Анна Тод
След сблъсъка (111)

Глава сто и десет
Теса

Чакам пред апартамента на Зед и се надявам да не закъснее прекалено много. Наистина искам да говоря с него. Каза, че се прибира от работа. По пътя спрях да си купя кафе и да убия малко време.

След петнадесет минути виждам как завива към паркинга. Джипът му е ужасно шумен. Когато излиза, моментално забравям защо съм дошла: изглежда толкова красив в черни джинси и червена тениска с изрязани ръкави.

— Теса! — казва с огромна усмивка и ме кани да вляза.

Прави ми още едно кафе и си отваря сода.

— Зед, трябва да ти кажа нещо. Но преди това ще ти кажа нещо друго.

Той слага ръце зад врата си и се обляга на дивана.

— За партито ли е?

— Ти ходи ли? — питам и се забавям малко с моите новини. Сядам на стола срещу дивана.

— Да, за малко, но когато се появиха стриптийзьорките, веднага си тръгнах — казва и потърква врата си, а аз спирам да дишам.

— Стриптийзьорки? — гласът ми излиза, сякаш ме душат. Оставям чашата с кафето, преди да го разлея в скута си.

— Да, всички бяха толкова пияни, а на всичкото отгоре и стриптийзьорки. Не си падам по такива неща, така че си тръгнах веднага.

Значи съм правила торта на Хардин, а той се е напивал със стриптийзьорки?

— Нещо друго случи ли се на партито? — сменям темата, но не мога да забравя за стриптийзьорките. Как е могъл да ме замени за някакви боклуци? Да ме накара да го чакам!

— Не. Обикновено парти. Говорила ли си с Хардин? — пита и отбягва да ме погледне. Играе си с кутията със сода.

— Не. — Не искам да призная, че ме е вързал да го чакам.

— Какво искаше да ми кажеш? — пита Зед.

— Каза, че ще дойде, но ме излъга.

— Това е гнусно. — Зед клати глава.

— Знам. Но знаеш ли кое е най-лошото? Че снощи прекарахме толкова хубаво. Бяхме на истинска среща, реших, че ще започне да мисли първо за мен. — Очите на Зед са пълни със съчувствие.

— Но той избира да отиде на парти, а не да остане с теб? — добавя той.

— Да… — Не знам какво друго да кажа.

— Мисля, че това трябва да ти покаже какъв човек е, че никога няма да се промени. Знаеш това, нали?

Дали е прав?

— Знам. Просто ми се иска да се беше обадил и да ми каже, че няма да идва, а не да ме кара да седя там с часове и да го чакам. — Пръстите ми обхождат края на масата и започват да белят лющещото се дърво.

— Не мисля, че трябва да му казваш за това. Не го обсъждай с него, моля те. Ако той считаше, че си заслужаваш, щеше да дойде, нямаше да те остави да чакаш.

— Знам, но точно това е проблемът във връзката ни: не говорим за нищо. И двамата правим бързи заключения, а това води до допълнително объркване и накрая някой от нас си заминава.

Знам, че Зед се опитва да ми помогне, но наистина искам Хардин да ми обясни лице в лице защо за него е по-важно да прекарва времето си със стриптийзьорки, отколкото да бъде с мен.

— Мислех… че нямате вече… връзка?

— Имаме… не, нямаме… но… Не знам дори как да го обясня.

Изтощена съм, а присъствието на Зед ме изтощава и обърква още повече.

— Ти си знаеш. Просто ми се иска да не си губиш времето с него — въздъхва и става от дивана.

— Знам — прошепвам и проверявам телефона си за съобщение от Хардин. Няма нищо.

— Гладна ли си? — пита Зед от кухнята и чувам как празната кутия се удря със страшна сила в коша за боклук.