Анна Тод
След сблъсъка (1)

Пролог
Хардин

Не усещам заледения цимент под коленете си, нито сипещия се върху мен сняг. Усещам само дупката в гърдите си, сякаш нещо ме е разкъсало, разпорило. Падам безпомощно на колене и гледам как колата на Зед излиза от паркинга. С Теса на предната седалка.

Никога не си бях представял, че ще стане така. Никога, дори и в най-кошмарните си сънища, не си бях представял, че такава болка е възможна. Само бях чувал хората да говорят как пари и гори загубата. Никога преди не съм имал… някого или нещо, което да обожавам така. Никога не съм изпитвал потребност да бъда с някого, да притежавам някого, този човек да ми принадлежи напълно. Никога не съм искал да завися от другиго до такава степен, че да не мога да го пусна да си отиде.

Паника. Унищожителната, съсипваща паника, че я губя: ето, това не беше планирано. Нищо от това, което се случи, не беше планирано. Очакваше се да е лесно: да спя с нея, да взема парите и да натрия носа на Зед. Чиста работа.

Обаче не се получи така. Русокосото момиче с дългите, широки, отвратителни поли бавно и сигурно се намъкна под кожата ми и после се влюбих. Толкова силно, че не знаех дали да се учудвам повече на силата на чувствата си, или че изобщо такова нещо се случваше на мен.

Не осъзнавах колко я обичам, докато не си изповръщах червата в мивката, след като показах на побърканите си приятели доказателството за откраднатата й девственост. Мразех се заради това, което направих, мразех се във всяка секунда, докато го правех, но не можех да спра.

Спечелих облога, но загубих единственото, което ми носеше щастие.

А с нея загубих и всичко добро, което тя ме накара да видя в себе си.

Снегът попива в дрехите ми. Искам да обвиня баща си, задето ми е дал тези болни гени. Искам да обвиня майка си заради това, че остана прекалено дълго с него и че взаимно си помогнаха да отгледат едно напълно объркано и много ядосано дете. Искам да обвиня Теса, че изобщо ме заговори.

Но не мога.

Аз направих всичко това. Съсипах я. Разруших всичко, което имахме.

Но ще направя всичко, абсолютно всичко, за да поправя грешката.

Къде отива сега?

Може би някъде, където никога няма да я намеря?