Антъни Райън
Кръвна песен (27)

6.

— Мечът ти, братко — каза Хентес Мустор с тихия си глас.

У Вейлин би трябвало да се разрази ярост, отчаяна, кръвопролитна ярост, която да прати метателен нож в ръката на Мустор и да забие меч дълбоко в шията му. Но нещо я задуши, докато тя се надигаше в гърдите му. Не бе само предпазливост, макар че мъжът беше бърз, много по-бърз от Галис Катерача преди толкова години — имаше и нещо повече. За секунда той тънеше в объркване, а после го осени: мелодията на кръвната песен не се бе променила. В главата му звучеше същият тих непрестанен шепот, лишен от предупреждението или усещането за нередност, които познаваше толкова добре.

Мечът му издрънча в нозете на Мустор и звукът се смеси с приглушения хленч на отчаяние на Шерин.

— И така… — Мустор изрита меча надалеч в сенките, гласът му бе натежал от благоговение. — Отново проличава истинността на Неговото слово. — Очите му бяха вперени във Вейлин. — Другите ти оръжия. Хвърли ги. Бавно.

Вейлин направи както му бе наредено: захвърли ножовете и камата от ботуша си в сенките.

— Вече съм невъоръжен — каза той. — Има ли причина да заплашваш така сестра ми?

Мустор хвърли поглед към зачервеното лице на Шерин, сякаш внезапно си бе спомнил за присъствието й.

— Сестра ти. Тя обаче ми каза, че не мислиш за нея по този начин. Тя е твоята любима, нали? Ключът, чрез който може да се проникне във вярата ти.

— Никой не може да проникне във вярата ми, милорд. Аз просто ви дадох меча си, нищо повече.

— Да. — Мустор кимна със спокойна увереност. — Точно както каза Той.

„Луд ли е?“, зачуди се Вейлин. Вярно, че мъжът беше фанатик, но дали това го правеше луд? Спомни си разказа на Сентес Мустор за това как брат му се обърнал към религията. „Твърдеше, че Световният отец говорил с него…“

— Твоят бог ли? Той ли ти каза, че ще дойда тук?

— Той не е мой бог! Той е Световният отец, който е създал всичко и познава всичко в Своята любов, дори еретици като теб. А аз съм благословен с гласа Му. Той ме предупреди за твоето идване и че твоето Мрачно умение с меча ще ме погуби, макар че в греховната си гордост аз копнеех да се изправя срещу теб без тази хитрина. Той ме отведе до мисията, където намерих тази жена. И всичко стана както Той го предрече.

— Предрече ли ти, че ще убиеш баща си?

— Баща ми… — Сигурността се оттече от очите на Мустор и той премигна. Изражението му бе несигурно. — Баща ми загуби пътя си. Извърна се от любовта на Световния отец.

— Но не се е извърнал от теб. Той ти е дал тази твърдина, нали? Дал ти е разрешителни за свободно преминаване, за да е сигурен, че ще стигнеш дотук необезпокояван. Даже ти е доверил най-лелеяната тайна на вашето семейство: за прохода през планината. Направил е всичко това, за да ти осигури безопасност. Човек може да ти завижда, че си бил толкова обичан. А ти си му се отплатил с меч в сърцето.

— Той се отклони от закона на Десетокнижието. Търпимостта му към вашата еретична власт не можеше да бъде понасяна вечно. Нямах друг избор освен да действам…

— Странен бог е този, който те обича толкова много, че те кара да убиеш собствения си баща.

— Млъквай! — изрева Мустор с глас, почти хленчещ от мъка. Запрати Шерин настрани и тръгна към Вейлин, насочил меча си напред. — Затваряй си устата! Знам те какъв си. Не си мисли, че Той не ми е казал. Ти практикуваш Мрачното. Отхвърляш любовта на Отеца. Нищо не знаеш, нищичко!

Мелодията на кръвната песен все така не се променяше, дори и когато мечът на узурпатора стигна на педя от гърдите му.

— Готов ли си? — попита Мустор. — Готов ли си да умреш, Мрачни мечо?

Вейлин забеляза как потрепва върхът на оръжието на Мустор, видя влажната червенина на очите му и здраво стиснатите му челюсти.

— А ти готов ли си да ме убиеш?

— Ще направя каквото е нужно. — Гласът му се процеждаше дрезгав измежду стиснатите му зъби. Цялото му тяло сякаш трепереше, гърдите му се надигаха и на Вейлин му се струваше, че гледа човек, водещ борба със себе си. Върхът на меча потрепваше, но не помръдна нито напред, нито назад.

— Простете, милорд — каза Вейлин. — Но се съмнявам, че ви е останала воля за убийства.

— Само още едно — прошепна Мустор. — Само още едно, каза ми Той. След това най-сетне ще намеря покой. Вечните полета, които досега ми бяха отказвани, ще се отворят пред мен.

Иззад вратата се донесоха първите звуци на битка, множеството тревожни викове бързо бяха заглушени от тропота на железни подкови и силния звън на стомана в стомана.

