер.

— Но след това изпочупих всичко в спалнята ти и ти крещях — напомня ми той.

— Знам. Просто се пошегувах.

— Е, дано следващият ти опит с шегите е по-удачен — казва, но виждам усмивката му.

Когато най-сетне сядаме, даваме поръчката си на едно момче, чиято брада ми се струва прекалено дълга за сервитьор. След като се отдалечава, Хардин псува и заплашва, че ако намери и един косъм в храната си, ще му падне пердето.

— Просто трябваше да ти покажа, че не съм загубил чара си — напомня ми и ме кара да се усмихна.

Обожавам начина, по който се старае да бъде по-мил, но още повече ми харесва начинът, по който демонстрира пълната липса на зачитане на мнението на другите хора. Не го интересува какво си мислят за него. Иска ми се да мога да прихвана някои от неговите качества.

След това прави пълен списък с нещата, които не му харесват в заведението, и така храната ни идва.

— Защо не можеш да пропуснеш целия ден? — пита Хардин с пълна уста.

— Защото… — започвам, но не мога да довърша. О, да, сега се сетих: защото се местя в нов колеж и не искам усложнения преди това, не искам да си губя и точките, преди да се прехвърля в средата на семестъра. — Не искам да развалям отличните си оценки — лъжа.

— Това е колеж, следователно никой не ходи на лекции — казва ми за хиляден път, откакто го познавам.

— Не се ли вълнуваш за часа по йога? — питам.

— Не, никак дори.

Приключваме със закуската и настроението в колата е леко и бодро. Телефонът му вибрира на таблото, но той не му обръща внимание. Искам да вдигна вместо него, но не бива: засега се разбираме добре. Когато започва да звъни за трети път, не се стърпявам:

— Няма ли да вдигнеш?

— Не, вероятно е майка ми. Има гласова поща за тая работа. Ето, виж, оставила е съобщение. Искаш ли да го чуеш?

Естествено, че любопитството ми вече се е разгоряло и аз грабвам телефона от ръцете му.

— На говорител, ако може — напомня ми.

Имате седем нови съобщения…

Той вече паркира колата и мърмори:

— Ето защо никога не ги слушам.

Аз обаче изгарям от любопитство да чуя кой му е оставил съобщение и какво му казват, затова ги пускам отначало.

— Хардин… Хардин… Аз съм… Теса… — Опитвам се да го спра веднага, но той изтръгва телефона от ръката ми.

О, боже!

— Трябва да говоря с теб. В колата съм и съм толкова объркана…

Гласът ми е истеричен. Искам да побягна от колата.

— Моля те, изключи го.

Но Хардин само го мести в другата си ръка, за да не мога да го взема.

— Какво е това? — пита и гледа телефона.

Защо дори не се опита да ми се обадиш, да се свържеш с мен? Просто ме остави да те… напусна. И ето докъде стигнах. До такова жалко състояние да седя и да плача в колата, и то на някаква гласова поща. Искам да знам какво се случи с нас. Защо този път стана така? Защо сега не се опита дори да се бориш за мен. Заслужавам да бъда щастлива.

Идиотският ми глас пълни колата. Как попаднах в собствения си капан. Седя и мълчаливо гледам дланите си. Това е унизително. Бях забравила за това съобщение, не искам да го слушам. Особено сега.

— Кога е било това?

— Когато те нямаше.

Той въздъхва и затваря телефона.

— Защо и за какво си объркана?

— Не мисля, че ще искаш да чуеш това отвръщам и захапвам устна.

— Искам — настоява, разкопчава колана си и се обръща към мен.

Поглеждам го и се опитвам да измисля начин да му обясня.

— Това съобщение е от онази нощ… онази нощ… когато го целунах.

Той отвръща поглед от мен.

Толкова беше хубаво на закуска, а сега всичко се провали заради тъпото ми съобщение. Но не може да ме вини за случилото се. Бях просто прекалено емоционална. Като в емоционално цунами.

— Преди или след като го целуна?

— След.

— Колко пъти го целуна?

— Един път.

— Къде?

— В колата ми.

— И после? Какво направи, след като ми остави това съобщение? — пита и държи телефона между нас.

— Върнах се в апартамента му.

В мига, в който чува думите ми, Хардин опира чело във волана.

— Аз… аз…

Той вдига пръст, за да ме накара да млъкна.

— Какво се случи в апартамента му? — пита и затваря очи.

— Нищо! Аз плаках и гледахме телевизия.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа. Спах на дивана. Спах в неговата стая само веднъж, когато ти се появи. Не съм правила нищо друго. Само тази целувка и когато се опита да ме целуне преди няколко дни, когато се видяхме за обед, аз се отдръпнах.

— Опитал се е да те целуне пак?

Мамка му!

— Да, но той разбира какви са чувствата ми към теб. Знам, че забърках ужасна каша. Сега съжалявам, че изобщо прекарах толкова време с него. Нямам никакво оправдание, но наистина съжалявам.

— Помниш какво ми обеща снощи, нали? — казва спокойно. Дишането му е някак контролирано. Прекалено равномерно. Вдига глава от волана.

— Да, помня.

Никак не ми харесва да ми казва с кого да се виждам и с кого не, но предполагам, че аз бих очаквала същото от него, ако бях на негово място… което напоследък започва да се случва прекалено често.

— Сега, след като знам подробностите, не искам никога вече да говорим на тази тема. Казвам ти го съвсем сериозно. Не искам да чувам шибаното му име от устата ти. — Опитва се да звучи спокоен.

— Добре — съгласявам се веднага и хващам ръката му.

И аз не искам да говорим за това. И двамата казахме каквото трябваше да се каже по въпроса, и няма смисъл да продължаваме да го дъвчем, защото това ще доведе до нови проблеми за нас и за вече достатъчно пострадалата ни връзка. От друга страна, изпитвам известно облекчение, че причината за всичко този път е в мен, защото не искам Хардин да мрази себе си за случилото се.

— Да тръгваме за лекции — казва той след доста време.

Сърцето ми потъва при студения му тон, но този път успявам да държа устата си затворена. Дори и когато измъква ръката си от моята, не казвам нищо.

Хардин ме изпраща до залата по философия. Оглеждам се за Ландън, но не го виждам. Вероятно вече е влязъл.

— Благодаря за закуската — казвам и взимам чантата си.

— Няма защо — отвръща, опитва се да се усмихне, но не успява. Обръща се да тръгне, но тогава ръката му стиска моята, устните му се притискат в моите. Това е неговият начин да ми покаже, да си докаже, да докаже на всички, че съм негова.

— Ще се видим след лекции. Обичам те — казва задъхано и ме оставя да гледам като усмихнат идиот как се отдалечава от мен.