Патриша Корнуел
Легло от кости (20)

19.

Наближаваше шест часът, когато стигнахме до моста „Лонгфелоу Бридж“ под проливен дъжд и в непроходим трафик, за да се върнем в Кеймбридж след едно от най-неприятните ми преживявания някога в съда.

— Не ме интересува какво казват другите, но има нещо подозрително в това, защо я остави да се измъкне с него — продължи да човърка в раната Марино, влудявайки ме със съмненията и теориите си за заговори и всевъзможни конспирации. — Едно е съдията да се държи като гъз, защото си го вбесила, а аз те предупреждавах, че закъсняваш, и друго…

Но аз не исках да чуя повече и дума за това.

— Както ми каза повече от веднъж ли? След онова решение на Върховния съд сме обречени да ни разтакават насам-натам повече, отколкото досега, и да ни викат в съда по всяко време за нищо. Без никакво право да се явиш когато сам прецениш.

Не бях в настроение да ми изнасят лекции.

— При всички положения — той продължаваше да сипе паразитните си думи, от които ми идваше да закрещя — се предполага, че помощник областният прокурор на САЩ ще бъде на твоя страна. — Включи чистачките в непрекъснат режим, а очилата му бяха се смъкнали на върха на носа му, сякаш това някак би му помогнало да вижда по-добре в пороя.

— Бях свидетел на защитата, не на обвинението — припомних му аз.

— Което също е подозрително. Защо не те призова Стюард? Не може да не е съзнавал, че си боксова круша след онзи имейл за превръщането на Милдред Лот в сапун, така че трябваше да изпревари Донахю. И тогава щеше да си негов свидетел. Щеше да те квалифицира като вещо лице, вместо да го прави тя, и нямаше да се налага да минаваш през мелачката с тези лични въпроси, които със сигурност не те показаха в най-добра светлина.

— Без значение кой ме е призовал в съда, аз щях да се явя там и Донахю щеше да ме пита каквото си пожелае.

— Ти си неин свидетел и си на нейна страна и въпреки това тя ти причини това?! — настоя той, а аз не можех да търпя, когато започнеше да се държи така — да ме защитава, когато вече бе прекалено късно, без значение, че е безсилен да промени каквото и да било.

— Не става дума за заставане на нечия страна. — Търпението ми бе почти изчерпано.

— О, точно за това става въпрос. Всичко опира до това на чия страна си. — Марино натисна клаксона и изкрещя: — Мърдай, задник сплескан! — Резкият звук на клаксона прониза мозъка ми като шиш. — Например, на чия страна в действителност е Стюард? Ти си последният свидетел на защитата, а той дори не пожела да те вземе на кръстосан и остави проклетият видеоклип да увисне във въздуха?!

— Нямаше какво да ме пита. Не знаех самоличността на трупа, който извадихме от морето, и това беше направено пределно ясно.

— Ха… Както и да е, начинът, по който се държа с теб, ме кара да си мисля, че може тайно да е в съюз с Донахю или получава пари под масата, или му е обещано нещо, ако Чанинг Лот отърве затвора. Може ли да си сигурна, че милиардите му не натежават на везната на Темида в този случай? Боже…! Този дръвник май нарочно чука по спирачките и иска да го натреса отзад! Мърдай бе, шибаняко! — Марино свали прозореца и показа на шофьора на таксито среден пръст. — Да, да… хайде спри и ела тук и тогава ще го видиш, фъшкийо смотана!

— За бога, не може ли да минем един път без шофьорското побесняване? — промърморих аз. — Нека просто стигнем, без да сме на пихтия, става ли?

Едва бяхме преполовили моста, движейки се с петнайсет километра в час. Бостънският хоризонт представляваше пано от размазани петна светлина. Прожекторите на върха на „Пруденшъл билдинг“ бяха изцяло потопени под тежкия дъжд и ниските плътни облаци, които се сливаха и разделяха.

— Защо, по дяволите, той не възразяваше повече? — Марино вдигна прозореца си и избърса мократа си ръка в панталона си. — За да остави Донахю да го измъкне от убийство?

— Може просто да е калпав адвокат. — Бързото чаткане на чистачките бе направо нетърпимо. — Не можеш ли да ги превключиш на по-бавно?