— Какво? — Мустор изглеждаше объркан, погледът му се стрелкаше непрекъснато между Вейлин и вратата. — Какво е това? Да не се опитваш да ме разсееш с някаква илюзия на Мрачното?

Вейлин поклати глава.

— Моите хора щурмуват крепостта.

Не.

— Твоите хора ли? — На лицето му се изписа объркване. — Но ти дойде сам. Той каза, че ще дойдеш сам. — Мечът му се отпусна и той залитна няколко стъпки назад. Погледът му бе отнесен, разфокусиран. — Той каза, че ще дойдеш сам…

„Убий го сега!“, изкрещя някакъв глас в ума на Вейлин — глас, който смяташе, че е изгубил в Мартишката гора, глас, който постоянно се бе надсмивал над приготовленията му за убийството на Ал Хестиан. „Той е в обсега ти, вземи му меча и му скърши врата!“

Гласът беше прав — убийството щеше да е лесно. Каквато и лудост да замъгляваше мислите на Мустор, го бе оставила беззащитен. Само че мелодията на кръвната песен звучеше все така непроменена… А и думите му повдигаха толкова много въпроси…

— Вие сте били измамен, милорд — каза тихо Вейлин. — Какъвто и глас да говори в ума ви, ви е изиграл. Аз дойдох тук с цял пехотен полк и отряд конни братя. Освен това се съмнявам, че смъртта ми, или чиято и да било смърт, ще ви спечели място в Отвъдното.

Мустор се олюля и едва не се строполи на пода. Замръзна, само за миг, но това бе миг на абсолютна неподвижност, стоеше като издялан от лед. Когато се размърда пак, объркването му бе изчезнало и той изглеждаше напълно овладян. Едната му вежда бе повдигната във весело смайване, но очите му бяха студени и пълни с омраза. От устните му прозвуча глас, който Вейлин бе чувал и преди, и тонът му бе изпълнен със спокойна увереност.

— Ти продължаваш да ме изненадваш, братко. Но това не е краят.

После гласът изчезна и на лицето на Мустор отново се изписа предишното объркване. На Вейлин му бе ясно, че той не знае какво се е случило току-що. „Нещо живее в ума му — осъзна той. — Нещо, което може да говори с неговия глас. А той не знае.“

— Хентес Мустор — каза Вейлин. — Призован сте по волята на краля да отговаряте срещу обвинения в измяна и убийство. — Протегна ръка. — Мечът ви, милорд.

Мустор сведе поглед към меча в ръката си и извъртя острието така, че то заблестя в светлината на факлите.

— Толкова го мих… Търках острието върху камъка часове. Но още я виждам, кръвта…

— Мечът ви, милорд — повтори Вейлин и пристъпи напред с протегната ръка.

— Да… — промълви немощно Мустор. — Да. По-добре го вземи… — Обърна го с дръжката към Вейлин и му го подаде.

Чу се звук като от пляскане на ястребови криле, лек полъх погали бузата на Вейлин и покрай него се стрелна петно въртяща се стомана. Кръвната песен загърмя, изпълнена с чувство за нередност и предупреждение, и той се олюля от силата й. Откри, че инстинктивно посяга към празната ножница на гърба си, и почувства миг на пълна безпомощност, докато секирата улучваше Хентес Мустор право в гърдите. Ударът го отхвърли във въздуха и той се строполи с разперени ръце на пода.

— Видях му сметката на копелето! — възкликна Баркус, появявайки се от сенките. — Чудесно хвърляне, бих казал…

Юмрукът на Вейлин го улучи в челюстта и го просна на пода.

— Той се предаваше! — В него кипеше гняв, подклаждан от кръвната песен, и ръцете го сърбяха да хване оръжието. — Предаваше се, проклет глупако!

— Аз мислех… — Баркус изплю кръв на пода. — Мислех, че ще те убие… Той имаше меч, а ти нямаше… Видях сестрата да лежи там. Не знаех. — Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.

Несъмнената, ужасяваща истина, че в този момент Вейлин бе готов да убие Баркус, го потресе дотолкова, че гневът му се изпари. Той се наведе и протегна ръка.

— Хайде.

Баркус се взря за момент в него; на челюстта му вече се оформяше червен оток.

— Наистина боли, да знаеш.

— Съжалявам.

Баркус хвана ръката му и се надигна. Вейлин хвърли поглед към тялото на Мустор и тъмната локва, оформяща се под него.

— Погрижи се за сестра ни — каза той на Баркус и отиде до трупа. Омразната секира на Баркус още бе забита в гърдите му. „Затова ли не можех да я докосна? Дали песента е знаела, че ще бъде използвана така?“

Надяваше се, че в гърдите на Мустор ще е останала някаква искрица живот, достатъчно дъх, за да даде окончателен отговор на загадката за своя убийствен и измамен бог. Но в очите му нямаше блясък, отпуснатите му черти не трепваха. Секирата на Баркус бе свършила работата си прекалено добре.

Той коленичи до тялото. В ушите му още звучаха трескавите думи на мъжа: „Вечните полета, които досега ми бяха отказвани, ще се отворят пред мен.“ Сложи ръка върху гърдите на Мустор и каза тихо — цитираше:

— Какво е смъртта? Смъртта е само врата към Отвъдното. Тя е едновременно край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте.

