Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (7)

Шеста глава

— Ох, главата ми… — започна Кайл, когато влязохме в кухнята половин час по-късно.

Вдигнах ръка и го накарах да замълчи.

— Не искам да слушам. — Не бяхме в колежа. Аз не се бях запивала с него и не възнамерявах да му съчувствам или да се кикотя заговорнически колко много сме изпили. — Всички си имаме проблеми. Не ме интересува. — Посочих му масата, бях му приготвила кафе и два парацетамола с чаша вода. — Седни.

Смръщване разкриви лицето му, събра веждите, набръчка челото и се спусна по гладките му черти. Сви устата му и за миг той като че ли понечи да спори, да възрази срещу тона и отношението ми и да ми припомни, че се намирам в къщата му. Но махмурлукът победи, Кайл дръпна стола и седна. Докато пиеше болкоуспокояващите с отмятане на главата, аз налях кафе, добавих захар и бутнах чашата към него.

— Благодаря — измърмори той. Наведе глава и отпи няколко глътки. Беше се изкъпал и сега миришеше на топла вода, на сандалово дърво и чисти дрехи. Освен това се беше избръснал и брадичката и бузите му изглеждаха меки и розови. Косата му беше сияйно черна, а още влажните къси косъмчета се бяха извили назад.

Децата играеха отвън. Съмър караше розовото си колело по плочите, а Джаксън се трудеше по изграждането на огромна крепост от многоцветни кубчета в средата на моравата. Не издаваха нито звук. А Кайл като че ли не забелязваше. Не го бях чула да разтребва дневната и като че ли изобщо не изпитваше срам. Не беше важно, че съм видяла безпорядъка, че съм го видяла пиян до безпаметност, нито че децата му го бяха видели в това състояние.

Гледах сведената му глава. Кайл беше едър мъж. Беше строен, с дълги крайници и жилави мускули, но всъщност изглеждаше внушителен заради онова, което се случваше вътре. В ума, в сърцето и в душата му. Сякаш то беше твърде много за това тяло и преливаше. Като в събота, когато ме осветли относно живота си в рамките на три минути. Вероятно затова беше решил да се напие предната нощ. Опитвал е да контролира неимоверността на онова, което го изпълваше.

— Мисля, че трябва да й позволиш да ги вземе — казах му аз. Бях обмислила добре това по време на закуската, докато го гледах как спи и докато го чаках да се появи от банята. Струваше ми се очевидното решение на проблема. Той не се справяше, онова, което бушуваше в него, караше всички наоколо да страдат и превръщаше живота на децата му в ад.

— Моля? — изуми се Кайл и чашата застина по пътя към устата му.

— Явно не се справяш с тях, затова позволи на жена си да ги вземе.

— Моля? — Беше смаян, вбесен, като всеки мъж.

— Предполагам, че затова се кара с нея по телефона в събота. Тя очевидно ги иска. За всички ще е най-добре, ако просто й ги дадеш. Спри да ги използваш като заложници и й ги дай.

Кайл стовари чашата на масата с такава сила, че се изненадах, че тя не се строши на парченца. Гъстата черна течност плисна по дървения плот. Той изтърси ръка, като се взираше яростно в мен. Беше на ръба да ми се разкрещи, но се сдържа.

— За коя, по дяволите, се мислиш? — изрева той, а тялото му като че ли удвои размерите си, когато се наведе към мен.

— Не, за кого се мислите вие, господин Гадсбъроу? — сопнах му се аз.

Той замълча, изненадан от бързата ми, решителна и яростна реакция. Атаката му не беше посрещната с отбрана, а с още по-силно нападение.

— Децата ти те помислиха за мъртъв — продължих аз тихо и гневно. — Мъртъв. Бяха ужасени. Намерили са те на дивана сред купища алкохол и се е наложило да търсят помощ от непозната. Качили са се на стол, за да отключат задната врата, дошли са при мен, отключили са вратата и са се качили в апартамента. А после ми казаха, че не се събуждаш.