— Ако ти е все едно дали виждам…

— Забрави… — Не си спомнях какво съм яла днес и изведнъж се досетих, че отговорът е нищо.

Кубинско кафе на празен стомах. Нищо чудно, че главата ме болеше и едва можех да мисля.

— Стюард не положи достатъчно усилия онова видео да не бъде допуснато… а мен ако питаш, направо не се и опита.

Така и не бях стигнала до сусамения сладкиш и гръцкото кисело мляко в хладилника.

— Ако ме питаш, той направо те хвърли заедно със случая под влака и го направи нарочно.

— Да се надяваме, че намеренията му не са били такива — казах аз и онова, което най-силно ме тревожеше, не беше, че видеото бе допуснато като веществено доказателство, а че то изобщо е било заснето.

В продължение на няколко секунди изпитото сбръчкано лице на мъртвата жена беше ясно видимо, докато я качвах в застлания с чували спасителен кош. Възможно е тя вече да не можеше да се идентифицира заради тежката дехидратация, но не можех да съм напълно сигурна в това. Някой, който я познаваше добре, може би член на семейството или добър приятел, вероятно можеше да я разпознае, а това бе ужасен начин да научиш за нечия смърт. Не би трябвало никога да се случва.

— Ще го оправдаят — реши Марино.

Чистачките се лашкаха наляво-надясно по стъклото, леденият дъжд чаткаше по покрива и заливаше предното стъкло все едно бяхме в автомивка. Чанинг Лот можеше да бъде оправдан и вероятно така и следваше да стане. Нямах представа. Но ако заседателите бяха наблюдавали онова, което видях и аз само преди час, те вероятно бяха получили различна картина за забележителния индустриалец, явно изненадан от видеото, което и той видя по време на откритото заседание на съда. Стори ми се, че бе съкрушен и ужасен, искрено съсипан от скръб и сякаш очакваше онова, което му предстоеше да види. След това затвори очи и едва не колабира на стола си от очевидно облекчение.

Ако беше осъзнал, че мъртвата жена не бе изчезналата му съпруга, тогава не би чувствал, че едва ли не е бил оправдан, особено ако е знаел, че носи вина за случилото се с нея. Откриването на тялото на жена му в този момент би било най-доброто развитие за него. Не би имало никакво значение какво ще свидетелствам за времето на настъпване на смъртта.

Заседателите със сигурност щяха да се объркат от артефактите на аутопсията и щяха да се озадачат от появата на непокътнато тяло в Масачузетс Бей шест месеца след поръчково убийство. Приемах и ясната възможност Чанинг Лот да е завършен социопат, позьор и манипулатор, който е разбирал, че е във фокуса на всички погледи в онзи момент, когато е бил пуснат фрагментът от новинарския репортаж. Може би е искал да изглежда като чувствителен човек за онези, които са го гледали, и затова бе разиграл малкия си етюд.

— Определено може да бъде оправдан и ако заседателите намерят основания за съмнение, тогава това би било правилната присъда — отговорих аз и единственото, което ми се искаше точно сега, бе да се прибера у дома.

— Е, няма никакъв начин заседателите да го намерят за виновен — наведе се напред Марино, присви очи и се опита да види през падащата водна завеса и заслепяващите светлини на колите насреща. — Всичко, което Донахю трябваше да направи, бе да намекне, че трупът на Милдред Лот току-що е бил открит, че може да бъде открит малко по-късно или че може би тя дори още не е мъртва. Показването на онзи видеоклип беше добър ход — картина, която струва повече от хиляда думи, та макар вероятно да не е тя.

— Не е. Ако антропологичните й данни не са фалшифицирани и височината й се е смалила.

— Е, изглежда като че ли всичко друго й се е смалило.

— Не и костите й. Милдред Лот би трябвало да е висока метър и осемдесет, а тази жена дори не се доближава до това.

— Трябва да й отдадеш дължимото. — Марино продължи да говори за Джил Донахю, бе успял да влезе в залата, без да го забележа, и от последния ред бе видял всичко.

