Патриша Корнуел
Легло от кости (4)

3.

Ушната мида изглеждаше чисто отрязана от съединителната тъкан със слепоочния мускул.

Бях увеличила изображението, доколкото бе възможно, без да го размивам, и видимите краища на раната на среза изглеждаха равни и добре оформени. Не забелязвах избледняване или някакъв намек, че срязаната тъкан е била натискана надолу или омекнала, което би могло да се очаква при отрязване дълго след смъртта, ако например ухото е било отделено от балсамирано тяло или от труп за аутопсия от студенти по медицина. Онова, което виждах, не оставяше у мен подобно впечатление. Ухото и кръвта по вестника не изглеждаха стари.

Ухото като орган не е особено наситено с кръвоносни съдове и не е чак толкова невъобразимо някой да го е отрязал преди или след аутопсия и да го е държал седмици наред в хладилник. Така то би могло да изглежда достатъчно свежо на снимката и за мен да бъде невъзможно да определя дали нараняването е станало докато жертвата е била жива, или след това.

Казано с други думи, изображението беше неадекватно за моите цели и аз обясних това на Луси. Трябваше да изследвам самото ухо, да анализирам среза, да пусна снетата ДНК в националния ДНК индекс, както и в комбинираната система за индексиране на ДНК, за да проверим дали профилът нямаше да се окаже евентуално свързан с криминално досие.

— Вече намерих нейни съвсем нови снимки, включително няколко от това лято, докато е работила в Албърта — съобщи ми Луси от банята и ние продължихме да си говорим достатъчно високо, за да се чуваме. — Но очевидно няма как да направим точно съответствие. Налага се да внеса корекции за размера например и да избера подходящ ъгъл на заснемане. Добрата новина е, че няма основание за изключване, което може да се приеме, че донякъде ни помага.

Луси обясни, че е сравнявала изображението със снимки на Ема Шуберт и се е опитала да наложи изрязаните от снимките части с ухото на Ема с полученото изображение. Само че не можехме нито да изключим, нито да потвърдим съответствие.

— Ще ти изпратя файла — добави тя. — Можеш да покажеш сравненията на участниците в срещата.

— Ти няма ли да се върнеш до пет?

— Не знаех, че съм поканена.

— Естествено, че си поканена.

— И кои са останалите?

— Двама агенти от бостънското управление. Дъглас, мисля… — Имах предвид Дъглас Бърк, агент на ФБР. — Не съм сигурна кой още. И Бентън.

— В такъв случай съм заета — заяви Луси. — Няма да стане, ако тя присъства.

— Ще бъде много добре, ако дойдеш. Какво й има на Дъглас…

— Нещо… Не, благодаря.

Изгонена както от ФБР, така и от БАТО^[1] в ранната си кариера на служител в правоохранителните органи, чувствата на племенницата ми по отношение на „федералните“ не бяха доброжелателни, което понякога ме поставяше в неловко положение. Съпругът ми бе аналитик на криминални разузнавателни данни във ФБР — „профайлър“, а аз имах специален статут от запаса към Министерството на отбраната, или както сега им казваха „резервист“. И двамата бяхме част от онова, което тя не уважаваше и презираше.

Казано с други думи, Луси Фаринели, единствената ми племенница, която бях отгледала като собствена дъщеря, вярваше, че правилата се отнасят за простосмъртните. Самата тя бе непокорен федерален агент и технически гений, а животът ми без нея би бил празен и безсмислен.

— Имаме работа с доста умен тип — излезе тя най-сетне от банята, носейки две малки чаши и малка каничка.

— Значи работата е лоша — констатирах аз. — Ти рядко смяташ някого за умен.

— Хитър, умен за някои неща, но и прекалено самодоволен, за да осъзнае колко много не знае.

Наля кафето — силно и сладко, със светлокафява пяна отгоре — неин навик от годините й в местния офис на БАТО в Маями, преди да се забърка в „лоша стрелба“.

— Това BLiDedwood е доста прозрачно. — Тя постави до клавиатурата ми чашката и каната.

— Не и за мен.

— Били Дедуд — подсказа ми тя.

— Окей — оставих думите й да проникнат в съзнанието ми. — И все пак…?