— Като видях травмата в очите им, като видях лицата им… — замълчах при спомена. — Имаш ли представа какво е това? Защото аз съм възрастен човек, но бях ужасена, когато тръгнах насам. Не знаех как ще реагирам при вида на мъртвец, а какво да говорим за тях? Лежали са на пода до теб и са чакали да се събудиш. И защо? Защото си се напил. Тъй че ми спести гневните изблици, толкова си сгафил, че едва ли имаш право на това.

Гневът се оттече от очите му и преди да сведе глава и да се вгледа в разлятото по масата кафе, аз видях как на лицето му се изписват срам и съжаление. Той бавно изпъна показалец и проследи струйките кафе.

Свих пръсти към дланите си и забих нокти в меките възглавнички, за да спра треперенето. Ако човек слуша гневните ми думи, не би предположил, че съм доста овладяна натура. Не знаех кога за последно бях избухвала така.

Като повечето млади момичета, и мен ме учеха да съм любезна, че хората няма да ме харесват, ако съм шумна и привличам вниманието към себе си. Хората не обичат да говориш за себе си. Рядко го правех, но виж, от името на другите можех да говоря. И го правех. (Шефката ми ме наричаше Кени Оратора). Особено когато въпросните хора са две деца, които са помислили, че баща им е умрял през нощта. Сега давах воля на гнева и отвращението си, но все пак треперех ли, треперех.

— Имах още един спор с Ашлин — каза той накрая, още стоеше със сведена глава.

— Не ми пука — отвърнах веднага.

Той вдигна внезапно глава, изглеждаше изненадан, а очите му ме обвиняваха в безсърдечност.

Вдишах дълбоко и тихо, опитвах да се успокоя. Изобразих някаква минимална съпричастност и рекох:

— Не исках да кажа това. Пука ми. Пука ми много. — Замълчах, успокоих се още мъничко, колкото да вдигна очи към него. Той задържа погледа ми. Миг на интимност — миг на разбиране. Обикновено трябват години да се постигне подобно разбиране, но моята малка проповед беше ускорила неимоверно нещата: той беше постъпил зле и аз му натрих сол на главата. — Но ти просто ме вбеси.

— Да, разбрах вече — отвърна той печално, после отпи от кафето.

— Кажи какво се случи — продължих по-спокойно, опитвах се да разбера. Не беше честно да прибързвам със заключенията и да го съдя, когато не знаех как е живял; не аз се развеждах.

— Същите стари глупости — каза той и поклати глава. — Тя иска децата, но ако питаш мен, щом ги иска толкова, да се прибере у дома.

— Защо? — попитах аз.

Очите му се вдигнаха рязко към мен, сякаш бях задала най-глупавия въпрос на света.

— Защото това е техният дом.

— Кайл… — замълчах, някак не ми се струваше редно да водя този разговор с него. С моя хазяин. Въздъхнах дълбоко, разбърках изстиналото си кафе и се зачудих как се забърках във всичко това. Защо изобщо се забърках.

— Какво „Кайл“? — попита той.

Въздъхнах отново.

— Ти не се справяш. Защо не дадеш децата на Ашлин?

— Да й дам децата си, просто така? Та те не са предмети. Не мога просто да ги дам и да си намеря нови. — Той поклати глава и каза по-твърдо: — Очевидно е, че нямаш деца.

От думите му ме заболя, а от изражението му и гнева в очите му разбрах, че го направи нарочно.

— Всъщност не е така — отвърнах рязко. — Имам деца. Имам две деца, казват се Съмър и Джаксън. Те станаха мои деца в деня, когато се наложи да измислям цял ритуал на закуска, защото баща им беше толкова зает да крещи на майка им, че дори не забелязваше присъствието им. В този ден разбрах, че съм отговорна за тях. Свържеш ли се веднъж с дете, не можеш просто да си тръгнеш.

Кайл се взираше в мен, но не каза нищо.

— Имам деца, защото когато скриха три празни бутилки от бира в апартамента ми, си замълчах.

— Какво са направили? — попита той потресен.

— Скриха бутилките, които си изпил, защото се притесняваха какво ще стане с теб, ако някой ги намери. Искали са да запазят тайната ти.

