Патриша Корнуел
Легло от кости (40)

39.

Бях отвлечена от пирати. Намирах се в кораб с метален корпус, застлан с мокет. Той летеше по вълните на силен прибой. Студено и клаустрофобично, бях гроги и ме боли. Исках да спя.

Не заспивай.

Гадеше ми се, имах световъртеж. Стомахът ми се надигаше, сякаш искаше да се качи в гърлото ми, а междувременно се питах дали ме бяха ударили по главата и това ли бе начинът да попадна тук, в трюма на стар кораб. По гръб, омотана в рибарска мрежа… на път да повърна. В стомаха ми нямаше нищо и не желаех тези сухи спазми, а и в никакъв случай не биваше да започвам да повръщам неудържимо. Едва ли бяха разбрали, че съм дошла в съзнание… Фокусирах се последователно върху всяка част на тялото ми и не можех да разбера със сигурност дали съм ранена. Не чувствах конкретна болка, само главата ми пулсираше.

— Събуди ли се? — чух висок мъжки глас.

Чувала го бях и преди.

Не отговорих, а главата ми малко се проясни. Бях в кола. Отзад, в товарното отделение, осветявано периодично от фаровете на насрещно движещите се коли, заобиколена от кубични форми зад предните седалки, за да бъда скрита.

Накарай го да си помисли, че си мъртва.

— Трябва да си се събудила.

Напрегнах се да се сетя за името му. Усетих пълна липса на съпричастност. Без душа. Празен. Емоционална дупка.

— Не се преструвай — каза той.

Прави се на мъртва.

— Това няма да те спаси.

Погледнах дрехите, в които съм облечена. Рипсените панталони, едро плетения пуловер, дебелото яке заради ниската температура.

Допрях краката си един до друг… боси и студени, ледени. Натиснах ги в мрежата и усетих с тях съпротивлението на нещо твърдо и квадратно. Напълно тъмно бе, но чувах шума от трафика. Макар да не помнех какво точно се беше случило, започвах да се досещам. После реших, че сънувам.

Това е лош сън. Трябва да се събудя. Ужасен сън… добре си.

Поех дълбоко дъх и се задавих от надигащото се в гърлото ми. Главата ми започна болезнено да пулсира и схванах, че съм будна. Наистина бях будна, следователно това наистина се случваше. Не трябваше да изпадам в паника. Натиснах твърдия квадратен предмет с босите си ходила и той, какъвто и да бе, едва се премести. Усетих, че бе пластмасов.

Куфарче за обработка на местопрестъпления.

Той говореше високо от шофьорската седалка, питаше ме дали съм будна, но аз отново не му отговорих и вече знаех кой е.

— Вече не се налага да разбереш кой е — каза Ал Голбрайт и по звука и силата на гласа му разбрах, че продължава да извива глава, за да погледне назад, към мен.

Движенията ми не бяха толкова забележими, а цялата задна част на джипа бе променена — ставаше товарно отделение чрез свалянето на облегалките на задните седалки. Опитах се да си представя какво има тук. Трудно ми беше не само да мисля, но и да дишам. Ръцете ми бяха свободни. Не беше завързал крайниците ми, бе омотал мрежата около мен, при това доста плътно, и изведнъж си представих как в нея се оплитат разни същества, като… огромната кожеста костенурка. Спомних си какво ми разказаха — те се натъкват на вертикални въжета, изплашват се, започват да се въртят безконтролно, сами се омотават и след това се удавят.

Без паника. Дишай бавно и дълбоко.

Телефонът ми го нямаше, беше го взел. А също и чантата ми, освен ако не бяха някъде на паважа пред „Фейт Хаус“, където ги е зарязал.

Не би го направил.

Ръцете ми бяха притиснати в гръдния ми кош и аз ги размърдах, пробих с пръсти през мрежата и осъзнах, че това бе същата онази мрежа, която използвахме, за да закрепим оборудването си при транспорт. Напипах възлите на опъващите въжета и се опитах да ги разхлабя, но не успях. Пръстите ми бяха схванати и студени, треперех, зъбите ми всеки момент щяха да затракат. Заповядах си да се успокоя.

— Трябва вече да си се свестила — обади се пак той. — Не ти дадох чак толкова много. Винаги съм се питал дали надушват какво следва. Сладката миризма на целувката на смъртта…

Не си спомнях абсолютно нищо, но знаех какво е направил. Вероятно държеше бутилката в колата си, в сребристия джип, за да му е под ръка, когато неудържимо му се прииска. Комплектът му за убийства.

Кучи син!

— Разбира се, хората реагират индивидуално — каза той. — Това е опасността, но и умението. Твърде много и шоуто приключва, преди да е започнало, както се случи с жената в Канада, при която прекалих, защото шофирах дълго.

По звука от пътното покритие, по което се движехме, и по промяната в оборотите на двигателя разбрах, че минавахме през тунел.

— Главата й беше в скута ми и знаех, че ще се бори, ако парцалът не ми е под ръка. Само че… в един момент престана да идва на себе си. Така и не успях да й кажа онова, което трябваше да чуе. Такава глупост… Пълна безсмислица, не чу нито дума. Нито дума!