— Не мисля, че това е особено уместно. — Сентес Мустор, неоспоримият васален лорд на Кумбраел, гледаше тялото на брат си със смесица от гняв и отвращение. Гол меч без нито петънце на него висеше в ръката му, а гърдите му пухтяха от непривичното усилие. Вейлин бе впечатлен, че е стигнал дотук толкова бързо — явно благодарение на факта, че бе пропуснал да се затормозява с каквато и да било част от битката. — Той би искал Прощалната молитва от Десетокнижието. Думите на Световния отец…

— Всеки бог е лъжа — цитира Вейлин. Стана и се поклони едва-едва на васалния лорд. — Мисля, че брат ви разбра това.

 

 

— Колко?

— Общо осемдесет и девет. — Кейнис кимна към наредените долу в двора трупове. — Никой не поиска пощада, нито я получи. Също като в Мартиш. — Челото му беше смръщено. — Загубихме девет души. Други десет са ранени. Сестра Гилма се грижи за тях.

— Впечатляващо — отбеляза принц Малциус. Беше се увил плътно в обшития си с кожа плащ, а червената му коса се развяваше на студения вятър, брулещ бойниците. — Да загубите толкова малко срещу толкова многоброен противник.

— Изправени едновременно срещу нашите алебарди и стрелците на брат Норта по стените… — Кейнис сви рамене. — Те нямаха голям шанс, ваше височество.

— Васалният лорд даде ли някакви нареждания относно мъртвите кумбраелци? — попита Вейлин принца. Лорд Мустор очебийно липсваше след края на битката: явно се бе заел да изследва отблизо винарската изба на крепостта.

— Изгорете ги или ги хвърлете от стените. Съмнявам се, че той е достатъчно трезвен, за да му пука какво ще направим с тях. — Тази сутрин в гласа на принца имаше някаква острота. Вейлин знаеше, че той е бил начело на щурма през главната порта, следван по петите от Алуциус Ал Хестиан. В двора бяха срещнали кратка, но ожесточена съпротива от двайсетина последователи на узурпатора. Алуциус бе паднал от коня си и бе изчезнал в мелето. След битката го бяха извлекли изпод купчина трупове, жив, но в безсъзнание. Късият му меч бе потъмнял от засъхнала кръв, а на главата му имаше голяма цицина. В момента беше под грижите на сестра Гилма и още не се бе свестил.

„Накарай го да си играе с меч десет дни и го лъжи, че е воин — помисли си тягостно Вейлин. — По-добре още първия ден да го бях вързал за седлото и да бях натирил коня обратно към града.“ Изтласка чувството за вина и се обърна към Кейнис.

— Знаеш ли нещо за това как се отнасят кумбраелците със своите мъртви?

— Обикновено ги погребват. Грешниците ги разчленяват и ги оставят да гният на открито.

— Изглежда ми справедливо — изсумтя принц Малциус.

— Сформирай група — каза Вейлин на Кейнис. — Откарайте ги до подножието на планината и ги погребете. На картата има село на пет мили южно от прохода. Пратете ездач до тамошния жрец. Той би могъл да каже подходящите думи.

Кейнис хвърли неуверен поглед към принца.

— И узурпатора ли?

— И него.

— На мъжете това няма да им хареса…

— Не давам и кучешка пръдня какво им харесва! — Вейлин едва потискаше гнева, който знаеше, че е предизвикан от чувството му за вина към Алуциус. — Питай за доброволци — каза с въздишка на Кейнис. — Двойна дажба ром и един сребърник за първите двайсет, които излязат пред строя. — Поклони се на принц Малциус. — Ако разрешите, ваше височество. Имам си друга работа…

— Доколкото разбирам, пратил си най-добрите си ездачи? — попита принцът.

— Брат Норта и брат Дентос. Ако всичко върви добре, кралската заповед ще бъде в ръцете на Военачалника до два дни.

— Чудесно. Никак няма да ми е приятно, ако всичко това е било напразно.

Вейлин си помисли за решителното лице на Алуциус, почервеняло от усилията след още един час недодялани опити да усвои боя с меч.

— И на мен, ваше височество.

 

 

Кожата му беше бледа и влажна на пипане, черната му коса бе полепнала по потния му скалп. Равномерното спокойно надигане и спадане на гърдите му с нищо не помагаше за уталожване на чувството на вина у Вейлин.

— Скоро ще се оправи. — Сестра Шерин сложи ръка на челото на Алуциус. — Треската спря бързо, цицината на главата му вече е поспаднала — и виж! — Тя посочи затворените му очи и Вейлин забеляза мърдането им под клепачите.

— Какво означава това?

— Той сънува, така че мозъкът му вероятно не е пострадал. Ще се събуди след няколко часа и ще се чувства ужасно. Но ще се събуди. — Тя го погледна, усмивката й беше лъчезарна и топла. — Много се радвам да те видя пак, Вейлин.

— И аз теб, сестро.

— Изглежда, си прокълнат винаги да бъдеш мой спасител.