Беше стоял там през време на цялото мъчение, беше изслушал тирадата на съдията и беше чул за глобата, надвишаваща поне пет пъти нормалната в такива случаи. Тези съдийски фойерверки бяха идеалната прелюдия към продължението от страна на Донахю, изградено върху идеята да бъда представена като квалифицирано вещо лице, преди да бъде намекнато, че съм феминистка, която разбива семейства, медицински експериментатор, виновен едва ли не за открадването на японски органи от тела и може би непряко за хвърлянето на атомните бомби. Марино бе видял всичко това и сега не можеше да говори за нищо друго, докато се влачехме през силния вятър и проливния дъжд, който само допреди минути беше примесен с градушка, а ранната вечер бе неестествено тъмна.

— Тя те запази за последен свидетел и така заседателите ще се оттеглят с визуалния спомен за мъртвата богата дама с дългата платиненоруса коса, извадена от морето малко по-рано днес.

— Не мисля, че косата й е платиненоруса. Почти сигурна съм, че е бяла.

— Основателно съмнение. — Марино избърса с ръкава си вътрешната страна на прозорците и пусна на пълна мощност климатика в режим размразяване. — Ако досега не бяха имали никакви съмнения, ето, вече имат.

— Дали ще го оправдаят, или не ни най-малко не ме интересува — отговорих аз. — Така или иначе нямам мнение по въпроса дали наистина има нещо общо с изчезването на съпругата му, а честно казано, и ти не би трябвало да имаш мнение.

— Знаеш какво казват — всеки си има мнение.

И ето, най-сетне пристигнахме пред моята облечена в метал сграда — застрашителна кула в бурята, подобна на бойна кула на замък, обгърната в мъгла. Внезапно изпитах странно чувство, смразяващ дискомфорт, който започна дълбоко в червата ми и плъзна нагоре по гръдния ми кош. Усещането достигна до мозъка ми в момента, когато металната врата се плъзна встрани и Марино мина през отворилия се проход. Светлините на тахото бяха насечени от струите на дъжда и осветяваха коли, които не би трябвало да се намират тук. Черният джип „Порше“ на Бентън бе спрял до три необозначени седана, сякаш той и колегите му от ФБР бяха минали насам да се видят с мен, а това нямаше смисъл.

Изпратих на Бентън есемес в мига, в който напуснах съда, за да му кажа, че тази нощ ми предстои аутопсия, която при това ще бъде сложна. И че нямаше да свърша преди девет или десет часа.

— Кой е тук и защо? — чудех се аз, а Марино насочи дистанционното към задната страна на сградата.

— Това е колата на Мачадо — „Краун Виктория“. Какво, по дяволите…?

Помещението вътре светна, а тежката врата започна шумно да се вдига. В разширяващия се процеп видях тъмнозелената издължена муцуна на колата на Луси — „Астон Мартин“, паркирана до моя джип.

— Мамка му! — Марино вкара колата вътре. — Очакваше ли я?

— Не очаквам никого.

Слязохме и шумът от затварянето на вратите отекна от бетонните стени. Сканирах палеца си върху биометричната ключалка и се озовахме в приемната зона на отделението за аутопсии. Нямаше и следа от нощния пазач, но за сметка на това чух гласове по коридора. Когато с Марино наближихме склада за веществени доказателства, намерихме вратата широко отворена. Жълтият фендер, кафезът с котешката тоалетна и другите веществени доказателства ясно се виждаха по масите, а когато приближихме до голямата стая за рентгенови снимки, дочух техничката ми Ан, а също Люк Зенър. Откъм ъгъла надникна охранителят.

— Кой е отключил склада? — попитах го аз. — Наред ли е всичко, Джордж?

— Имате гости — каза той, без да поглежда към Марино.

— Явно.

— Господин Уесли и няколко от неговите хора са вътре с Ан и доктор Зенър. Нямам представа за какво става дума.

Не му повярвах, че не знае, и докато се отдалечаваше, забелязах как мускулите на челюстта му играеха. Пред вратата на рентгеновото отделение светеше червената светлина, което означаваше, че скенерът се използва. Не очаквах да видя мъжа си, облечен в екип за крос с вчесана назад мокра сребриста коса, в компанията на кеймбриджкия полицейски детектив Сил Мачадо, специалния агент от ФБР Дъглас Бърк и някаква жена, която виждам за пръв път — с много къса тъмна коса, може би около 35-те. Бях изненадана, чувствах се предадена.

