Анна Тод
След сблъсъка (106)

Глава сто и пет
Теса

Здрасти.

Чета съобщението от Хардин и сърцето ми пърха. Нелепо, нали?

Как е партито? Пращам съобщението и пъхам още една шепа пуканки в устата си. Вече два часа прекарвам с електронния четец и очите ми имат нужда от малко почивка.

Тъпо, може ли да дойда?

Скачам от леглото. След като прекарах няколко часа да му търся хубав подарък, взех решение, че нужните ми време и пространство могат и да почакат до след рождения му ден. Не ми пука колко жалка изглеждам, но ако избере да празнува с мен, ако предпочете да бъде с мен, а не с приятелите си, няма да му откажа. Наистина се старае и е време да си го призная при условие че тепърва трябва да обсъдим бъдещето си, а ако не иска да бъде с мен в бъдеще, как това ще се отрази на кариерата ми. Но това може да почака до утре.

Да, след колко време?

Изпращам съобщението.

Заравям се в гардероба и изваждам синята блуза без ръкави, която Хардин ми каза, че ми стои много добре. Ще трябва да обуя джинси, защото ще изглеждам като идиот, пременена в рокля и седнала в стаята. Какво ли е облякъл днес? Дали косата му ще е направена като вчера? Дали партито наистина е било скучно, или просто е искал да бъде с мен вместо с тях? Да, той наистина се променя и аз го обичам заради усилията му.

Защо съм в такова палаво настроение?

Тридесет минути, отговаря.

Бягам към банята да измия старателно зъбите си от пуканките. Няма да се целуваме, нали? Или? В крайна сметка… това е рожденият му ден и една целувка не е кой знае какво. Пък и нека да бъдем честни: той заслужава целувка за усилията, които полага. Една целувка няма да попречи на плановете ми.

Пооправям грима си и си сресвам косата, след което я връзвам на опашка. Да, определено нямам никаква правилна преценка, когато става дума за Хардин, но утре ще си дърпам речи заради палавото си поведение.

Знам, че не обича да празнува рождения си ден, но искам този да е специален, искам да го запомни, да знае, че е важен ден. Изваждам подаръка, който му купих, и започвам да го опаковам в луксозната хартия. Красива е, на ноти. От нея ще излезе добра корица за книга. Започвам да се изнервям и да мисля за глупости, а не бива.

Добре, ще се видим скоро.

Изпращам съобщението, написвам името му на малката картичка върху подаръка и слизам на долния етаж.

Карен танцува на някаква стара песен на Лутър Вандрос и не мога да не се засмея, когато се обръща, вижда ме и веднага се изчервява.

— Извинявай, не знаех, че си тук — казва смутено.

— Обичам тази песен. Баща ми си я пускаше всеки ден, по цял ден — отвръщам и тя се усмихва.

— Има добър вкус за музика.

— Имаше. — Усмихвам се и си спомням онзи мил момент, когато ме въртеше из стаята и танцуваше с мен… беше залез. И малко след това удари майка ми за първи път.

— Какво ще правиш тази вечер? Ландън е пак в библиотеката — казва, но аз вече знам това.

— Всъщност дойдох да те питам дали би ми помогнала да направим торта. Или нещо такова. За Хардин. Нали е рожденият му ден и каза, че ще дойде след половин час.

Не мога да прикрия усмивката си.

— Така ли? О, разбира се, можем да направим една бърза торта. Или… по-добре да направим торта с двоен блат. С шоколад или ванилия, как мислиш?

— Обича шоколад. С шоколад и с шоколадова глазура.

Колкото и да си мисля, че не го познавам, понякога ми се струва, че го познавам по-добре от себе си. Ако изобщо се познавам.

— Добре, ще ми извадиш ли приборите? — пита Карен, а аз не чакам да ми напомнят, скачам веднага.

След тридесет минути чакам тортата да изстине, за да можем да я охладим, преди Хардин да дойде. Карен се опитва да намери свещички, но открива само една единица и една тройка. Сигурна съм, че Хардин ще оцени хумора. Отивам до прозореца и надниквам да видя дали вече е тук. На улицата няма никого. Вероятно малко позакъснява. Минали са едва четиридесет и пет минути.

— Кен ще се върне след около час и нещо, на вечеря е с колеги. И аз постъпих много зле, защото излъгах, че ме боли стомах. Просто мразя тези вечери.

И двете се смеем, а аз се опитвам да загладя глазурата по краищата на тортата.

— Напълно те разбирам — казвам и слагам свещичките върху тортата. Първо ги бодвам така, че да показват тридесет и едно, но после им разменям местата и вече показват тринадесет. И двете се смеем на глупавите свещички, а аз започвам да се боря със заледената глазура, за да напиша името му под свещите.

— Изглежда много… хубаво — лъже тя.

Да, глазурата не е едно от нещата, които ми се получават. Не умея и да пиша върху нея.

— Е, жестът е важен. Дано се окаже така…

— О, сигурна съм, че ще му хареса — твърди Карен и се качва горе, за да ни остави насаме.

Когато Хардин дойде.

Мина вече час от последното му съобщение. Седя сама в кухнята и чакам да се появи. Искам да му се обадя, но ако няма намерение да идва, той трябва да се обади или поне да пусне съобщение.

Ще дойде. Все пак идеята беше негова.

Ще дойде.