— Ако не бях аз, изобщо нямаше да си в опасност. — Той огледа трапезарията, която сестра Гилма бе превърнала във временна болница. Самата сестра Гилма стоеше до камината и се смееше от сърце на Джанрил Норин, някогашния менестрелски чирак, докато шиеше една рана на ръката му, а той я развличаше с някои от най-нецензурните си стихоплетства.

— Може ли да поговорим? — попита Вейлин. — Бих искал да узная повече за времето, което си прекарала в плен.

Усмивката на Шерин леко помръкна, но тя кимна.

— Разбира се.

Той я отведе на бойниците, далеч от любопитни уши. В двора долу мъжете товареха труповете на кумбраелците на каруци, като си разменяха насилени, но оживени шеги сред съсирващата се кръв и вкочаняващите се крайници. От неуверената походка на някои Вейлин предположи, че Кейнис е бил доста щедър с допълнителната дажба ром.

— Погребвате ли ги? — попита Шерин. Той се изненада от липсата на шок или отвращение в гласа й, но осъзна, че животът на лечителка я е накарал да привикне с гледката на смърт.

— Стори ми се правилно.

— Съмнявам се, че дори собствените им хора биха го направили. Те са съгрешили спрямо своя бог, нали?

— Самите те не са смятали така. — Той сви рамене. — Освен това не го правя за тях. Вестта за случилото се тук ще плъзне из цялото васалство. Много кумбраелски фанатици ще побързат да го нарекат клане. Ако се разчуе, че сме показали уважение към мъртвите според техните обичаи, това би могло да притъпи омразата, която искат да разпалят.

— Говориш почти като аспект. — Усмивката й бе така сияйна, така открита, че разбуди в гърдите му стара, позната болка. Сега Шерин беше различна — предпазливото строго момиче, с което се бе запознал преди пет години, вече бе уверена млада жена. Но същината й не се бе променила, той го бе видял в начина, по който слагаше ръка върху челото на Алуциус, и в трескавите й молби през запушената й уста, когато си мислеше, че той жертва живота си за нея. Състраданието в нея пламтеше буйно.

— Изглежда, винаги се намираме в различни краища на Кралството — продължи тя. — Миналата година имах късмета да се запозная с принцеса Лирна. Тя каза, че сте приятели, затова я помолих да ти предаде поздрави.

„Приятели? Тази жена лъже, както другите дишат.“

— Предаде ми ги. — Беше ясно, че тя не знае. Аспект Елера не й бе казала защо винаги са толкова далеч един от друг. Изведнъж Вейлин реши, че никога не бива да узнае.

— Той нарани ли те? — попита той. — Мустор. Да не би…?

— Получих някоя и друга синина при залавянето си. — Тя му показа белезите от окови на китките си. — Но иначе съм невредима.

— Кога те залови?

— Преди близо два месеца. Най-после бях призована да се върна от Уорнсклейв в Дома на ордена и чаках с нетърпение да заема стария си пост, само че аспект Елера ми възложи да работя по изследването на нови лекарства. Това е смъртна скука, Вейлин. Безкрайно стриване на билки и забъркване на смеси, повечето от които миришат отвратително. Дори се оплаках на аспекта, но тя ми каза, че трябвало да получа по-широка представа за делата на Ордена. Както и да е, зарадвах се, когато от бившата ми мисия пристигна пратеник с вестта за епидемия от Червената ръка. Бях работила върху смес, която би могла да даде някаква надежда за изцеление или поне да облекчи симптомите. Затова местният лечител пратил да ме повикат.

Червената ръка. Чумата, върлувала из четирите васалства преди кралят да изкове Кралството, чумата, която бе отнела живота на хиляди само за две години. Никое семейство не се бе отървало незасегнато и никоя друга болест не бе всявала повече страх. Само че чумата не се бе появявала в Кралството вече близо петдесет години.

— Било е капан — каза той.

Тя кимна.

— Тръгнах сама, от страх, че болестта е плъзнала из района. Само че болест нямаше, само смърт. Мисията бе тиха, помислих я за празна. Вътре имаше само трупове, но не погубени от Червената ръка. Бяха накълцани с мечове, дори болните в леглата им. Хората на Мустор ме чакаха. Не бяха пощадили никого. Опитах се да избягам, но разбира се, ме хванаха. Оковаха ме и ме докараха тук.

— Съжалявам.

— Ти не си виновен.

Очите им се срещнаха пак и болката в гърдите го прониза още веднъж.

— Мустор каза ли ти нещо, което би могло да обясни действията му? Каквото и да е.

— През повечето дни идваше в килията ми. Отначало изглеждаше загрижен за мен, проверяваше дали имам достатъчно храна и вода, дори ми носеше книги и пергаменти, когато го помолех. Винаги говореше сякаш тласкан от някакъв вътрешен подтик, но думите му рядко имаха смисъл. Дърдореше за своя бог, цитираше цели пасажи от Десетокнижието, което кумбраелците толкова тачат. Отначало помислих, че се опитва да ме привлече към своята вяра, но после осъзнах, че всъщност не говори на мен, мнението ми изобщо не го интересуваше. Просто имаше нужда да изрича думи, които не можеше да изрече пред последователите си.