— В по-голямата си част при КТ е обратното — чух да казва Ан. Люк бе седнал до нея.

От другата страна на оловното стъкло чифт голи крака със сгърчени пръсти и лакирани в розово нокти стърчаха от цилиндричната кухина на белия скенер „Сименс Сенсейшън“, а на екраните имаше изображения на „Неидентифицирана бяла жена от залива Мас. Бей“, доколкото можех да прочета. Не можех да разбера защо Ан и Люк са започнали без мен. Съвсем ясно бях казала, че не искам тялото да напуска хладилната камера. Изрично бях наредила трупът да не бъде докосван, а вратата за склада с веществените доказателства да остане заключена до връщането ми от съда.

— Какво става? — срещнах погледа на Бентън и разчетох какво ми казва той. — Какво се е случило?

Той бе в аленочервен анцуг с надпис „Харвардски медицински факултет“, по маратонки, през ръката му бе преметнат дъждобран. Подозирах, че е бил в залата за фитнес, когато някой му се бе обадил. Допусках, че това бе Дъглас Бърк. Високата брюнетка бе твърде женствена и симпатична за мъжките имена, с които се подвизаваше — Дъг или Дъги. Не беше необичайно двамата с Бентън да се запиляват някъде и никой да не знае нищо за тях. Това можеше да се случи по всяко време на деня, нощта или уикенда и често на мен не ми се казваше нищо. Аз знаех кога да не питам, но този път просто нямаше как.

Когато останем насаме, щях да поискам от Бентън да ми каже какво точно става, защото по стиснатата му челюст и изопнатите черти на лицето му ми бе ясно, че нещо се случва. Изведнъж ми направи впечатление, че не бе продумал дума на Марино, нито дори го бе погледнал. Бентън напълно избягваше Марино, както правеха и специален агент Бърк, Мачадо и жената, която не бях виждала. Единствено Ан и Люк се държаха нормално, без да обръщат внимание на истинската причина, поради която ФБР и полицията бяха тук, а то не беше, за да наблюдават извършването на КТ или аутопсия.

— Как сте всички? — попита Марино.

Единствено Ан му отговори, че е добре, а на мен ми стана ясно, че той долавяше, че нещо не беше наред.

— Току-що обяснявах, че КТ е до голяма степен противоположна на МР в доста аспекти, като например кръвта, която се показва светла на КТ, но тъмна на МР — обясни Ан.

Никой не й отговори и тишината ставаше още по-напрегната.

— Но не е така с другите флуиди, особено водата, защото водата не е плътна. — Сега Ан вече обясняваше на Мачадо, Бърк и непознатата жена, която предположих, че е от ФБР.

Улових погледа на Бентън.

— Тези области… тук и тук. — Ан показа синусите, белите дробове и стомаха, изобразени триизмерно на различни компютърни екрани. — Ако бяха наистина тъмни, почти черни, това би било индикатор за присъствието на вода, което е типично при удавяне. КТ е страхотна при случаите на удавяне. Понякога, когато тялото се отваря при аутопсия, флуидът се губи, преди да го видите, особено ако в стомаха е имало вода. Но ние първо сканираме и не можем да пропуснем нищо.

— Не бихме очаквали при нея да има вода в белите дробове, стомаха или където и да е — казах аз на Ан, но погледът ми не изпускаше Бентън. — Тя е в умерена степен на мумифициране. В цялото й тяло едва ли може да се намери и капка вода, във всички случи недостатъчно, за да се нанесе върху карта за ДНК анализ. Ако изобщо се е удавила, това в никакъв случай не е станало скоро.

Изведнъж си спомних как Марино се държеше по-рано днес, сякаш случаят му беше особено неприятен. Раздразнението му по повод ценните копчета на жакета бе странно и у мен започна да се заражда едно невероятно, ужасно предчувствие…

— Тя е била мъртва доста време преди да бъде изхвърлена в залива — казах аз, — но се питам кой е свикал тази сбирка.

— Мислим, че знаем самоличността й — обади се Сил Мачадо.