Анна Тод
След сблъсъка (112)

Глава сто и единадесет
Хардин

Този апартамент е толкова празен. Мразя да стоя тук без нея. Липсват ми краката й, опънати в скута ми, докато учи, моментите, когато аз крадешком поглеждам към нея, докато се преструвам, че работя. Липсва ми как нагло ми боде ръката с химикала си, докато не й го взема и не го вдигна високо над главата й, как се дразни после, но знам, че го прави само за да привлече вниманието ми. Когато се катери по мен да си го вземе… и тогава винаги се приключва по един и същи начин, което очевидно ме устройваше.

— Мамка му!

Започвам да си говоря сам на себе си. Оставям папката. Не съм свършил нищо днес, нито вчера, нито онзи ден, нищо през последните две седмици. Все още съм ядосан, че не ми вдигна снощи, но искам да я видя. Почти съм сигурен, че е в къщата на баща ми. Трябва да отида и да поговоря с нея. Ако й се обадя и не ми вдигне, ще се побъркам допълнително, така че най-добре е да отида направо.

Знам, че трябва да й дам време, не искам да я притискам, но… майната му и на това. Не ми е нужно време да мисля и се надявам и за нея да е така.

Пристигам в къщата на баща ми в седем. Колата й я няма.

Какво, за бога!

Може да е до магазина или в библиотеката с Ландън, но секунди след това виждам Ландън на дивана, държащ книга в ръка.

Мамка му, къде е?

— Къде е? — питам Ландън от вратата. Почти сядам до него, но в последната секунда решавам да остана прав. Ще е ужасно неловко да отида и да седна с него, сякаш ми е дружка или нещо такова.

— Не знам, не съм я виждал днес — казва, без да вдигне поглед от учебника си.

— Говорил ли си с нея? — питам.

— Не.

— Защо не?

— А защо да говоря? Не всички я преследваме — отвръща с усмивка.

— Майната ти.

— Наистина не знам къде е — казва Ландън.

— Е, ще изчакам…

Отивам в кухнята и сядам до плота. Само защото сега го харесвам малко повече отпреди, не означава, че ще му седя на главата и ще го гледам, докато учи. В чинията пред мен има купчина разтопен шоколад със свещи: числото тринадесет. Това прилича на торта за нечий рожден ден.

— Чие е това лайняно подобие на торта? — питам силно, за да ме чуе. Не мога да разчета името, защото глазурата се е разтекла.

— Това е твоето лайняно подобие на торта — отговаря Карен.

Обръщам се и виждам саркастичната й усмивка. Дори не я чух да влиза.

— Моето? Тук пише тринадесет…

— Това бяха единствените свещи, които намерихме с Теса, а тя реши, че с тринадесет ще е забавно — казва, но нещо в гласа й звучи кофти, сякаш ми е ядосана?

— Теса? Не разбирам.

— Тя я направи за теб снощи, докато чакаше да дойдеш — обяснява Карен и се залавя за пилетата, които прави за вечеря.

— Но аз не съм идвал.

— Да, знам, но тя те чакаше.

Гледам ужасната торта и започвам да се чувствам като истински задник. Но защо ми е направила торта, без дори да ме кани? Не, никога няма да го разбера това момиче. И колкото повече гледам шоколадовата каша, толкова по-чаровна ми се струва. Признавам, не е приятна гледка, но вероятно вчера, преди да престои тук цяла нощ, е била. Представям си я как се смее, докато слага свещите, знаейки, че ще разбера шегата. Представям си как облизва лъжицата, с която е слагала глазурата, как е бърчила носле, докато се е опитвала да напише името ми. Тя е направила торта, а аз отидох на шибаното парти. Мога ли да бъда по-голям задник?

— Къде е тя сега?

— Нямам идея. Не знам дали ще си идва за вечеря.

— А аз мога ли да остана? За вечеря?

— Разбира се, че можеш. Не е нужно да питаш — обръща се с усмивка.

А усмивката й е точно отражение на характера й: вероятно ме мисли за пълен простак, но въпреки това се усмихва и е удоволствие ме кани на вечеря.

 

 

Идва време за вечеря и аз съм напълно превъртял. Гледам през прозореца на всеки пет секунди. Решавам да й звъня, ако трябва хиляди пъти, докато накрая вдигне. Баща ми говори с Ландън за предстоящия бейзболен сезон. Иска ми се и двамата да млъкнат най-сетне. Къде е това момиче, по дяволите?

