Патриша Корнуел
Легло от кости (14)

13.

Седемте коридора на КЦК бяха боядисани в бяло и панелите им от рециклирано стъкло отразяваха светлината в онзи сиво-кафяв оттенък, известен като „трюфел“. Мекото светодиодно осветление създаваше успокояващ нервите облак от светлина, а акустичните окачени тавани скриваха над себе си километри кабели, свързани към камери и системата за проследяване чрез радиочестотни тагове, чиято задача бе да контролират преминаването на всички попаднали тук — живи и мъртви.

Централата ни, която имаше кръгла форма, беше построена от компания за изследвания в сферата на биологията и се характеризираше с рядкото изключение, че първоначалният проект се бе оказал не само идеален за нашите цели, а нещо повече — той просто бе въплъщение на мечтата на всеки експерт криминолог. Гледахме през енергийно ефективни соларни прозорци, през които никой отвън не можеше да ни види, свръхсъвременна климатична инсталация управляваше средата ни с такава прецизност, че просто можехме вътре да пресъздадем всеки желан от нас климат. Хидроабсорбери отстраняваха влагата от въздуха, преди хладилниците да я кондензират, и по този начин предотвратяваха неприятното явление, известно като „дъжд на закрито“. Междувременно роботи и специални филтри всмукваха и елиминираха всякакви патогени, химически изпарения и съпътстващата работата ни противна миризма.

КЦК бе по-чист от повечето клиники и дори залата за възстановяване на тъкани, покрай която преминавах в момента, бе по-стерилна от всяка болнична операционна. Обявените за клинично мъртви пациенти можеха да бъдат транспортирани тук, без да бъдат и за секунда изключвани от системите им за поддържане на живота, което на свой ред гарантираше, че очи, органи, кожа и кости могат да бъдат вземани от тях без недопустимите в този процес забавяния. Така мъртвите спасяваха живите, а живите помагаха на мъртвите. Прогресът, който наблюдавах в моята професия, не се развиваше по онази права като стрела траектория, която някога си бях представяла, а по-скоро по окръжност, подобна на коридора, по който вървях. Накрая на коридора влязох в голямата рентгенова лаборатория, за да проверя дали моята лаборантка Ан бе тук.

Столът й бе избутан назад и завъртян, сякаш току-що бе станала от него, а на плоските екрани се виждаха триизмерни изображения на глава и торакс, с ясно различими светли области на пресни кръвоизливи в мозъка и белите дробове и още по-светли на костите, сред които се забелязваше счупване на черепа в базиларната област. Пукнатината стигаше до синусите, раздробените скапули и ребрата, които бяха счупени толкова зле, че направо бяха откачени от гръдните стени. Това бе случаят с травмата при падане, а жертвата бе Хауърд Рот — поне такава бе информацията, изписана на резултатите от компютърната томография.

Нямам време за това.

Но не можех да го зарежа просто така… Прегледах другите изображения, показващи срезове на тялото в различни равнини, започвайки отвътре навън. Сивите сенки на органите и мускулите преливаха в ярко бяло там, където имаше кървене, и потъмняваха в местата с въздушни джобове. След това попаднах на изображения с блестящи звездни експлозии и следи от артефакти с високо число на Хаунсфийлд^[1] — почти 4000. Плътен метал, вероятно олово. Както изглеждаше, парченца от стар куршум в меката тъкан на левия хълбок и повечето от тях високо в задната част на дясното бедро. Истинска пътна карта на живота на този човек, но не и на онова, което го е убило, а масивните поражения на вътрешните му органи бяха несъвместими с прекатурване по стълбището.

Флотиращата гръдна клетка бе по-характерна за травмите от премазване, които свързвах с хора, приковани под машини или прегазени от трактори или коли. Освен това повечето хора, които падаха на тила си, нямаха задължително и базиларни фрактури. При тях нямаше и счупени кости във форамен магнум — дупката в основата на черепа. Прегледах още изображения от томографията на цялото тяло, но не забелязах скорошни рани по ръцете, дланите, таза или долните крайници.

Зад прозореца от оловно стъкло в мрака се различаваше белият силует на грамадния цилиндричен томограф, но там нямаше никой. Реших, че Ан е излязла на кафе или е до тоалетната. Надрасках й бележка и я оставих върху клавиатурата, за да й кажа, че възнамерявах да й изпратя днес по-късно тялото от Масачузетс Бей и бих желала то да бъде сканирано с най-висок приоритет. В постскриптум допълних:

Трябва да обсъдим Хауърд Рот. Объркващи места на фркт./рани и липсата им. Трябва ни пълна анамнеза и подр. от местопр. Не искам да бъде освоб. Засега. Блг. КС.