— Какви думи?

— Думи на съмнение. Хентес Мустор се съмняваше в своя бог. Не в съществуването му, а в начина му на мислене, в намеренията му. Тогава не знаех, че е убил баща си, явно по повеля на същия този бог. Може би чувството за вина го е побъркало. Казах му го. Казах му, че ако мисли, че може да ме използва, за да те убие, значи наистина е луд. Казах му, че ще го убиеш за миг. Изглежда, съм грешала. — Тя се взря настойчиво в него. — Той беше ли луд, Вейлин? Това ли го тласкаше? Или пък… нещо друго? Усещам, че знаеш повече, отколкото казваш.

Искаше му се да й каже, нуждата да сподели с някого пламтеше в гърдите му. Вълкът в Урлиш и Мартиш, срещата с Нерсус Сил Нин, Онзи, който чака, и гласът, същият глас, който бе чул от устните на двама мъртъвци. Но нещо го възпря. Този път не беше кръвната песен, а нещо по-лесно разбираемо. „Такова знание е опасно. А тя вече бе изложена на достатъчно опасности заради мен.“

— Аз съм само един брат с меч, сестро — каза той. — С годините осъзнавам, че знам твърде малко.

— Знаеше достатъчно, за да ми спасиш живота. Знаеше, че Мустор не може да понесе повече убийства. Бях толкова сигурна, че ще го посечеш, щом видиш, че ме е пленил… Гордея се с теб, задето не го направи. Луд или не, убиец или не, аз не долавях зло в него. Само скръб и чувство за вина.

Отдолу се донесе някаква шумотевица. Вейлин хвърли поглед към двора и видя как васален лорд Мустор гълчи Кейнис и разплисква вино от бутилката в ръката си по каменните плочи. Васалният лорд беше чорлав, небръснат и ако се съдеше по завалянето на думите, значително по-пиян от обикновено.

— Нека гният! Чу ли ме, братко? В Кумбраел грешниците не ги погребват, о, не! Отшечете им главите и ги оштавете на гарваните… — Подхлъзна се в локва незасъхнала кръв и се пльосна на паважа, като се заля с вино. Изруга и отблъсна протегнатите за помощ ръце на Кейнис.

— Нека тез грешници да гният, тъй викам аш! Това е мойта крепошт. Принц Малциуш? Лорд Вейлин? Това е мойта крепошт!

— Кой е този? — попита Шерин. — Изглежда ми… неспокоен.

— Законният васален лорд на кумбраелците, Вярата да им е на помощ. — Той й се усмихна извинително. — Трябва да вървя. Полкът ми ще остане тук в очакване на кралските заповеди. Ще накарам брат Макрил да ти осигури ескорт за връщането ти в Ордена.

— Предпочитам да остана тук известно време. Мисля, че сестра Гилма ще се зарадва на малко помощ. Освен това почти нямахме време да разменим новини. Имам много да ти разправям.

Пак същата открита усмивка, същата болка в гърдите му. „Отпрати я — заповяда вътрешният му глас. — Ако я задържиш тук, това ще ти донесе само болка.“

— Лорд Вейлин! — Викът на васален лорд Мустор пак привлече вниманието му към двора. — Къде ши? Шпри тези мъже!

— Аз също имам много да ти разправям — каза той, преди да излезе.

 

 

Отначало васален лорд Мустор побесня при отказа на Вейлин да спре погребването на телата. Заяви отново, че той е собственик на крепостта и върховен властник в собствените си земи. Когато Вейлин отвърна просто, че той е служител на Вярата и следователно не е обвързан със заповедите на един васален лорд, настроението на Мустор премина в злобно цупене. А след като призивите му към принц Малциус му спечелиха само неодобрителен суров поглед, Мустор се оттегли в покоите на мъртвия си брат, където бе струпал голяма част от винените запаси на крепостта.

Останаха във Висока твърд още осем дни. Чакаха с нетърпение вестта за края на войната. Вейлин запълваше времето на мъжете с непрестанни тренировки и патрулиране из планините. Нямаше много недоволство, бойният дух на хората беше висок, подклаждан от триумфа и поделената плячка от крепостта и мъртвите, която, макар и оскъдна, задоволи един от основните войнишки копнежи.

— Дайте им победа, злато в джоба и жена от време на време — каза сержант Крелник на Вейлин една вечер — и ще ви следват до края на света.

Както бе обещала сестра Шерин, Алуциус Ал Хестиан се възстанови бързо: събуди се на третия ден и издържа основните проверки, които показаха, че мозъкът му не е трайно увреден, макар че не помнеше нищо за битката, нито как е получил раните си.

— Значи е мъртъв? — попита той Вейлин. Бяха в двора и наблюдаваха вечерната строева подготовка. — Узурпаторът.

— Да.

— Мислите ли, че той е дал на Черната стрела онези документи за свободно преминаване?

— Не виждам как иначе биха могли да попаднат в ръцете му. Изглежда, старият васален лорд е положил големи усилия да защити сина си.