Луси заобиколи бюрото откъм моята страна и чукна върху гранитния плот, „събуждайки“ двата дисплея зад мен. На тях се материализираха скрийнсейвъри в живо червено, златно и синьо, показващи едно до друго логото на КЦК и КВМЕ и карти за игра, демонстриращи двойка чифтове от аса и осмици — прословутата „ръка на мъртвеца“, уж държана от Дивия Бил Хикок по време на играта на покер през 1876 година, когато бил застрелян.

— Логото на КВМЕ — и тя показа „ръката на мъртвеца“, — и Дивия Бил Хикок, или Били, който бил застрелян в Дедуд, Южна Дакота. Ясно ли ти е сега, лельо Кей? Надявам се само да не е някой в нашия заден двор.

— И защо имаш, макар и минимално подозрение, че това е възможно?

— Използване на временен безплатен имейл адрес, който се саморазрушава или изтрива след трийсет минути? — размишляваше на глас Луси. — Окей… не е толкова необичайно, може да е всеки. След това този човек изпраща имейла до теб през безплатен прокси сървър, като в конкретния случай е избран такъв с високо ниво на анонимност, за който няма налично име на хоста. Намира се в Италия.

— Значи никой не може да отговори на имейла, тъй като временният акаунт се изтрива след трийсет минути и вече го няма.

— Именно.

— И никой не може да проследи обратно IP адреса, от който е изпратен имейлът — разплитах аз логиката й.

— На което разчита подателят.

— А ние трябва да приемем, че имейлът е изпратен от някого в Италия.

— По-конкретно Рим — уточни тя.

— Но това е уловка.

— Абсолютно — потвърди Луси. — Който го е изпратил, изобщо не се е намирал в Рим снощи в 18:30 наше време.

— Нещо за шрифта? — върнах се аз на имейла и прочетох отново:

НА ВНИМАНИЕТО НА ГЛАВЕН ПАТОАНАТОМ КЕЙ СКАРПЕТА

— Казва ли ни нещо? — попитах аз.

— Много ретро. Напомня за петдесетте и шейсетте години с големите квадратни очертания и заоблените върхове, които наподобяват телевизорите от онази епоха. Твоята епоха — дразнеше ме тя.

— Моля те, не се заяждай толкова рано сутринта.

— Eurostile е създаден от италиански типограф на име Алдо Новарезе — обясни ми тя, — а самият шрифт първоначално е бил предназначен за торинската фабрика „Небиоло Принтек“.

— И какво според теб означава това?

— Не знам — сви рамене тя. — Те произвеждат хартия и висококачествени печатни машини.

— Възможна италианска връзка?

— Съмнявам се. Мисля, че онзи, който ти е изпратил имейла, е приел, че няма да можеш да проследиш истинския IP адрес — каза тя и аз се досетих какво следва. — С други думи, няма да определим истинското място, откъдето е бил изпратен…

— Луси — прекъснах я аз, — не желая да предприемаш крайни мерки.

Тя вече ги е предприела.

— Такива безплатни анонимни услуги с лопата да ги ринеш — продължи тя, сякаш не е направила онова, което аз знам, че е направила.

— Не искам да се занимаваш с някакъв прокси сървър в Италия или където и да е — отсякох аз.

— Имейлът е бил изпратен от някой, който има достъп до безжичната мрежа на „Лоуган“ — успя да ме изуми тя.

— От летището?

— Видеоклипът ти е бил изпратен от безжичната мрежа на летище „Лоуган“, на не повече от десетина километра оттук — потвърди тя и нямаше нищо чудно, че разглежда възможността да го е направил някой от „задния ни двор“.

Сетих се за началника на администрацията Брайс Кларк, за Пийт Марино и няколко криминолози в сградата. Служители на КЦК миналата седмица бяха в Тампа, Флорида, на годишната среща на международната асоциация по идентифициране и всички те кацнаха вчера в Бостън горе-долу по същото време, когато този имейл е бил изпратен до КЦК.

