Патриша Корнуел
Легло от кости (26)

25.

Вътре нямаше нищо, освен овкусители и плодови конфитюри без захар. Нямаше сокове, нямаше мляко, нито храна с изтекъл срок на годност, което би ни помогнало. Или Пеги бе почистила хладилника си, защото е знаела, че заминава, или умишлено го бе направил някой. Усетих с гърба си Бърк да следи всяко мое движение и да дебне за всяка реакция на лицето ми.

Все едно че ми правеше дисекция, изследваше всяка част от мен, и аз й го позволявах. Тя щеше да стигне дотам, докъдето й позволя, но имаше и други мотиви… А може би беше под въздействието на псевдоефедрин, който я правеше свръхагресивна.

— Познавала си го през половината си живот, нали, Кей?

Отворих кошчето за боклук с педала, но открих само празна торбичка. От шкафчето под умивалника извадих отворена кутия с неизползвани кухненски торбички за боклук, която сложих на плота.

— Може би някой е изхвърлил боклука — обясних действията си аз. — Някой друг, освен нея. Някой, който е влязъл тук, за да направи някои неща.

— Той е темпераментен, минал е през курс за лечение, но напоследък отново е започнал да пие. — Бърк беше вперила поглед в мен, застанала до вратата със скръстени на гърдите ръце.

— Това трябва да се провери за отпечатъци и ДНК. Ако не искаш да го регистрираш, ще го направя аз — извадих хартиен плик от куфарчето и регистрирах вещественото доказателство.

— Започнал е да пие отново и то по времето, когато се е запознал с Пеги Стантън.

— Била е мъртва към Деня на труда — прибрах празната торбичка за боклук от кошчето, — и то доста преди това.

— Ти кога разбра със сигурност, че Марино пак е започнал да пие?

— Не знам със сигурност дали Марино е започнал да пие и ако да, кога е станало това.

— Била е мъртва към Деня на труда? Абсолютно сигурна ли си в това?

Кимнах с глава.

— И как стигна до тази свещена като евангелието истина? — Тя пак започна да въвежда нещо в телефона си. — Защото според мен, това е точно толкова субективно, колкото и трима слепци, описващи слон.

— Моментът на смъртта зависи от много фактори, сложно е. — Не мислех да й доставя удоволствието да ме види в отбранителна позиция.

— Кажи ми, защо си толкова сигурна, че тази дама е мъртва от пролетта? Обясни ми защо, но въз основа на информация, различна от дати на списания и колко повехнали са цветята, колко на брой са изгорелите крушки или колко е тревясал дворът.

Проверих газовите котлони на печката, които послушно се включиха.

— Липсата на поражения от насекоми, мухълът по лицето и шията, разлагането на органите, както и вътрешнотелесната температура са индикатори, че е била държана в затворено помещение, където въздухът е бил сух и много студен — отново казах аз. — Може би е била замразена.

— Според статиите, които прегледах, пълното мумифициране може да завърши за по-малко от две седмици. В такъв случай всеки може да гадае.

— Няма такова нещо.

— Ти казваш месеци. Някой друг ще каже седмици.

Отворих килера и не намерих вътре нищо, което подлежи на разваляне. Обикновените консервирани храни, всички без съдържание на натрий — пълнозърнести закуски, ориз и паста.

— Изисква се много повече от ровене в интернет, за да се формулира експертно мнение. — Опитах се да й обясня, че някой в момента правеше точно това и я засипваше с имейли.

— Сигурна съм, че мога да намеря експерти на твоето ниво, които биха изказали напълно различно мнение. — Издава се, че съм я ядосала.

— Сигурна съм, че би могла. — Усещах очите й върху тила си. — Но това не означава, че подобни мнения биха били верни.

Пеги Стантън изглежда е била любителка на салатите. Полиците бяха пълни с обезмаслени италиански сосове — може би поне две дузини бутилки от щандовете за здравословни храни. Затворих вратата на килера.

Предпазлива дама, която се е грижела добре за себе си и за котката си. Пестелива и умерена. Строго контролираща света около себе си.

— Две седмици… — обмислях аз казаното от Бърк преди малко. — Трупове, напълно мумифицирани за две седмици? Мнооого интересно.

— Има го в литературата — каза заядливо тя.

По-лесно беше. Преглеждаше всичко, което се приземява в пощенската й кутия, и го изстрелваше без замисляне.

