Патриша Корнуел
Легло от кости (15)

14.

В черния чувал тя изглеждаше стряскащо съсухрена, дългата й бяла коса бе полепнала по сбръчканото й лице. Крехкото й тяло сякаш се беше скрило в дългата сива пола, тъмната блуза, за която бе трудно да се разбере дали е виолетова или бордо, и морскосиньото жакетче със зацапани метални копчета. Всичките й дрехи изглеждаха четири размера по-големи от нейния.

— За какви новини говориш? — Марино смъкна надолу хирургическата си маска.

— Доколкото разбирам, имало видеорепортаж — как преглеждам костенурката и изваждам тялото от водата, и той е навсякъде. — Разтворих по-широко чувалите, лъхна ме миризма на мухлясала стара плът. — Да направим снимки как е била завързана. Ще освободя глезените й, за да изследвам.

— Двоен рибарски възел. А този е подсигуряващ. Възлите на двете въжета са идентични — констатира Марино и започна да снима отрязаните парчета жълто въже, омотани и завързани около глезените и шията на мъртвата жена. — Точно както трябва — продължи след малко той. — Завързваш основния възел… ето този тук… който на практика е двоен възел с премятане. След това, за всеки случай, правиш и такъв — посочи ми с показалец, за да видя с очите си. — Резервен, за да е сигурно, че основният няма да се развърже сам — поясни той, за да го разбера правилно. — Накратко казано, онова, което някой е направил, е да пристегне с две отделни въжета глезените и шията й, да завърже два възела на всяко, като остави дългите краища да бъдат завързани за сандъка и фендера. Ще ми бъде интересно да видя какви са тези възли. Обзалагам се, че ще се окажат еднакви. — Той вдигна поглед, погледна часовника на стената и поклати глава: — Търсиш си го, докторе.

— Според теб има ли някаква особена причина да избере точно този вид възли? — попитах аз и щракнах ново острие в универсалната хирургическа ръкохватка.

— Логически погледнато, не. Обикновено двоен с прехвърляне се използва за свързване на две отделни въдичарски влакна или за снаждане на две различни въжета, което не е случаят тук. Така че няма основателна причина, освен ако просто става дума за навик. Ще закъснееш, а това не е час при фризьора.

— Навиците на хората обикновено ни подсказват кой стои зад извършеното.

— Мисля, че вече сме наясно, че е изхвърлена през борда — каза той. — Искам да кажа, че не е била изхвърлена от самолет или хеликоптер.

— Лично аз не знам от какво е била избутана.

— Рибар… някой, който се занимава с лодки — настоя Марино, а аз вкарах термометър в черния дроб, за да измеря телесната й температура. — Някой, който разбира от въжета и възли. Защото няма начин да завържеш подобен възел ей така, случайно.

Взех хирургически нож от количката, срязах стегнатото въже, омотано три пъти около глезените й, и маркирах с етикети краищата, за да знам всеки от тях с какво е бил съединен. После измерих дължината и дебелината на всяко въже, като внимавах да не наруша възлите.

— Охлузванията около глезените й са много плитки — отбелязах аз. — Никакви контузии, едва забележими следи от завързване. С шията, предполагам, ще бъде същото, но това ще видим като стигнем до там.

— Била е завързана дълго време след като е умряла. — Той направи снимки отблизо на слабите следи по глезените.

— Това е извън всякакво съмнение — съгласих се аз. — Ноктите на краката са лакирани в розово и изрязани. Освен това… по ходилата й има червеникави петна, което е странно.

— Сякаш някога е носила червени чорапи или червени обувки и част от боята се е просмукала в кожата й? — Марино се наведе, за да снима ходилата й и фотоапаратът не спираше да щрака.

— По-скоро е била боса и е стъпила в нещо. — Взех лупа и фенерче, за да разгледам тъмночервеникавите петна по долната част на пръстите, възглавничките и петите. — Нещо, което явно не се измива с вода, и в което може да е стъпила. Така ми изглежда. Но каквото и да е било, оцветило е кожата й, проникнало е в нея, а може и двете.

С помощта на скалпела леко изстъргах малко от оцветената част на лявото ходило, избърсах люспичките от острието в плик за веществени доказателства и продължих да разказвам на Марино наученото от Рон:

— Излъчва се по местните канали, но е стигнал и до националните новини… Говоря за видео, което показва всичко в големи подробности. Изглежда заснето от въздуха, макар Рон да не е сигурен, че това се отнася до целия обект — обясних аз. — Знаем, че имаше новинарски хеликоптер, докато бяхме на катера на пожарникарите, но как са ни снимали после с бреговата охрана? Да покрием ли масата с чаршафи?

Отлепих един от „интелигентите етикети“ и го преместих върху жълта силиконова гривна, която сложих на дясната й китка. Там плътта се бе сбръчкала и бе жилава като мокра кожа на дреха. Ноктите на ръцете й бяха лакирани както тези на краката — в деликатно прасковено розово, и бяха счупени. Лакът се бе обелил, а самите нокти бяха насечени и надраскани, сякаш жената ги бе забивала в нещо или бе копала с голи ръце.