Вадя телефона си, най-после съм събрал смелост да й пусна съобщение, но точно тогава чувам входната врата. Скачам.

Всички ме гледат, но не ми пука.

— Какво? — излайвам и тръгвам към хола.

Тя ме вижда и едва не се препъва с учебниците и някакво табло. Изпуска всичко на земята, а аз се втурвам да й помогна.

— Благодаря — казва и взима учебниците си от ръцете ми, след което тръгва нагоре по стълбите.

— Къде отиваш?

— Да си прибера нещата — отвръща. Почти се е обърнала да ме погледне в очите, но после сякаш нещо я спира и тя продължава да се катери нагоре. При нормални обстоятелства бих я навикал, но сега се надявам да разбера какво й има, без да се налага да й крещя.

— Ще вечеряш ли? — викам след нея.

— Да — отговаря, без да се обърне. Захапвам си езика, за да не й се разкрещя, и се връщам в трапезарията.

— Ще слезе след минутка — казвам. С крайчето на окото си улавям, че Карен се усмихва, но усмивката й се стопява в мига, в който я поглеждам. Имам чувството, че минават часове, преди Теса да слезе и да седне до мен. Надявам се да е добър знак това, че все пак седна до мен. След малко осъзнавам, че не е добър знак, понеже ни ми е проговорила нито веднъж и едва докосва храната в чинията си.

— Успях да изпратя всички документи в Нюйоркския университет и всички бяха одобрени. Все още не ми се вярва — признава Ландън, а майка му се усмихва гордо.

— Е, там оценките ти вече не зависят от фамилното име на майка ти — казва баща ми в опит за кошмарна шега, на която се смее само жена му, а Ландън и Теса, каквито са възпитани и добрички, послушно надяват фалшивите усмивки, даже правят опит да се засмеят. Когато баща ми започва да говори за спорт, решавам да я заприказвам.

— Видях тортата… Не знаех, че…

— Не. Не сега, моля — мръщи се и сочи хората около масата.

— След вечеря? — питам и тя кима.

И естествено, започва да яде като мравка, едно парче картоф на осем хапки. Иде ми да хвана вилицата и да й навра храната в гърлото. Ето защо имаме проблеми: защото аз си мечтая да я храня насила с вилица.

Столовата се изпълва от монотонния глас на баща ми, който се опитва да сплоти семейството с празни приказки, кошмарни опити за шеги и калпави вицове. Мъча се да не го слушам изобщо и си ям вечерята.

— Много беше вкусно, любов моя — казва баща ми на Карен, когато тя става да разчисти масата. После поглежда към Теса, после пак към жена си и пита: — Искате ли да ви заведа до „Сладоледената кралица“. Не съм ходил там отдавна.

Карен кима с фалшив ентусиазъм и Ландън скача да й помогне.

— Може ли да поговорим? — изненадва ме Тереза и преди да отговоря, вече е станала.

— Да, разбира се — отвръщам и тръгвам след нея към стаята, в която спи.

Не мога да разбера дали се кани да ми крещи, или да плаче.

— Видях… тортата — решавам да проговоря пръв.

— Така ли? Браво — звучи почти незаинтересована. Сяда на ръба на леглото.

— Да… много мило от твоя страна…

— Да. Много мило от моя страна.

— Съжалявам, че отидох на партито. Трябваше да те поканя да отпразнуваме заедно.

Тя затваря очи за няколко секунди, поема си дълбоко дъх и казва:

— Да, добре.

Гласът й е монотонен. Празният й, вторачен през прозореца поглед ме плаши. Изглежда някой е изсмукал живота от нея… Някой я убива… И този някой съм аз.

— Наистина съжалявам. Не знаех, че искаш да ме видиш. Каза, че си заета.

— Как е възможно да си помислиш такова нещо? Чаках те да дойдеш след „тридесет минути“? И те се превърнаха в три часа — все още звучи без грам емоция в гласа. Косата ми се изправя, докато я слушам.

— За какво говориш?

— Каза, че идваш, но не дойде. Толкова е просто.

Иска ми се да ми крещи. Не искам да слушам този равен глас.

— Не съм казвал, че ще идвам. Поканих те на партито, ти отказа, после ти пуснах едно съобщение за здрасти и се обадих по-късно, но ти не ми вдигна.