— И къде по-точно например? Къде е това място, където това се случва само за две седмици? — Излязох от кухнята.

— Не мога да ти кажа къде точно, а само че е възможно.

— Ако говориш за Сахара, тогава може би. — Тръгнах нагоре по стълбището. — Най-горещата пустиня на планетата, където човешкото тяло губи седемдесет процента от влагата си за нула време. Да, там ще стане като говежда пастърма. — Усещах я точно зад гърба си. — Човек с тегло 65 килограма, който напълно се мумифицира, ще тежи 17–18 килограма, ще бъде с нацепена кожа, опъната върху костите — уведомих я аз. — Това е ефектът от излагането на крайна горещина и сух въздух. Само че няма как да стане тук.

— Хората са изобретателни, особено ако са експерти. Искам да кажа, ако се занимават с това професионално. — Тя, естествено, говореше за Марино. — Експерти в разследването на смъртни случаи и свързаните с тях веществени доказателства.

Гостната бе отляво на стълбищната площадка, а право напред, през отворена врата, се виждаше основната спалня. Реших да не обръщам внимание на прозрачните й намеци.

— Бяха те цитирали по всички новини, че днес в съда си казала, че са нужни месеци тялото на Милдред Лот да се превърне в сапун. — Това, че Бърк използваше този аргумент, не ме изненада, но се питах дали и той й бе изпратен с имейл. — Споменала си, че едно от изискванията е потапяне в студена вода.

Двойното легло беше под балдахин, постелката от дамаска в черно и бяло бе гладка и грижливо подпъхната под три възглавници. На нощната масичка имаше телефон, а възглавницата до нея беше смачкана, както изглеждат възглавници, на които някой е спал.

— Но същото това осапуняване е открито и при трупове, запечатани в херметически затворени ковчези и гробници, нали така? — Бърк не възнамеряваше да се отказва. — Телата образуват адипоцера и без вода.

— „Херметически“ невинаги следва да се разбира буквално — отговорих аз.

— Сигурно се смяташ за безгрешна.

— Никой не е безгрешен. Но много хора са грешно информирани.

Повдигнах постелката и чаршафите. Възглавниците бяха идеално гладки от едната страна и намачкани от страната до телефона. Забелязах къси сивкавобели косми от котка.

— Спалното бельо не е сменяно, след като за последен път в него е спал някой. — Продължих да правя снимки на всичко. — Някой е спал или поне е лежал от дясната страна на леглото, до телефона. Изглежда и котката е била по някое време тук. Бих искала да проверя шкафчето.

Протектор за уста в синя пластмасова кутия бе надписан с името и адреса на стоматолога от Уест Палм Бийч, нанесъл на Пеги Стантън толкова много скъпоструващи поражения. Сложих две шишенца с лекарства на масичката, снимах ги и ги прибрах в отделни пластмасови пликове за веществени доказателства.

— Мускулни релаксанти, предписани от зъболекаря й, доктор Пулинг — уведомих Бърк. — Всички лекарства задължително трябва да минат през лабораторията. Освен това бих желала да прибера и протекторите, доктор Адамс може да поиска да ги разгледа.

— Моята цел, Кей, и онова, което бих искала обективно да коментираш… — започна тя, но аз я прекъснах.

— А защо допускаш, че бих коментирала нещо необективно? — Отворих вратата на дрешника.

— Сигурна съм, че можеш да си представиш защо имам причини да бъда загрижена. — Тонът й вече не беше обвинителен или враждебен, а съчувстващ, сякаш искаше да ми подскаже, че разбира защо прикривам Марино и защо бих изопачила или дори фалшифицирала заради него находките от аутопсията.

Мушнах ръцете си през окачените дрехи — голям брой костюми с панталон, само панталони, блузи — консервативни и старомодни — с висящи кедрови разделители по релсата. Не видях рокли, поли, сака или жакети. Нямаше и старинни военни копчета.

— Не ти е безразличен… — каза Бърк.

Пеги Стантън бе загубила семейството си и така и не беше го преживяла — всичко при нея бе останало постарому и все същото, със съжалението, че не бе загинала със същия самолет. Съществуването й бе останало строго контролирано и маниакално защитавано и ми беше трудно да си представя как човек като нея ще общува в „Туитър“.

— Да ти е попадал пред очите компютър? — попитах аз.

— Не още.