— Някъде преди шест часа̀ снощи — обясни Луси — се е регистрирал в безплатната безжична мрежа на „Лоуган“ — нещо, което пътниците правят хиляди пъти ежедневно. Но това не означава, че той физически се е намирал в терминала или е на борда на самолет. Може да се е намирал в гараж на паркинга или на тротоара, може би на водно такси или на ферибота в пристанището, изобщо навсякъде в обхвата на безжичния сигнал. След като се е свързал, е създал временен имейл акаунт и може би с помощта на софтуер за текстообработка е написал предмета на съобщението, използвайки шрифт Eurostile, след което го е копирал и поставил в имейла.

— Изчакал е двайсет и девет минути, преди да го изпрати — продължи Луси. — Жалко само, че си му доставила удоволствието да разбере, че имейлът е бил отворен.

— Как е разбрал, че съм отворила имейла?

— Не е получил уведомление за недоставяне на съобщението — отговори тя. — Което би получил секунди, преди акаунтът му да се саморазруши. Не е имал основание да не допусне, че имейлът е бил получен и отворен. — Тонът й се промени. Онова, което ми каза, звучеше като смъмряне. — Отхвърлянето е мигновено и автоматично, за да се избегне получаването на заразени с вирус съобщения на основния адрес на КЦК — напомни ми тя. — Целта е да се създаде у подателя впечатлението, че имейлът не може да бъде доставен. Но на практика, с няколко редки и злощастни изключения, подозрителните имейли отиват направо в онова, което аз наричам „карантина“, за да мога да видя за какво става дума и да оценя нивото на заплаха — подчерта тя и аз разбрах накъде биеше. — Този конкретен имейл обаче не съм го видяла, понеже не е попаднал в карантината. — Рядкото и злощастно изключение, за което говореше, бях аз. — Защитните стени са приели този имейл за легален, поради съдържанието на полето „Предмет“, което е „На вниманието на главен патоанатом Кей Скарпета“ — каза тя, сякаш вината бе моя, което си беше самата истина. — Нищо, изискващо личното ти внимание, не се маркира като нежелана поща, нито попада временно под „карантина“, защото това беше твое изрично изискване. Противно на моето желание, спомняш ли си? — Тя хвана погледа ми и бе права. — Сега виждаш последиците от съгласието ми да ти позволя да измамиш моята защита.

— Разбирам те напълно, Луси. Но това е единственият начин, чрез който много хора, било то полиция или семейства, могат да се свържат с мен, без да знаят директния ми адрес в КЦК. Те изпращат нещо важно и аз не мога да допусна то да отиде като спам.

— Лошо е, че ти си го отворила първа — каза Луси. — Разбира се, обикновено Брайс би го направил, преди ти да имаш тази възможност.

— Доволна съм, че не го е направил — моят началник на администрацията е много чувствителен и крайно гнуслив.

— Да… А той не го е направил, понеже се е връщал от командировка. Нямаше ги цяла седмица — обяви Луси, сякаш таймингът не е съвпадение.

— Да не би да се безпокоиш, че подателят на имейла знае какво става в КЦК?

— Да, безпокоя се.

Тя се плъзна на стола до мен, напълни отново малките като напръстници чаши и аз долових парфюма й с аромат на пресен грейпфрут. По него винаги разбирах кога племенницата ми е била преди мен в асансьора или някоя стая. Мога да затворя очи и да разпозная специфичния аромат навсякъде.

— Ще бъде глупаво да не разглеждаме възможността, че някой се занимава с нас и с всичко, което правим — каза тя. — Някой, обичащ сложните игри, който се смята за по-умен от бог. Някой, който получава удовлетворение от това да травматизира хората и да се гаври с тях.

Сега вече нямам съмнение защо е душила из офиса ми тази сутрин. Вманиачена е да се грижи за мен, да ме пази и да бди. Още откакто проходи, Луси непрестанно изискваше моето внимание и зорко ме наблюдаваше.

— Да не се безпокоиш, че е замесен Марино? Че ме шпионира или се опитва по някакъв начин да ме нарани? — попитах и влязох в имейл акаунта си.

— Няма никакво съмнение, че той прави глупости — каза тя, сякаш имаше предвид конкретни случаи. — Но му липсват знанията, а и какъв мотив би имал? Отговорът е: никакъв.