— Ясно. Бил си прекалено пиян, за да помниш — изрича бавно, аз заставам пред нея, но тя не ме поглежда. Гледа напред в нищото. Започвам адски да се притеснявам. Свикнал съм с виковете й, с пожара в нея, със сълзите й… но не и с това.

— Какво искаш да кажеш? Обадих ти се…

— Да, в полунощ.

— Знам, че не съм умен като теб, но вече нищо не разбирам.

— Защо промени намерението си? Защо се отказа да идваш? — пита тя.

— Не знаех, че трябва да идвам. Писах ти едно съобщение: „Здрасти“, на което ти изобщо не отговори.

— Напротив, отговорих. И ти ми отговори. Каза, че не ти е хубаво на партито и че идваш тук.

— Не… не съм писал нищо такова.

Да не би да се е напила снощи?

— Напротив. — Вдига телефона си и аз го взимам от ръката й.

Тъпо. Мога ли да дойда?

Да, след колко време?

Тридесет минути.

Какво е това, за бога?

— Не, не съм изпращал нищо такова. Не, това не съм бил аз — казвам и се опитвам да си спомня всеки детайл от цялата нощ. Тя мълчи и дърпа кожичките на ноктите си. — Теса, ако съм знаел, че ме чакаш, щях да дойда веднага, щях да съм с теб.

— Ти сериозно ли ми казваш, че не си ми писал, след като ти показах доказателство, че си ми писал? — почти се изсмива в лицето ми. Искам да ми вика. Когато ми вика, знам, че й пука.

— Точно това ти казвам. Не съм писал никакви съобщения — излайвам.

Тя мълчи.

— Кой ги е писал тогава?

— Не знам… мамка му… Зед! Знам кой нещастник го е направил. Зед!

Тоя изрод… нещастник… Той ми даде телефона в кухнята и вероятно е писал на Теса да ме чака, пък аз да не дойда.

— Зед? Наистина ли ще се опиташ да обвиниш Зед и в това?

— Да, точно това правя. Той седна на дивана веднага след мен. Телефонът ми беше паднал там и той дойде да ми го донесе. Знам, че е бил той, Теса.

Очите й просветват за секунда и знам, че ми вярва, но е много объркана. Веднага след това клати глава.

— Не знам… — сякаш говори на себе си.

— Мислиш ли, че бих ти казал, че ще дойда, а после да не дойда?! Колко вероятно ти се струва? Толкова упорито се опитвах да ти покажа, че мога да се променя. И смяташ, че бих те вързал да ме чакаш? Партито беше скучно и бях нещастен без теб…

— Така ли било? — пита и гласът й се покачва. Тя става от леглото.

Започва се.

— Беше ли нещастен, когато дойдоха стриптийзьорките? — крещи.

Мамка му!

— Да, бях и изобщо не съм стоял и половин минута след това. Чакай… откъде знаеш за стриптийзьорките?

— Какво значение има? — пита предизвикателно.

— Има значение! Той ти е казал, нали? Зед ти е казал. Напълнил ти е главата с всички тези глупости, за да се обърнеш срещу мен? — крещя на свой ред. Мамка му, знаех си, че е намислил нещо, но не предполагах, че ще падне толкова ниско. Писал й е от моя телефон и после е изтрил съобщенията. Толкова ли е тъп? Да си помисли, че може да прецака връзката ни? Отново? Ще намеря това малко лайно…

— Не е бил той! — пищи в гнева си и тя.

О, мамка му!

— Добре, добре тогава. Дай да се обадим на скъпоценния ти Зед и да го попитаме.

Грабвам телефона от ръцете й и намирам името му. В списъка с най-спешните й номера. Искам да запратя телефона в стената.

— Не му се обаждай — ръмжи Теса срещу мен, но аз не й обръщам никакво внимание.

Набирам, но той не отговаря. Разбира се, че няма да вдигне. Разбира се. Мамка му и мазното, гадно копеле.

— Какво друго ти каза? — Ще гръмна от бяс.

— Нищо — лъже ме в очите.

— Не умееш да лъжеш, Теса. Какво друго ти каза?

Тя скръства ръце и ме гледа заканително, но тези изобщо не ми минават. Чакам да ми отговори.

— Мм? Какво ти каза?

— Че през цялото време си с Джейс. Че си бил с него, когато аз бях в онзи апартамент при Зед.

Имам чувството, че ми причернява, че няма да мога никога да се успокоя.