Навсякъде снимките са от ерата, когато Пеги Стантън е имала в живота си хора, които е обичала — съпругът й е бил приятен мъж с палави тъмни очи и кичур тъмна коса върху веждите, две момичета, които са обичали ездата и плуването, а едното от тях — и самолетите. Нито една от снимките не е скорошна. И на нито една не се вижда Пеги Стантън.

— Ако не е имала компютър, как е влизала в „Туитър“? — казах аз.

— Може да е имала лаптоп, който да е взела със себе си. Може да е използвала телефона си, айпада си или каквото там е имала, когато е заминала оттук.

— Не виждам нищо, подсказващо за какъвто и да било интерес към технологиите — отговорих аз. — По-скоро точно обратното, ако погледнеш стария телевизор тук или телефона с шайба.

Отворих нов дрешник, в който по полиците бяха нагънати закопчани догоре пуловери и жилетки с напъхани между тях кедрови блокчета, подредени на стойка върху пода обувки — удобни, с нисък ток. Вече не бях изненадана, че косата на Пеги Стантън бе преждевременно побеляла и че тя не беше си правила труда да я боядисва или поддържа, както и че лакът й за нокти бе бледорозов, почти в телесен цвят. Не виждах нищо, което да подсказва, че е правила усилия да бъде привлекателна, ако изключим намесата на зъболекаря, но допусках, че е била уговорена да се подложи на тази процедура.

— Няма „Туле“, няма „Одри Марибет“, няма „Перуанска връзка“… няма нито една от тези марки. — На пода на дрешника видях прашна кутия за мъжка шапка от каубойски тип, на капака на която бе написано с равни печатни букви СНИМКИ. — Повечето от дрехите й са размер осем или десет, не видях шест. Това искам да го отворя.

Вътре имаше фотографии в рамки. Прегледах всички — симпатична жена с гарвановочерна коса и блестящи тъмни очи, жизнена и съвсем различна от онова, което си представях след огледа на мъртвото й тяло и преди малко на личните й вещи. В екип за езда, за туризъм и гребане, снимка в Париж, когато трябва да е била двайсетинагодишна, някак авантюристична и пълна с желание за живот, преди светът около нея да свърши.

— Сериозно се съмнявам, че е търсила романтична връзка или е била от онези, които биха се обадили на непознат в интернет, представящ се като „Пича“ — отбелязах аз. — Няма и ни най-малки сигнали, че е била запалена по боулинга — няма обувки за боулинг, топки, трофеи. Няма и дрехи или бижута, подобни на тези, в които я открихме. Размерът също не подхожда. Всичко би й било прекалено малко, поне докато е била жива.

— Чудя се дали условията за бързо мумифициране могат да бъдат изкуствено създадени — обади се Бърк.

— В каквото и да е била облечена, когато са я похитили или е изчезнала — казах аз, — не съответства на онова, в което я извадихме от залива. Била е преоблечена, някой нарочно го е направил.

За удоволствие. Май така се изрази Бентън. Убиецът режисираше онова, което го правеше да се чувства важен и властен. Каквото и да бе то, той го възпроизвеждаше с жертвите си, които нямаха нищо общо с него самия. Те не бяха онова, което той отвличаше и убиваше.

— Може ли мумифицирането да се предизвика изкуствено? — попита Бърк и аз знаех какво иска.

— Искаш да кажеш, ако тялото остане в много горещо, сухо пространство например… — подсказах й аз по очаквания от нея начин — … и се остави да се дехидратира?

Влязох в банята. Черни и бели фаянсови плочки като в метростанция, овална вана, повдигната в единия край, бронзови кранове.

— Това би изисквало достъп до такова място и спокойствие, че онова, което правиш, няма да бъде открито — водех я аз по пътя, който тя вече бе поела.

— Не е ли вярно, че мумифицирането в горещо и сухо затворено пространство става за някакви си единайсет дни? Ами ако извършителят е монтирал сауна в мазето си?

— Искаш да кажеш, ако го е направил Марино?

— Да — потвърди тя. — Има сауна в къщата, която е купил миналото лято.

— Имаш предвид сауната, която изработи саморъчно и която може да побере един човек, седнал на нещо с размерите на тоалетна седалка?

Душкабината беше в същия десен. Калъпите сапун бяха изсъхнали и нищо тук не подсказваше, че е било използвано наскоро. Отворих огледалните вратички на аптечката над конзолната мраморна мивка — дръжките и фитингите бяха малахитови и бронзови.

— Онази малка кутийка за потене, дето изглежда като преносима химическа тоалетна? — продължих аз.