След това проверих залата за аутопсии. Беше тиха и излъскана — подът бе още мокър след почистването, дълги редици празни железни маси, матово блестящи под естествената светлина, филтрирана от пропускливите само в една посока стъкла на прозорците, които гледаха встрани и към паркинга. Мощните лампи на високия 10 метра таван бяха изгасени, а прозорците в горната част на стените за наблюдение откъм лабораториите за обучение — тъмни и празни.

Люк Зенър често се задържаше тук, наслаждавайки се на спокойствието. Преглеждаше бумащината, проверяваше състоянието на откритите проекти, подреждаше работното си място, което бе с номер 2 — съседно на моето. Но не виждах нито него, нито някой друг. Изглежда, петимата ми останали патоанатоми бяха в кабинетите си, по задачи или на повикване.

Въведох в айфона си паролата, за да изпратя съобщение на Люк, и забелязах, че съм получила ново от Бентън:

Остава ли за 5 и окей ли си? Видях новините.

Отговорих му, че след съда ще се върна директно в КЦК и вероятно ще остана тук до ранната вечер. Мога да се видя с него и другите агенти веднага след като свърша работата си. Написах:

Ще ти се обадя, когато си поема дъх. Вечеря? Ако закъснея, да си вземем нещо за тук?

Телефонът ми незабавно сигнализира за отговор:

Ще мина през „Армандо“.

Отговорих му:

Комбо с повече сирене, пр. домати, чушки, лук. На 1 от тях добави спанак и сърца от артишок. Кажи им, че са за мен.

И добавих, че нямам търпение да се видим.

Всичко щеше да изглежда по-добре като се появи Бентън и когато оставя следобеда зад гърба си. Погледнах часовника си, показваше един и двайсет и осем минути. Написах есемес на Люк за случая Хауърд Рот, за да му кажа, че трябва да го обсъдим и засега да задържим тялото.

Трябва да се върна след няколко часа.

Въведох текста, докато минавах покрай „мръсната“ стая, приемната, съблекалните. Никъде нямаше и следа от Люк, което бе типично за този час, освен когато бяхме претоварени със случаи.

След антропологията коридорът заобикаляше лабораторията за ограничаване на разпространението, спрямо която се прилагаха мерки по стандарта „Bio4“ и която наричахме „декомп“ — тя бе за специалните случаи на подозирана инфекция, замърсяване или силно разложени трупове.

Натиснах хендсфри бутона, който автоматично отвори металната врата, влязох в херметизирания вестибюл и окачих на закачалката палтото си. Взех от рафта комплект защитно облекло и натиснах втори бутон. Втората врата се отвори, а зад нея Марино, облечен в бял тайвек, проверяваше видеокамерата си.

Носилката с черния чувал бе опряна до една от трите стоманени маси, свързани към канализацията в стената, а прозорците за наблюдение над тях бяха тъмни. Стенният часовник, монтиран до високата човешки ръст хладилна камера, неприятно ми напомни, че вече е един и половина. Трябваше да съм в съда точно след половин час, но продължавах да се надявам — тази надежда вече ми изглеждаше нелепа, че можеше да ми се размине в последния момент. Или че заседанието протичаше с изоставане от графика и съдията ще прояви разбиране.

— Започнах да мисля, че си се загубила — промърмори Марино и нахлузи върху плешивата си глава модно хирургическо кепе (този път с череп като онзи, под който има две кръстосани кости), което завърза на тила си както рокерите завързват кърпа.

— Май имаме проблемен случай.

— Не пак.

— Онзи, дето паднал по стълбището — казах аз. — На мен не ми изглежда като падане, освен ако се е търкалял десет етажа надолу и по пътя си се е ударил в няколко неща. Тоби го пое, нали?

— Той отиде на мястото и каза, че нямало нищо подозрително.

Подпрях се на масата и обух калцуни върху мокрите боти.

— Знаеш ли някакви подробности? — поинтересувах се аз.

— Случаят е на Мачадо.

— Той присъствал ли е на аутопсията тази сутрин? — продължих да любопитствам.

— Португалският „воин“ е винаги налице, когато става дума за нещо кърваво. Каза, че щял да бъде. Ще проверя, когато мога, или ще мина покрай дома му по-късно и ще ударя няколко пъти с юмрук по вратата му.

Марино и детектив Сил Мачадо живееха на улица в Западен Кеймбридж и заедно караха мотоциклетите си. И двамата се занимаваха с бокс в свободното си време и посещаваха една и съща зала за фитнес. Струваше ми се, че доста се бяха сближили.

— Онова, което Тоби ми каза снощи, бе доста общо и май тогава не се знаеше нищо — допълни Марино. — Става дума за хроничен алкохолик. Изглежда е отворил грешната врата на път за банята и е паднал по стълбите за мазето.