Размърдах пръсти през мрежата и напипах грапавата пластмасова повърхност на друго куфарче.

— Нищо не разбра. Извади ключовете, отвори вратата в пороя… последното й съзнателно действие. Какъв провал. Истински провал след всичките ми неприятности, така че трябваше по някакъв начин да компенсирам. Искам да кажа, че не исках всичко да остане напълно безполезно. Затова поне го направих интересно. Всичко е в правилния избор на момент, а аз знам да чакам. Но някои неща не могат да бъдат предотвратени. Ето, сама виждаш какво става, когато се намесят хора…

За нищо на света не можех да се сетя кое от куфарчетата беше това.

— Как разбра, че е рожденият ден на мама? А може и да не си разбрала. Отиде ли да я видиш? Вероятно не. Не че има някакво значение — тя не може да говори.

Опитвах се да си спомня как точно бяха подредени куфарчетата отзад.

— Трябва да признаеш, че го направих интересно, като ти изпратих онези неща. Видя ли какво стана?

Каза го с горчивина.

— По-добре е шефът ти да не е в затвора… освен, разбира се, ако не си го вкарал ти там. Но планът не предвиждаше друг краен резултат. Трябва да го знаеш, както и че донякъде това се дължи на теб. Никога не съм възнамерявал да се измъкне с такава победа. Трябваше да изгние зад решетките. Беше идеалният момент да се привлече вниманието на всички и жалко, много жалко, че няма да изгние в шибаната килия, която няма да може да обзаведе комфортно с всичките си пари.

Трябва да бе разместил нещата тук отзад, за да освободи място за мен.

— Признавам, че в началото бях малко гнуслив. Не говоря за отвратителния стар скелет, с който те показаха по всички новини. Толкова добра самарянка… Учеше мама да прави колажи и да се занимава с други тъпотии, но не бе достатъчно вежлива с мен, когато отивах там. Отиде си по-рано от онази с костите, а аз не бях така дързък, защото не се налагаше. Имах много време да си говорим, за да може тя да осъзнае колко неправилно постъпва. Говоря за другата, която просто отиде на вятъра. Абсолютен провал…

Не съм сигурна кое от куфарчетата беше. Някои бяха оранжеви, други — черни, но беше много тъмно, за да различа цветове.

— От звука на онова, което минаваше през хрущялите, едва не повърнах. Знаеш ли… ако това не те събуди, значи наистина си мъртва.

Смееше се. Тих, безрадостен смях.

— „Да свириш по слух“, „музикално ухо“… тъпи клишета за ушите. Но ти не се вслуша. Ако беше послушала… Защо Господ е дал уши на хората, ако не слушат с тях?

Не исках да отворя грешното куфарче.

— Е, сега ще трябва да слушаш. Защото няма да имаш избор. Не е ли странно как понякога се извъртат нещата?

Дано не отворя грешното куфарче.

— Хей, не се ли събуди вече? — изкрещя той. — Най-хубавото няма да подушиш. Но ще ти кажа, че мирише малко на озон. Чувала ли си онзи израз… как беше… „Той вдиша всичкия въздух в стаята“. Предстои ти да разбереш, че е възможно.

Исках да е „Пеликан“ — модела, който Марино наричаше „1630“.

— Чуваш ли ме? Събуди се!

Напипах прибиращата се навътре дръжка и това бе добър знак, но ми бе трудно да си спомня със сигурност.

— Добър съм с теб, а ето какво получавам в замяна. Нося ти цветя, държа ти проклетата ръка — продължи да ми говори той, но ми звучеше, като че ли говори на друг човек.

Много, много бавно натиснах дръжката навътре, после преместих пръсти по ръба на куфарчето, напипах другата ключалка и натиснах и нея.

— Предан и перфектен, при това те сложих на най-доброто възможно място, вместо да се изплюя в лицето ти. Знаеш ли какво преживях през всичките онези години, защото ме роди късно и трябваше да ме отглежда онази отвратителна дърта брантия? А аз, аз, проявих милост! Не къде да е, а „Фейт Хаус“. Но от теб нито добрина, нито благодарност! Проклета лицемерка… крайно време е да го признаеш. Е, ще се наложи. Само след малко ще започнеш да се извиняваш!

Дано, дано там няма само ръкавици и защитно облекло!

Размерът изглеждаше правилният. „Пеликан“ — голям сандък с инструменти. Куфарчетата, в които държахме дрехите за еднократна употреба и фолиото за застилане, за да бъдат нещата в тях сухи. Пластмасови сандъци с железни плоски закопчалки, които стърчаха. Сигурна бях. Полагах нечовешки усилия да не откача. Сърцето ми трептеше като на изплашена птичка.

— Ти си безчувствена, коравосърдечна кучка и трябваше да те оставя да умреш, както искаше. Но точно затова не те оставих. С тиква за мозък и растение за тяло… да лежиш или да седиш на стола и да гледаш тъпо. Но вече не можеш да говориш сладкодумните си преструвки, не можеш повече да се правиш на доброжелателка. Оставям те да живееш, понеже ми е приятно да те гледам такава, каквато си в момента. За първи път ми доставя удоволствие да те виждам. Да те заварвам опикана и насрана в леглото. Да виждам как ден след ден погрозняваш все повече, замирисваш все по-гадно и ставаш все по-отвратителна. Е, кой е героят сега?