Тук имаше още протектори за зъби, всички до един от познатия ми зъболекар от Уест Палм Бийч.

— Сауната, която има таймер за до шейсет минути, който трябва непрекъснато да се навива? — продължих да питам аз, а Бърк мълчеше на вратата.

Взех едно след друго шишенцата с лекарства, отпуснати по рецепта — мускулни релаксанти от рода на „Флексерил“, „Норфлекс“, противовъзпалителни като „Виокс“ и „Целебрекс“. Вземала бе антидепресанта „Нортриптилин“ — все медикаменти, предписани й от стоматолога доктор Пулинг и съответстващи на терапия в случай на мускулното заболяване, известно като „синдром на темпоромандибуларната става“.

Нейният случай е бил особено тежък. Сигурно бе страдала от хронични болки. Била е в истински водовъртеж от стоматологични процедури, имащи за цел да облекчат ужасното състояние, което може да предизвика схващане на челюстта, шум в ушите и постоянна влудяваща болка, разпростираща се надолу по шията и раменете.

— В такъв случай предполагам, че я е дехидратирал бавно, тичайки час по час да пуска отново инфрачервения нагревател, включително последната седмица, когато беше извън града, във Флорида, нали така? — Внимавах много да не звуча саркастично. — А между другото, сглобяемата сауна, която купи, защото мислеше, че ще му помогне да свали някой друг килограм, предполага, че тялото е било закрепено в седнало положение. — Излязох от банята и продължих да говоря, докато слизах по стълбите, следвана отблизо от Бърк: — А ако тялото е било изпънато в изправено положение, например с тежести и поплавъци… тогава какво? Опънът в ставите ще доведе до разкъсване на кожата. Но по нея няма разкъсана кожа, а вътрешнотелесната й температура беше по-ниска от тази на водата в залива, което няма как да е възможно, освен ако трупът не е бил охлаждан, може би дори замразен.

Бяхме отново в антрето. Спрях до масата със стъклената купа, в която, бях сигурна, Пеги Стантън никога не беше държала ключа за колата си. Сега двете с Бърк бяхме лице в лице, с качулки, изцяло в бяло и без никакви преструвки.

— Той те е нападнал преди пет години в Чарлстън, Южна Каролина — изстреля тя последния си залп, който бе запазила накрая. — Дошъл е в къщата ти посред нощ и се е опитал да те изнасили, а ти така и не се си оплакала в полицията. — В гласа й се долавяше нотка на триумф, която със сигурност не си въобразявах. — Защо да ни казваш този път нещо, което може да му донесе неприятности, ако не си го направила тогава след всичко, което се е случило?

— Ти не знаеш фактите. — Чух стъпки от верандата отвън.

— Питам те за тях.

Не исках да й отговоря.

— Сигурна ли си какъв е срокът за давност в Южна Каролина?

— Не съм.

— Не е изминал.

— Това е без значение.

— Значи продължаваш да го пазиш…!

— Не разполагаш с фактите — повторих аз.

— Ето ти един факт. Занимавал се е с иманярство. Няма начин да не ти е било известно — каза Бърк, сякаш е чакала точно този момент. — А Пеги Стантън има на жакета си копчета от Гражданската война. Споменавал ли ти е Марино, че си е туитвал с жена, колекционираща стари копчета?

— Не видях в тази къща никакви следи от подобна колекция — казах аз без никаква емоция.

— И няма да говориш с мен за онова, което ти е причинил?

— Не, няма.

— Не разбираш ли моя проблем? Не мисли, че изпитвам някакво удоволствие да повдигам тази тема. Съжалявам… — опита се да се извини Дъглас Бърк, но в този момент входната врата се отвори и дъждът нахлу в стаята.

Бентън носеше нещо, загърнато в хавлиена кърпа.

— Ако наистина се бе опитал да ме изнасили, уверявам те, че щеше да успее — съобщих аз, не ми пукаше кой чува. — Пийт Марино е много едър мъж, а когато това стана, беше и въоръжен. Така че ако наистина беше възнамерявал да ме надвие физически или да опре пистолет в главата ми, за да ме накара да направя каквото е искал, щеше да го постигне. Но не го направи. Сам спря онова, което не трябваше и да започва. Но спря.

От Бентън и Мачадо се стичаше вода по защитения с пластмаса мокет под френския полилей. Бентън държеше кърпа — мръсна и мокра, а от нея стърчеше сива козина.

