Патриша Корнуел
Легло от кости (41)

40.

Тя се материализира иззад бляскащите светлини и тъмнината зад тях, излезе откъм задната част на моя джип, където едва сега видях, че е спряло черно мазерати, чийто мощен двигател боботеше басово. Попита ме добре ли съм и аз я уверих, че съм наред. Хем я познавах, хем не съвсем.

— Ще вземе да го убие. Стига, Марино. Достатъчно. Не че не го разбирам… — Тя гледаше в посока към склада, а аз не можех да откъсна поглед от лицето й. — Сигурна ли си, че си добре? Ще те вкараме в круизера и там ще намеря нещо за краката ти.

Подстригала се бе съвсем късо и косата й така изглеждаше повече руса, отколкото кестенява. Беше все така красива, вече в средата на 30-те, колкото Луси. Когато я видях за последен път, едва беше навършила двайсет. Сложи ръка върху раменете ми и ме придружи до колата на Мачадо. Той изскочи от нея. Седнах на задната седалка, оставих вратата широко разтворена и започнах да масажирам ходилата си.

— Надявам се някой да ми обясни какво става — казах аз на Джанет.

Може би бяха изминали петнайсет години от последната ни среща, когато тя и Луси живееха в един апартамент във Вашингтон, окръг Колумбия. Луси тогава беше в БАТО, а Джанет във ФБР. Винаги съм я харесвала. Беше им добре заедно, никога след това не видях Луси толкова спокойна и щастлива.

— Забелязвам, че нямаш под ръка пистолет, а и не се опитваш да арестуваш някого — казах й аз, — и съжалявам, ако малко не съм наред. Главата ужасно ме боли.

— Вече не съм към ФБР, дори не съм полицай — обясни Джанет. — Адвокат съм, специализирах в опазване на Околната среда и много хора ме мразят от сърце.

— Само да не осиновиш прасе. Луси ме заплашва с това. Защото аз ще трябва да се грижа за него, когато тя заминава извън града, което редовно се случва.

— Предполагам нямаш представа къде е дянал обувките ти?

— Отзад трябва да има кашон с калцуни — посочих джипа, в който допреди малко бях заложник. В този момент се сетих, че всички коли на КЦК бяха оборудвани с устройства за сателитно откриване. — Има едни с PVC подметки, с които ще мога да ходя — казах аз. — Проследила си ме дотук. Как?

— Пратила си на Луси съобщение, че ще й позвъниш веднага щом се качиш в колата — каза тя, — но не го направи.

— И това беше достатъчно да започне да ме издирва?

— Тя го прави по-мащабно, отколкото можеш да си представиш. Следи теб, мен, доста хора. Видяла е, че си била във „Фейт Хаус“, след което си тръгнала за Бостън, вместо за дома. Да не говорим, че си оставила на Бентън доста настойчиви съобщения. — Разказа, че и без това се намирали много близко до „Фейт Хаус“. Връщали Марино в дома му в Кеймбридж, като междувременно разговаряли за излизането на Милдред Лот в нощта. — Тя е помислила, че е чула Жасмин в задния двор — разкрива ми загадката Джанет. — Извикала е името на кучето.

Знаех, че Луси беше работила с британски и германски учени върху компютърно разчитане на речта по движението на устните. Джанет ми обясни, че софтуерът вече позволявал успешно разчитане при извъртане встрани на сто и седемдесет градуса. С други думи, човек едва вижда мърдането на устата, но за компютъра това е предостатъчно.

— А тя е била извърната от камерата и е гледала в посоката, откъдето е чула каквото е чула тогава — каза Джанет. — Охранителната камера я е хванала само странично и донякъде изглежда като че ли тя изрича името на съпруга си.

Потърсих с поглед Бентън и не можах да разбера дали е тук. Сигурно той беше алармирал на агентите и полицията, и ако беше така, знаех какво означава. Открил е онова, което се опасявах, че може да се окаже истина. Дъглас Бърк бе дошла тук, за да се пребори с Чанинг Лот, чиято централа се издигаше на разстояние зад кораба на плаващата болница — огромна бяла сграда отпреди войната със стотици прозорци, повечето тъмни в този час.

— Представям си как един прокурор се хваща за това — продължи да разказва Джанет: — Не Чанинг, а Жасмин. Извикала е кучето си и е изглеждала щастлива и трескаво възбудена. Сега знаем защо.

Краката ми вече не бяха така безчувствени и започваха да ме сърбят.

— Не съвсем — отговорих аз. — Защо е помислила, че там е кучето й?