— Искаш ли да знаеш кой виси постоянно при Джейс? Искаш ли? Зед, шибаният Зед е там през цялото време. А аз отидох там само онази вечер, за да питам Джейс дали знае как така изведнъж си решила да се шибаш със Зед.

— Да се шибам? Не съм се шибала с никого. Останах при него през всички тези нощи, защото беше мил с мен и защото компанията му ми е приятна — отвръща и прави крачка напред.

Исках да ми вика, ето ти. Сега пък не иска да спре. Но по-добре така, отколкото да седи като мумия, сякаш не й пука.

— Зед не е толкова мил и сладък, Теса. Как може да не го видиш? Трови те с всички тези глупости, за да те изчука. Това е всичко, което иска. Слез малко на земята и не се ласкай чак толкова, че… — и тук се спирам. — Не исках да кажа последното — прекратявам навреме. Целя да предизвикам гнева й, не да я натъжа.

— О, да, убедена съм, че не си искал да го кажеш — върти очи.

Не мога да повярвам, че този скандал е заради Зед. Това вече е прекалено. Казах й да стои далеч от него, предупредих я, но тя е толкова твърдоглава и нарочно не ме слуша. Не чува нищо, което й казвам. Добре поне, че каза, че не го е чукала, когато е оставала всичките тези нощи. НОЩИ?

— Колко пъти си оставала в апартамента му? — питам и се моля да не съм разбрал правилно.

— Вече знаеш това — отвръща, но усещам как гневът й се покачва с всяка секунда. Както и моят.

— Може ли да се опитаме да говорим спокойно за това? Защото съм на ръба да откача и, вярвай ми, това няма да свърши добре за никого.

Кокалчетата ми пукат, притиснати в дланта ми.

— Опитах, но ти…

— Ще млъкнеш ли за две секунди и ще ме изслушаш ли накрая? — не спирам да крещя, прокарвайки пръсти през косата си. За мое учудване, тя отива до леглото, сяда и затваря проклетата си уста.

 

 

Не знам какво да кажа, не знам откъде да започна, защото не очаквах, че наистина ще седне да ме чуе. Заставам пред нея, тя вдига очи и ме гледа с изражение, което не разбирам. Крача напред-назад, накрая спирам и започвам да говоря.

— Благодаря — въздъхвам ядно и с леко облекчение. — Добре, всичко това е объркано, сбъркано, откачено. Ти си си помислила, че съм те помолил да дойда, а после съм те вързал и не съм се появил. Вече трябваше да знаеш, че никога не бих го направил.

— Наистина ли трябваше да знам? — прекъсва ме веднага.

Не знам защо се предполага, че е трябвало да знае, след като съм вършил такива безобразия.

— Добре, права си, но за малко не се обаждай, моля те — казвам, а тя пак ми върти очи. — Партито беше тъпо. И нямаше да отида, ако ти не ме беше накарала. Помниш, нали? Не съм пил нищо. Добре, една глътка, но не повече. Не съм говорил с никакви момичета, не съм говорил с Моли, освен когато й казах да се разкара, и със сигурност не съм бил с никакви стриптийзьорки. Защо да се занимавам със стриптийзьорки, когато имам теб, по дяволите. — Очите й омекват леко. — Не, не че те имам… Но се опитвам да те имам пак. Не искам никоя друга. И което е по-важно в момента, не искам ти да искаш другиго. Не знам защо си отишла при Зед. Знам, че е сладък в приказките… ала-бала, но това са само лъжи. Момчето е торба лайна.

— Не е направил нищо, което да ме наведе на тази мисъл, Хардин — продължава да упорства.

— Той ти е писал от мое име, представил се е за мен, казал ти е за стриптийзьорките, за да те настрои срещу мен.

Не знам дали той е писал. И всъщност се радвам, че разбрах за стриптийзьорките.

— Щях да ти кажа, ако беше вдигнала телефона, когато се обадих. А аз нямах никаква представа какво става. Не съм знаел, че ме чакаш, че си направила торта. Не стига това, че ми е толкова трудно да ти покажа, че се старая, а сега той идва и застава между нас, напълва ти главата с всички тези неща.

Тя мълчи.

— Така че, Тес, накъде отиваме от този момент нататък? Трябва да знам, защото това клатушкане ме убива. Повече не мога да ти давам нито време, нито пространство да мислиш.

Докато чакам отговора й, коленича в краката й и я гледам в очите.