— Счупен прозорец без мрежа — каза Мачадо и думите му увиснаха като изгравирани във въздуха. — Нали знаете, до земята, а в гаража няма аларма, така че котката сигурно го е отворила и е избутала навън мрежата. Предполагам, че е влизала и излизала от гаража през всичкото това време и си е направила легло в кашон там. Тук, наоколо, сигурно има много неща за ядене, а може и някакви хора да са й давали храна.

Взех котката от Бентън: къса сиво-бяла козина, златни очи и плоски уши — шотландска порода, приличаше на бухал. Нашийникът й бе избелял и стар.

— Няма надпис — каза Бентън и хвърли на Бърк пронизващ поглед.

— Домашна котка, женска. Как се казваш…? — Загърнах я в чиста кърпа и тя не се съпротивлява. — Разбирам… няма да ми кажеш.

Слаба и мръсна, но изглеждаше в относително добра форма, а ноктите й бяха много дълги, извити и остри като игли.

— Е, не е излязла сама от къщата — погледна ме Бентън и веднага разбра какво бе станало. — А тя самата едва ли би я напуснала.

Пеги Стантън не би извела котката си навън, за да замине.

— Така че някой е пуснал котката навън… — Той свали бялата си качулка и прекара пръсти през косата си. — Някой, за когото човешкият живот не значи нищо, но не би наранил животно. — Наведе се, за да събуе калцуните си. — Ако беше останала в къщата, сигурно щеше да умре от глад. Затова се е върнал. Влязъл е. Знаел е кода за алармената система. Имал е ключове.

— На плота имаше разпечатан пакет с деликатеси. — Котката бе завряла главичка под брадичката ми и мъркаше. — Може би така я е примамил, за да я пусне навън.

— И къде са тези деликатеси? — Мачадо също събу калцуните си — мокри и мръсни.

Показах му пакета с вещественото доказателство, който бях оставила на масичката в антрето.

— Ако е трябвало да примамва котката, значи е бил непознат — каза Бентън.

— Опита ли се да избяга? — попитах аз.

— Сама си дойде при нас, докато бяхме в гаража.

— Е, сега изглежда много дружелюбна, но с него може и да не е била. Може да е усетила нещо, което да я накара да бъде предпазлива — казах аз и се замислих какво ще правя с нея.

Не, нямаше да я зарежа тук.

— Струва ми се, че електрическото табло наскоро е било преправяно — каза ми Бентън. Личеше, че е бесен. — Има допълнително табло, което не отговаря на разпоредбите. В мазето е.

— Към какво е свързано?

— Към нищо. В главното табло не са останали празни места. Вероятно е идвал някакъв майстор или може би техник, но онова, което е направил, е с ниско качество. Може да се предположи, че тя е искала да се монтира нещо, което е трябвало да се свърже към прекъсвач. — Бентън не гледаше Бърк, беше застанал с гръб към нея. — От новото табло излиза кабел, който е прокаран по стената, успоредно на стария.

— Наскоро, но колко наскоро? — каза Бърк.

Мачадо обясни, че в мазето има голяма работна маса с четки, формички за изрязване на сладки от тесто, дървени инструменти за готвене и точилка.

— Сякаш е имала намерение там да готви — каза Бърк, а той описа подвижна мивка на колелца. Дори не можах да разбера какво ми разказва.

— Подвижна мивка? — учудих се аз на глас. — Свързана към кран? И защо ще готви в мазето? Защо да не използва кухнята си?

— Повече прилича на пластмасов леген на стойка с колелца. Мога да ти го покажа, ако искаш — предложи Мачадо.

— Да, преди да съблека това — имах предвид защитния комбинезон. — След като не възразява, че я държа, може би няма да има нищо против да надникнем в мазето. Там има ли врата, която извежда навън?

— През нея влязоха пожарникарите.

— Да слезем тогава там.

— Мивката изглежда нова и е съвсем наблизо до новия контакт. — Той обу чисти калцуни. — Разхвърляни са много парчета от срязан кабел. Черен, бял, зелен, сечение 16 квадратни милиметра, от онзи тип, който заземява и занулява цял контур — обясни той. — Но каквото и да е смятала да свърже, така и не се е стигнало до това. Мисля си, че може би е искала да захрани фурна, но съм съгласен, че мястото е малко странно за печене на курабии, сладки или каквото и да е там. Трябва да открием кой е бил електротехникът.