Алуциус уви плътно плаща около раменете си; празните му очи го караха да изглежда като старец, който наднича иззад лицето на младеж.

— Всичката тази кръв пролята заради няколко писма… — Той поклати глава. — Линден би заридал, ако можеше да го види. — Бръкна под плаща си и откачи късия меч на Вейлин от колана си. — Ето — каза и го подаде с дръжката напред. — Това няма да ми трябва повече.

— Задръж го. Подарък от мен. Нека ти остане някакъв сувенир от войниклъка.

— Не мога. Кралят ви го е дал…

— А сега аз го давам на теб.

— Аз не… Той не бива да бъде подаряван на такъв като мен.

Като видя как момчето е хванало дръжката и треперенето на пръстите му, Вейлин си спомни хлъзгавата кръв, която покриваше острието, когато го измъкнаха изпод купчината трупове до портата. „Лицето на битката винаги е най-грозно, когато го виждаш за първи път.“

— Че кой е по-достоен да му го подаря? — каза той, сложи ръка на дръжката и я оттласна леко. — Окачи го на стената, когато се прибереш. Нека виси там. Няма да си го взема.

Момчето сякаш се канеше да каже още нещо, но се въздържа и върна меча на колана си.

— Както желаете, милорд.

— Ще напишеш ли за това? Струва ли си някоя поема, как мислиш?

— Сигурен съм, че струва сто, но се съмнявам, че аз ще напиша някоя от тях. Откакто се свестих, думите сякаш не ми идват както някога. Опитвах се, седях с перо и пергамент, но не се получава нищо.

— На човек му е нужно известно време да дойде на себе си, след като е бил ранен. Почивай и се храни добре. Сигурен съм, че дарбата ти ще се върне.

— Надявам се. — Момчето се усмихна унило. — Може би ще пиша на Лирна. Сигурен съм, че ще успея да намеря някои думи за нея.

Вейлин, който разполагаше с предостатъчно собствени думи за принцесата, кимна, обърна се пак към строилите се в защитна формация войници и изля внезапния си гняв върху един мъж, който държеше алебардата прекалено високо.

— Снижи я, тъпако! Как ще изкормиш кон, като си вирнал оръжието нагоре? Сержант, един час допълнителна строева подготовка за този некадърник.

Всяка вечер Вейлин прекарваше в компанията на Шерин. Седяха в господарските покои и си разказваха какво са преживели през последните няколко години. Той откри, че е пътувала много повече от него, посещавала е мисии на Петия орден във всички четири васалии на Кралството, дори е плавала с кораб до анклава в Северните предели, където върховен лорд Ванос Ал Мирна управляваше от името на краля.

— Мястото е оживено, въпреки студа — каза тя. — И е дом на толкова много различни хора. Повечето фермери са всъщност изгнаници от Алпиранската империя. Високи красиви хора с тъмна кожа. Явно са разгневили императора и им се е наложило или да отплават, или да бъдат избити до крак. Така стигнали до Северните предели преди повече от петдесет години. По-голямата част от гвардията на върховния лорд се състои от изгнаници, те имат страховита репутация.

— Срещал съм върховния лорд веднъж, заедно с дъщеря му. Не мисля, че тя ме хареса особено.

— Известното лонакско намерениче? Нея я нямаше, когато бях там, беше отишла в гората със сеордите. Те, изглежда, високо тачат нея и баща й. Май има нещо общо с голямата битка срещу Ледената орда.

Той й разказа за месеците в Мартиш, сподели болезнения спомен за кончината на Ал Хестиан; чувстваше се страхливец и лъжец, задето пропускаше кроежите си за убийство.

— Това е било милост, Вейлин — каза му тя и го хвана за ръката, щом видя вината, изписала се върху лицето му. — Ако го беше оставил да страда, това щеше да е неправилно, в разрез с Вярата.

— Направил съм много в името на Вярата. — Той погледна покритата си с белези ръка до нейната, бяла и гладка. „Ръце на убиец, ръце на лечителка. Вярата да ми е на помощ, защо я усещам толкова топла?“

— Всичко, което човек може да направи за себе си, е да се запита дали е вършил неправди в името на Вярата — каза Шерин. — Ти вършил ли си, Вейлин?

— Убивал съм хора; хора, които не познавам. Някои бяха престъпници, други убийци, общо взето измет. Но някои, като заблудения фанатик, който живееше тук, бяха хора, които просто следваха друга вяра. Хора, които биха могли да са ми приятели, ако се бяхме срещнали по друго време и на друго място.

— Хората, които живееха чук, бяха убийци. Те изклаха цяла мисия на моя Орден само за да ме пленят. Ти би ли могъл да го направиш?

„Тя не го вижда — осъзна той. — Не вижда убиеца в мен.“

— Не — отвърна и кой знае защо се почувства отново лъжец. — Не. Не бих могъл.