— Или той е взел кучето със себе си, или е пуснал запис — каза тя. — Това би било възможно, ако е откраднал кучето преди няколко дни и го е записал да лае.

Продължих да разтривам ходилата си, а Джанет отиде до джипа и отвори багажника.

— Виж в някой от големите оранжеви сандъци — извиках аз.

Полицията беше навсякъде, а окованият в белезници Ал Голбрайт бе натикан на задната седалка на ван на ФБР.

Огледах бостънските полицаи, погледът ми мина през Мачадо… и тогава съзрях Бентън сред група униформени, които разбиваха входа на склада. От Дъглас Бърк нямаше и следа. Разнесоха се три глухи удара с тарана, вратата се предаде и крилата й отскочиха встрани. Огромното затворено пространство бе осветено и видях редици блестящи метални машини на колела, навити маркучи и стотици дървени бъчви, натрупани една върху друга до далечната стена.

Бентън и другите приближиха до затворена метална врата и аз различих оттук червеникавия оттенък на пода. Чух шум като от пароструйка. Спомних си обвинителния коментар на Бърк за „Кристал Карбон 2“ и „зеления“ й подход към индустриалното чистене. Продухване с твърд въглероден оксид, беше казала тя. Компресиран въздух, който издухва със свръхзвукова скорост фините ледени частици на въглеродния оксид — най-простото и най-често срещано съединение, предизвикващо задушаване.

Безцветен и без миризма, въглеродният оксид беше един и половина пъти по-тежък от въздуха, спускаше се възможно най-ниско, като изместваше кислорода. В затворено пространство при концентрация от 10% човек загубва съзнание за по-малко от минута и ще се задуши. Ал Голбрайт беше прав.

Разбира се, че нищо няма да се покаже при аутопсията, освен ако човек не се изгори. При температура под минус 70 градуса по Целзий сухият лед предизвикваше измръзване, което външно изглеждаше като изгаряне и аз се сетих за странните твърди кафяви петна по ръцете и краката на Пеги Стантън, счупените й нокти и разкъсания чорапогащник.

Беше я заключил в онази стая зад металната врата и включил машината, а тя е знаела, че ще умре, ако не успее да я изключи. Приближила се е до бялата мъгла, изстрелвана през дюзата, посегнала е към нея, ритала я е и се е изгорила. Представих си я как се хвърля насам-натам, удря по вратата, съдира найлоновия чорапогащник, който дори не е бил неин, увива си ръцете в него, за да защити кожата си, и пак опитва, а концентрацията расте.

Джанет се върна с калцуни и аз ги обух, ядосана, че нямах телефон. Слязох от колата и се раздвижих, краката ми сякаш още не бяха моите. Насочих се към склада, където бяха паркирани всички камиони и откъдето иззад затворената метална врата идваше ревът на компресирания въздух.

Фини червени дървени частици покриваха като фин прах телените лавици, по които бяха подредени маркучи, дюзи, изолиращи ръкавици, скрити под слой фин прах, който покриваше металните повърхности на почистващите машини и десетките изолирани охладители и контейнери, в които явно се доставяше сухият лед.

— Ще трябва да вземете сериозни предпазни мерки, защото хората губят съзнание толкова бързо, че дори не усещат какво се случва — предупредих аз Бентън и сложих ръка върху неговата. — Трябва да се уверим, че всичкият въглероден оксид е вентилиран навън.

— Знам — отговори ми той и го видях в очите му.

Страхът, че ще намери в тази стая Дъглас Бърк.

— Тя дойде тук — каза Бентън.

— Той сигурно е бил тук, след което е тръгнал за „Фейт Хаус“, за да види майка си и да остави букет за рождения й ден. Майка му живее там и трябва да ме е разпознал.

— Всички назад! — Едър полицай зае поза и замахна с тарана.

— Секретарка е казала на Дъг, че Чанинг Лот си е заминал в края на деня, и я е упътила към неговия технически директор. Тук. Било е към пет и половина.

Железният таран се заби във вратата.

— Не много след като я видях — казах аз. — Тя ме проследи и аз ти изпратих съобщенията.

— Защо държиш скалпел? — попита ме Бентън и аз разбрах, че той нищо не знаеше.

Нямаше ни най-малка представа какво бях преживяла.

— Докараха ме тук донякъде насила — отговорих му, а таранът се заби пак, и пак, и пак… и дървото се разцепи.

Резетата се разхвърчаха от дървената каса, металната врата се завъртя навътре и шумът на продухването стана оглушителен. Замръзнала пара от въглероден диоксид кондензираше влагата във въздуха и ни обгръщаше студен бял облак.