— След като те показват във водата, явно е снимано от другия хеликоптер. — Марино разопакова с изтръскване гумиран чаршаф.

— Освен ако някой не е снимал от лодка. — На десния й показалец видях пръстен, трицентова монета, емисия 1862 година, хваната в обков от тежко жълто злато.

— Наоколо имаше доста лодки.

— Онзи голям хеликоптер, дето се рееше над нас през цялото време, докато я вадеше от водата — каза Марино.

— Дявол да ме вземе, трябваше да му запиша номера.

Опитах се да разхлабя пръстена, разклатих го във всички посоки. Зачудих се за размера му, как така добре пасваше на показалеца й, където не му беше мястото. Дали някога не го е носела на кутрето си и дали изобщо този пръстен беше неин. Ако пасва на пръста й сега, значи не е било така в момента на смъртта й, защото когато тялото започва да се мумифицира, то силно се изсушава, буквално се съсухря, както се свиват плодове, зеленчуци и месо. Бижута, обувки и дрехи няма да стоят по начина, по който са стояли приживе и аз започнах да си представям как някой премества тялото от мястото, където е било скрито, пренамества бижутата й или може би я облича по определен начин, преди да я завърже и изхвърли в залива.

Защо?

За да бъде сигурен, че пръстенът й ще бъде намерен ли? И личните й вещи също?

— Аз съм си записала бордовия номер — успокоих аз Марино и продължих да си мисля за тези неща. — Можем да го проверим в базата данни на ФУА^[1].

— И вероятно ще излезе, че е на издръжка на някоя банка или на безсмислена компания с ограничена отговорност… Онова, което прави Луси. Така че когато полицаите са зад някой от нейните батмобили или батциклети, да не могат да открият по регистрационните й табели коя е тя. Както и въздушните диспечери не могат да свържат с конкретно име сладкия й радиоглас. — Защитените му в тайвек крака леко шумоляха, докато пристъпваше насам-натам. — Никой от тези хеликоптери, дори новите, не води до нищо използваемо — мърмореше той. — Особено ако е частна собственост. Когато започнах като полицай, светът не беше толкова дяволски анонимен. А ти адски закъсняваш. Няма начин да успееш за два, освен ако не използваш реактивна раница.

— Белият хеликоптер с червените и сини ивици на опашния стабилизатор ми се стори частен или е корпоративна собственост. — Взех лявата й ръка и погледнах часовника, хванат кокетно на китката й с черна копринена каишка. — Имаше монтирана на него камера, вероятно видеокамера. Но каквато и да е, определено не бе типична за частен или фирмен летателен апарат.

— Почти съм убеден, че не съм го виждал наоколо. — Марино отвори шумно втори чаршаф. — Което е малко странно, защото онези, които излитат или кацат на „Лоуган“, прелитат покрай нас над реката по коридора „Фенуей“. Но проклет да съм, ако имам някаква представа нито към кой ТВ-канал е, ако изобщо е към някой, или как, по дяволите, са знаели, че сме там и с какво се занимаваме. Знам, че съдия Конри те харесва, но дърпаш дявола за опашката.

— Дърпам го, защото се налага — отговорих му аз. — Тази дама не може да чака.

— Надявай се и съдията да види нещата по същия начин.

Часовникът бе модел в стил арт деко, от бяло злато или платина, с обков от диаманти или някакви други прозрачни скъпоценни камъни, механичен. Часът на белия правоъгълен циферблат бе застинал на шест и четири минути, но не знаех дали е било сутрин или вечер. И нямаше начин да разбера датата.

— А може да са снимали нещо друго — реши изведнъж Марино. — Снимали са например филм или реклама над онези места и докато са прелитали, пилотът е забелязал какво правим и е решил да го заснеме.

— Очевидно не е новата „птица“ на Луси.

— Още не съм я виждал — измърмори той. — Тя е прекалено ангажирана със свиневъдите, за да ме разходи някой път.

— Засега няма да й сваляме бижутата, но нека направим снимки, искам много снимки. Знаеш, че когато се върнем, няма да изглежда както сега.

— Вече снимах какво ли не, но ще направя още.

— Колкото повече, толкова по-добре.

— Защо споменаваш Луси? — Той сложи линийката, за да измери разстоянието от китката до часовника. — Няма начин тя да си докарва допълнително с работа в медиите, а още по-малко си я представям да качва в интернет видеоклипове с теб.

— Естествено.

— Дай й онзи бордови номер, който си записала, и й кажи да го пусне в базата данни — подсказа ми той. — Гарантирам ти, че ще разбере кой е бил в него и защо са ни шпионирали.

— Не можем да сме сигурни, че хората в хеликоптера са ни шпионирали — напомних му аз. — Може просто да са били любопитни, наблизо имаше и платноходка. Висок кораб с червени платна, които бяха прибрани. Намираше се на стотина метра от нас, когато я изваждахме от водата, при това така и не помръдна през цялото време. Ще изпратя на Луси и неговата регистрация.