 

 

С отминаване на дните Вейлин започна да се залъгва с фантазията, че кралят и Орденът може да им позволят да останат тук като постоянен гарнизон на кумбраелска територия. Той щеше да е господар на крепостта, за да напомня на всеки кумбраелски фанатик за цената на бунта. Шерин можеше да основе мисия, за да се грижи за болните в това отдалечено и сурово кътче, и двамата можеха да служат на Вярата и Кралството в щастлива изолация в продължение на години. Макар да знаеше, че е невъзможно, тази фантазия витаеше в съзнанието му, ярка и пленителна надежда, която на всичкото отгоре растеше. Кейнис щеше да поеме библиотеката на крепостта, да създаде училище за местните деца, да ги учи на писмо и на истините на Вярата. Баркус щеше да се настани в ковачницата, Норта — в конюшните, а Дентос щеше да стане главен ловец. Вейлин щеше да докара Белег и Френтис от Дома на ордена, за да се присъединят към тях. Знаеше, че това е самозаблуда, лъжа, която си повтаряше след всяка вечер, прекарана заедно с Шерин. Защото не искаше това да свършва, защото искаше онзи мир, който изпитваше в нейно присъствие, да продължи колкото се може по-дълго. Дори се зае да съставя наум официално предложение към аспект Арлин, като постоянно го преформулираше, но все отлагаше да поиска от Кейнис да го напише. Ако го изречеше на глас, това щеше да разкрие цялата му абсурдност, а той предпочиташе фантазията.

Мащабите на самозаблудата му му станаха ясни на сутринта на деветия ден. Беше се събудил рано, инспектира набързо стражите на портата и тъкмо обикаляше постовете по бойниците, преди да отиде да си намери някаква закуска. Часовоите мръзнеха, но бяха достатъчно весели, така че той заподозря, че са си позволили някоя и друга глътчица от „приятеля на братята“, докато са на пост. Спря се за момент, преди да слезе в двора, попивайки с очи мрачното величие на гледката. „Доста страховито място, на което да служиш до края на дните си. Но тихо, блажено тихо.“

В идните години щеше да си го спомня ясно — яркото сутрешно слънце, хвърлящо сребристосинкави отблясъци по пресния сняг, покрил околните върхове, бистрата синева на небето, хапещия вятър в лицето си. Никога не го забрави; това бе моментът преди всичко да се промени.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато погледът му бе привлечен към дългия тесен път откъм долината: по него препускаше бързо някакъв ездач. Дори от това разстояние Вейлин видя облачето на конския дъх, докато животното се напрягаше да галопира нагоре по склона. „Дентос — осъзна той, щом ездачът се приближи. — Дентос без Норта.“

Лицето на Дентос бе посивяло от умора. Голяма синина тъмнееше на бузата му.

— Братко — поздрави той Вейлин с глас, натежал от скръб и изтощение. — Трябва да говоря с теб. — Олюля се и Вейлин посегна да го подкрепи.

— Какво има? Къде е Норта?

В усмивката на Дентос нямаше и помен от веселие.

— На много мили оттук, предполагам. — Лицето му потъмня и той сведе очи, сякаш се боеше да срещне погледа на Вейлин. — Нашият брат се опита да убие Военачалника. Сега е беглец и половината Кралска гвардия е по петите му.

 

 

— Имаше битка — каза Дентос, стиснал в ръце чаша топло мляко, подсилено с малко бренди. Седяха край огъня в трапезарията. Вейлин бе повикал Баркус и Кейнис да чуят разказа му, както и принц Малциус и сестра Шерин, която бе намазала раната му с мехлем. — Кумбраелците събрали около пет хиляди души, за да пресрещнат Кралската гвардия край брода Зелена вода. Не е кой знае каква сила и не биха могли да устоят на числеността ни, но предполагам, че са се опитвали да спечелят време, за да може градът да подготви отбраната си. Вероятно са щели да посекат много гвардейци, докато прекосяват реката, само че Военачалникът се оказал прекалено лукав за тях. Строил цялата си кавалерия на южния бряг, за да привлече погледите им, и пратил половината пехота надолу по реката, да я прекоси през дълбокото в ранните часове на утрото. Загубили петдесет души, отнесени от течението, но преминали. Връхлетели десния фланг на кумбраелците, докато те още развивали стрелите си. Когато двамата с Норта пристигнахме, всичко бе почти свършило. Мястото приличаше на костница, реката беше почервеняла от кръв.

Дентос млъкна и отпи от млякото. Лицето му бе по-мрачно, отколкото Вейлин го бе виждал някога.

— Бяха пленили няколкостотин души — продължи той. — Заварихме Военачалника да произнася смъртната им присъда. Не мисля, че беше доволен да чуе вестите, които му носехме.

— Дадохте ли му подписаната от краля заповед? — попита принц Малциус.

— Да, ваше височество. Той погледна печата, а после ни извика в палатката си. Като я прочете, поиска да знае дали лично сме видели трупа на узурпатора, дали е сигурно, че е мъртъв, и така нататък. Норта го увери, че е, но Военачалникът го прекъсна. „Думите на сина на един предател не струват за мен и колкото свинско лайно“, така каза.

— И Норта се опита да го убие заради това? — попита Баркус.

Дентос поклати глава.