— Дано Люк е взел проба за алкохол. Говорил ли си с Брайс, изобщо чувал ли си се с него?

— Той си тръгна към единайсет. — Марино ме огледа от горе надолу. — Не си облечена както трябва, за да влезеш там — каза той сериозно, сякаш имах нужда да ми напомня за правилата.

— Какво значи „тръгна си“? За къде си е тръгнал? За тук ли?

— Трябваше да закара котката си на ветеринар, било спешно. Каза, че съобщил на Стюард, че ще се приберем от случай. Оказва се, че той провежда кръстосан разпит на свидетеля преди теб и нещата не вървят бързо, а след това ще иска почивка. — Марино взе една линийка и залепи на нея чист етикет. — Но не е разумно да допускаш, че ще ти прости закъснението, още по-малко при адвокатския екип на онзи задник.

Имаше предвид защитата на Чанинг Лот.

— Няма начин да не закъснея — отговорих аз. — Дан трябва да съобщи на съдията, че в момента нещата са извън моя контрол.

Представих си как влизам в съдебната зала по мокри боти и термобельо, за да дам на адвокатите на Чанинг Лот възможност да се погаврят с мен.

— Имаме ли номер за случая? — Марино отвори чекмеджето и намери няколко маркера.

Казах му номера, а той го написа заедно с датата върху етикета. Разгънах една манта за еднократна употреба, която шумолеше, докато я слагах върху сивото термобельо. Искаше ми се да не го събличам скоро. Все още бях премръзнала и усещах температурата на тялото си няколко градуса по-ниско от нормалното.

— Какво й е на котката на Брайс? Надявам се нищо сериозно.

— Лук от чилито, което са яли снощи — това е моята история и аз държа на нея. Според Брайс винаги са много внимателни, когато готвят с лук. Никога не изпускай нищо на пода, нито оставяй мръсни съдове, до които котката може да се добере, нали така? Итън и той: господин Мърляч и господин Чистия.

— Любопитна съм откъде знаеш какво са вечеряли снощи. — Извадих чифт латексови ръкавици от кутията.

— Брайс ми донесе тази сутрин малко от снощната им яхния, изядох я за закуска и усетих лука. Веднага щом чух за котката, си казах „Бинго!“, сега вече е ясно какво го предизвиква — каза Марино. — Той, разбира се, си внушава, че е някакъв грипен вирус, който прихванала от фризьора и е причина за повръщането и диарията.

— Итън с него ли е?

— Само не ме дърпай за езика! — Той се наведе, за да отвори шкафа, после извади голям пластмасов куфар. — Не ме питай защо трябваше и двамата да превозват онзи чувал с бълхи, как се казваше… Инди Ана! И защо трябва точно двамата да я носят на ветеринаря?

Ключалките остро изщракаха, когато Марино отвори куфарчето. Извади ксенонова лампа за съдебномедицински оглед.

— Не говориш много мило за питомника на човек, донесъл ти домашно чили призори. Няма да използвам АИС.

Наистина нямах време за алтернативен източник на светлина, така или иначе не смятах да използвам такъв в този случай, върху това тяло.

— Ами Итън можеше да я напъха в една от онези проклети клетки за превоз на домашни животни и да се справи с проблема сам. — Марино все пак сложи лампата на плота и я включи в контакта за всеки случай. — Та той и без това половината си време работи от дома. Какво толкова?

— Да смятам ли, че си споменал теорията си за това, че котката се е натъпкала с лук? — Надписах етикетите върху стойката с епруветки за кръв, от които можеше и да нямам нужда.

— Да.

— Е, това определено обяснява защо придават на случилото се толкова голямо значение. — Спуснах върху устата и носа си респираторната маска. — Яденето на лук или чесън може да е токсично за котките и кучетата и повечето хора го знаят.

— Мамка му, сякаш говоря с Дарт Вейдър — втренчи се в маската ми Марино. — Защо не я използваш в съда и да видим какво ще се случи?

— Сигурна съм, че ако Брайс не е бил много разтревожен преди да се намесиш, сега вече е.

— Че той кога не е разтревожен по един или друг повод? — продължи да мърмори Марино, но знаех, че не изпитва към Брайс неприязън, както се преструваше сега.

Един от любимите спортове в КЦК бе двамата да се нападат безпощадно, а пет минути по-късно да пият заедно кафе или да излязат да обядват. Заедно с това поне веднъж месечно Марино гостуваше на вечеря при Брайс и Итън или тримата готвеха заедно.

— Той вероятно не е видял новините, за които Рон току-що спомена, а може дори да не предполага нищо. — Разкопчах ципа на първия чувал. — Което е причината, поради която и ние не знаехме нищо. — Разкопчах и втория.