Потопих натривките в дестилирана вода.

— Ако открием къде е умряла, може там да намерим парченца от ноктите на ръцете й — казах аз. — Засега не видях някакви рани, но все пак тя е правила нещо, за да счупи ноктите си. На ръцете, на краката… всички до един. — Натърках памучните връхчета под всеки нокът и натривките започнаха да порозовяват. — Дали не е същото като по ходилата? Каквото и да е, не мога да го сваля всичкото. — Поднесох почервенелите натривки под хирургическата лампа и подробно ги разгледах с лупата. — Хмм… някакви фибри, изглежда. Напомня ми за изолация от фибростъкло, но по-едрозърнесто… като прах или пръст. И по-тъмно на цвят… — Изрязах ноктите й с малки ножички и розовите изрезки паднаха с лек шум на дъното на хартиения плик, разтворен отдолу. — Ще ги погледна под микроскоп, после ще видим какво ще каже Ърни — добавих аз и болезнено усетих изтичането на последните секунди и края на времето ми с тази жена.

Може би щях да имам неприятности, напълно бе възможно, но надписах изрязаните нокти и натривките, които ще заминат за трасология и ДНК анализ, след това подредих спринцовките с различни по дебелина игли върху хирургическата количка. Погледнах към стенния часовник — стрелката все повече се приближаваше до два часа. Пулсът ми се ускоряваше, но не можех да спра. Отворих шкафа със стъклени вратички и извадих оттам епруветки за кръв с ETDA^[2] и FTA^[3]-карти, макар да знаех без никакво съмнение, че вземането на кръв от нея ще бъде истинско предизвикателство — кръвта отдавна се бе източила през стените на кръвоносните съдове и щях да имам голям късмет, ако успея да събера достатъчно поне за една карта.

— Ти записвай и прави снимки, за да приключим наистина бързо. — Проверих гъвкавостта на шията и ръцете, опитах се да й разтворя краката, но не успях. — Ригорът е неопределен — диктувах на Марино, докато той записваше, а аз се опитвах да извадя термометъра от разреза в корема. — Температурата на черния дроб е 5,5 по Целзий и това вече е интересно. Сигурни ли сме каква беше температурата на водата в залива? Памела Куик не каза ли, че е десет и половина?

— Измерената от катера на бреговата охрана температура беше 10,5 градуса — потвърди Марино. — Разбира се, с увеличаване на дълбочината температурата би трябвало да спада.

— Пет градуса по-ниска на дълбочината, на която е била държана неподвижно от въжетата? — изразих съмнението си. — А няма как да се е охладила във вода, която е била по-топла. Това може да означава само, че е била много по-студена от 5,5 градуса, когато е попаднала във водата.

— Може да е била държана някъде във фризер.

— По нея няма поражения от риби или други морски създания, което несъмнено би й се случило, ако е била във водата, макар и само за ден-два. Сериозно се съмнявам, че е била достатъчно дълго. Или вече е започнала да се разтапя, когато са я изхвърлили, или е била на някакво много студено място, без да е била вкочанена като камък.

Започнах да я събличам — дрехите й бяха подгизнали, мръсни, целите в пясък, започваше да мирише все по-силно. Острата воня на изгнила плът навлезе в синусите ми, обви зъбите ми и от опит знаех, че след малко ще насълзи очите ми.

— Мамка му… — каза ядосано Марино и смени хирургическата маска с такава с филтър.

Внимателно изтеглих синия кашмир с копринен хастар от раменете й, като издърпах ръцете й от дългите полепнали ръкави. Повдигнах полите на жакетчето отпред и отзад, за да видя какво има. Не видях дупки, скъсване, повреди, но забелязах, че трите кафеникави метални копчета отпред не бяха еднакви и изглеждаха много стари.

— Вероятно антики. Пак вероятно военни — казах на Марино. — Снимай ги отблизо. Също като пръстена от старата монета и те могат да са важни, защото са необичайни.

Разперих мокрия жакет на застланата с гумирани чаршафи маса и отбелязах дългия извит гръб, вталения силует, бродерията в цвета на тъканта отстрани и по ръкавите.

— Марката е „Туле клотинг“, размерът трийсет и шест. Е, сега вече не е трийсет и шест… по-скоро е нула.

— „Туле“ ли каза? — недоумяваше той.

Обясних му и той изписа името върху чертежа на дрехата.

— Доста различаващо се — добавих. — Донякъде в стил Талула.

— Нямам ни най-малка представа какво би могло да означава това — изсумтя той и започна да снима отблизо копчетата.

— Ретро кройка, с подплънки на раменете, широки ревери, сложна бродерия, изпълнена с конец в цвета на тъканта — изброих аз. — Представи си Талула Банкхед^[4].

— Жена с пари, която се опитва да очарова — каза той. — Никакъв смисъл, след като никой не знае, че я няма.

— Някой знае. Онзи, който я е изхвърлил в залива. — Започнах да оглеждам с лупата копчетата едно по едно.