— Норта наистина се ядоса и изглеждаше готов да го убие на място, но не му посегна. Само скръцна със зъби и каза: „Аз не съм ничий син, милорд. Предадохме ви заповедта на краля, че тази война приключи. Ще й се подчините ли?“ — Дентос млъкна погледът му се зарея в нищото.

— Братко? — подкани го Кейнис. — И какво стана?

— Военачалникът каза, че нямал нужда от съвети как да служи на краля. Преди да поведял Кралската гвардия към дома през тази нечестива земя, трябвало да въздаде правосъдие на онези, които са вдигнали оръжие срещу Короната.

— Тоест искал е да продължи с екзекуцията на пленниците — каза Вейлин. Спомни си как изглеждаше Норта след връщането им от Мартиш, умореното отчаяние в очите му, докато пиеше, за да притъпи болката в сърцето си. „Ще отнесем Вярата на всичките проклети Отричащи копелета.“

— Да — въздъхна Дентос. — Норта му каза, че не може да го направи. Каза му, че това е в разрез с кралската заповед. Военачалникът се засмя и каза, че в посланието на краля не се споменава нищо за това как да се справи най-добре с пленената Отричаща измет. Каза на Норта да се разкара, иначе щял да го прати в Отвъдното при неговия баща предател, независимо дали е брат, или не.

Вейлин затвори очи и се насили да попита:

— Колко тежко беше ранен Военачалникът?

— Ами — рече Дентос, — отсега нататък ще му се наложи да си бърше задника с лявата ръка.

— Вярата да ни е на помощ! — прошепна Кейнис.

— Мамка му! — възкликна Баркус.

— Защо Норта не го довърши? — попита Вейлин.

— Аз го спрях — отвърна Дентос. — Успях да парирам следващия му удар. Умолявах го да предаде меча си. Не мисля, че изобщо ме чу. Беше обезумял, виждах го в очите му, като бясно куче. Отчаяно се мъчеше да се добере до Военачалника. Онзи копелдак бе паднал на колене и просто се взираше в чуканчето на мястото на ръката си и как от него пръска кръв. Двамата с Норта се сбихме. — Той потърка синината на бузата си. — Аз загубих. За късмет на Военачалника стражите му влязоха да видят каква е тази дандания. Норта уби двама и рани останалите. Дотичаха още. Той уби още няколко и се втурна към коня си. Препусна и успя да мине през целия лагер на Кралската гвардия — в края на краищата кой би предположил, че един брат току-що е отсякъл ръката на Военачалника? Аз се измъкнах в бъркотията. Не мислех, че ще съм особено популярен, когато прахът се слегне. Почти цял ден се крих в горите, а после драснах право насам. По пътя чух слухове за някакъв полудял брат и че половината Кралска гвардия го търсела. За последно го видели да се насочва на запад, така се говори.

— Което ще рече, че всъщност се е насочил в съвсем друга посока — отбеляза Баркус. — Никога няма да го хванат.

— Лоша работа, братко — каза принц Малциус на Вейлин и се намръщи. — Орденът дава голяма защита на братята, но това… — Поклати глава. — Кралят няма да има друг избор освен да издаде смъртна присъда.

— Тогава да се надяваме, че брат ни бързо ще се добере до безопасна територия — каза Кейнис. — Той е може би най-добрият ездач в Ордена и умее да се оправя в пущинака. Кралската гвардия няма да го залови лесно…

— Кралската гвардия няма да го залови изобщо — каза Вейлин. Отиде до масата, където лежеше мечът му, и го взе. Усещаше как очите на Шерин го следят, но откри, че не може да погледне към нея. — Брат Кейнис, полкът е твой. Ще пратиш вестоносец до аспект Арлин, за да го уведомиш, че преследвам брат Норта и ще го доведа пред правосъдието. Полкът ще чака тук заповеди от краля.

— Тръгваш след него? — Баркус беше смаян. — Нали чу принца? Ако го върнеш, ще го обесят. Той е наш брат…

— Той е беглец от кралското правосъдие и позор за Ордена. Освен това се съмнявам, че ще ми позволи да го върна. — Насили се да погледне към Шерин, търсеше някакви прощални думи, но нищо не му дойде наум. Очите й блестяха и личеше, че е на косъм да се разплаче. „Съжалявам“, искаше му се да каже, но не можа; бремето на онова, което трябваше да направи, тегнеше прекалено силно върху плещите му.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо можеш да го намериш? — попита Баркус. — Той е много по-добър ездач от теб, а и в пущинака се оправя по-добре.

„Той си няма кръвна песен, за да го води.“ Тя бе зазвучала в главата му още щом Дентос започна разказа си, равномерен тон, който се усилваше, когато мислите на Вейлин се насочваха на север.

— Ще го намеря.

Обърна се и се поклони на принц Малциус.

— Ако разрешите, ваше височество.

— Нали няма да тръгнеш сам? — попита принцът.

— Боя се, че трябва да настоя за това. — Изгледа братята си поред. Баркус беше ядосан, Кейнис — объркан, Дентос — тъжен, и Вейлин се зачуди дали някога ще му простят. — Грижете се за хората — каза им и излезе.