Вдигнах капака с няколко сантиметра и бръкнах вътре, без да го отварям докрай, защото бе тежък и не исках да вдигам шум. Напипах вътре извивките на уплътняващия дунапрен.

— Ей, знам, че си будна! — изкрещя той и аз замръзнах. — Кажи ми паролата на телефона си!

Бавно вкарах ръка в куфарчето и напипах маркери и телбод. Имаше консумативи за опаковане на веществени доказателства, знаех, че съм попаднала на онова, което ми трябваше. Ръката ми намери малка ножица, извадих я и започнах да режа с нея мрежата. Джипът вече пътуваше доста по-бавно. Видях високите лампи на улично осветление, а в горната част на затъмнените странични стъкла прелитаха счупени прозорци и прогнилата алуминиева дограма на сградите, покрай които минавахме.

С минимални движения на тялото освободих главата и ръцете си от мрежата. После и краката, които бяха замръзнали, на пипане бяха като камъни. Бръкнах отново в куфарчето и потърсих металната дръжка.

— Събуди се!

Пластмаса и стъкло… това бяха кутийки за хапчета и ампули… и стоманената дръжка на телбода. Караше много бавно по неравния паваж през тъмна, безлюдна част на града, в която имаше стари изоставени складове.

— Знам, че си будна, не ти дадох чак толкова — повтори той. — Ще спра за минутка и ще те извадя, но не опитвай нищо, чуваш ли… безполезно е. Ще поспиш още малко и после ще ти покажа нещо, което не си виждала досега. Мисля, че ще се очароваш.

Намерих опаковка със скалпелни остриета за еднократна употреба.

— Идеалното престъпление — каза той. — И аз го измислих, не ти.

Бавно и тихо отворих опаковката.

— Как да се приспи някой, без това да може да се установи по-късно. От никого… По природосъобразен начин. Ще си заминеш… „зелена“. — Същият тъжен смях. — Всички си отиват зелени. С изключение на… „костеливата“. Много, много жалко. Наистина не се радвах в нейния случай. Не трябваше да става така, казвам ти. Но вината е изцяло твоя. Да започнеш да си завираш носа там, където не ти е работа. Всичко е до момента, а твоето време дойде.

Затворих едно от остриетата в дръжката и се чу леко изщракване. Изтръпнах, че го е чул.

— Какво беше това?

Той внезапно спря колата. Шофьорската врата се отвори.

— Не знам какво си мислиш, че правиш… — каза той и слезе от колата.

Беше чул изщракването. Изведнъж панически осъзнах, че не знам коя врата ще отвори, дали задната врата или тази на багажника. А аз трябваше да действам бързо, понеже той веднага щеше да види, че не съм в мрежата.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?!

Ще замахна към главата му, към шията, лицето, очите, но ще бъде трудно да го видя ясно. Бяхме спрели на много тъмно място, а лампата в колата беше изгасена ръчно. Направил го е, за да може да ме внесе и изнесе незабелязано. В същия момент забелязах, че не бе изгасил двигателя, а сигурно бе оставил и вратата си отворена, защото се чуваше периодичен предупредителен сигнал. Двигателят ръмжеше силно и различно, сякаш държеше крака си на педала на газта, но нямаше как да е така, понеже беше слязъл. Не разбирах съвсем какво чувам, но хванах дръжката на скалпела по начин, по който никога не бях го държала.

Като нож за намушкване, за разсичане.

— Това е частна собственост — каза той, но не говореше на мен.

Седнах и видях много камиони, бели камиони с различна големина и надпис „Кристал Карбон 2“ — емблемата на компанията. В далечината съзрях маркиращи светлини на писти и контролната кула на летище „Лоуган“.

Намирахме се точно от другата страна на залива срещу летището, на полуострова на „Марин индустриал парк“, където се намираше на сух док плаващата болница на американската флота „Комфорт“. Белият борд с червен кръст гордо се издигаше на фона на нощното небе. Тогава го видях в светлината на фаровете — заслепен, озъбен, ядосан. Държеше малка бутилка и парцал и отстъпваше назад от джипа. Бутилката се разби на земята, после той побягна и парцалът се развя като призрак.

Отворих задната врата и слязох, залитайки. Босите ми ходила бяха безчувствени, а паркингът, на който се намирахме, изведнъж оживя с проблясващите светлини на много коли, които нахлуха с рев. Той бягаше към стара тухлена постройка — сигурно някакъв склад, но в този момент видях как Марино и Луси се нахвърлиха върху него.

Той падна с главата напред, като че ли искаше да се гмурне в асфалта, или може би Луси бе помела краката му изпод него… не знаех. Но Марино го подхвана с крясъци и юмруци. Тогава като от шапката на фокусник изникна млада жена. И пак се запитах дали не сънувам.