Объркан, Кайл прокара ръка през косата си, после се почеса отсъстващо по темето, а на лицето му танцуваха милиони неназовими мисли, докато той се опитваше да се пребори със съвестта си. Очите му се стрелнаха навън, към децата, и още емоции лумнаха на лицето му.

— Какво искаше да направиш с толкова алкохол? — попитах аз. Трябваше да знам. Алкохолът беше твърде много. Дали беше решил да се напие, или е искал да се самоубие, но е припаднал, преди да успее? — Наистина ли смяташе да изпиеш всичко?

От смущение изражението му плавно премина в презрение.

— Не е твоя работа — обяви той и отново се втренчи в черните дълбини на чашата си. Седяхме в мълчание, добрите чувства бяха вече минало. Той не ме харесваше, аз също не бях особено впечатлена от него.

— Бъди честен, Кайл — казах накрая, за да наруша тишината. — Ти не искаш децата, нали?

Видях, че се готви да възрази.

— Бъди честен, не е толкова трудно — настоях аз.

Той не каза нищо, облегна се в стола си, втренчи се в чашата и стисна устни.

— Не ги искаш, нали? Държиш ги тук, защото смяташ, че така ще я накараш да се върне.

Кайл извърна поглед към прозореца, гледаше как децата му си играят. Аз също се извъртях леко на стола, за да ги виждам. Трябваше днес да са на училище, но се бях обадила да кажа, че са болни. Крепостта на Джаксън беше доста висока, а цветните кубчета се открояваха ярко на февруарското слънце. Съмър беше оставила колелото на пътеката близо до апартамента ми и сега седеше на тревата до Джаксън и зайчето й подскачаше около крепостта. И двамата още бяха потиснати. Колко ли пъти случилото се се беше превъртяло в главите им? Колко ли дълбоки белези беше оставило? Колко ли пъти се беше случвало и преди? Колко ли изплашени бяха, че може да се случи отново?

— Не казвам, че не ги обичаш, но ги използваш, нали?

Кайл отклони поглед от децата към моя апартамент.

— Не е толкова просто — рече той.

— Знам, че не е толкова просто. И ако трябва да съм честна, на твое място сигурно нямаше да мога да призная подобно нещо. Но няма как да ги използваш като оръжия, без да ги нараниш.

— Говориш така, сякаш тя е идеалната, сякаш тя ги обича, а аз не. Тя не напусна само мен, но и тях. Една сутрин се събудих и тя си беше отишла. Заради нея Джаксън не говори, знаеш ли това? Видял я да си тръгва и тя му казала да не казва нищо, а той го приел буквално. Спря да говори. Говори само със Съмър. На мен казва по някое изречение от време на време, нищо повече. Майка му е виновна. И ти смяташ, че ще ги изпратя при нея? А когато отидохме на онази нелепа семейна почивка… „О, Кайл, нека все пак идем на почивката.“ Идеята беше нейна. И знаеш ли защо? Защото вече бях платил полетите и хотела и тя можеше да ги използва, за да иде на интервюто, което си беше насрочила там. И да остане. Аз пък си мислех, че… Сигурно и те си го мислеха… Но не. Тя иска да се отърве от мен. „О, между другото, можеш ли да отведеш децата у дома, докато аз се устроя тук и когато съм готова, ще ги взема.“

Каквото и да кажех сега, щеше да звучи банално, сякаш омаловажавам онова, което преживяваше. Ако трябва да съм честна, не разбирах. Сигурно беше ужасно. Сигурно го разкъсваше. А жена му… Тя очевидно е имала причини да направи това, но като че ли и двамата бяха забравили, че Съмър и Джаксън нямат никаква вина. Не бяха молили да се раждат, особено с такива прецакани родители. Но се бяха родили и нищо не можеше да промени това. Кайл и жена му бяха длъжни да им спестят възможно най-много болка.

— Не казвам, че Ашлин е идеална. Не я познавам. Но ти си длъжен да се опитваш да си идеален. Нима децата ти не го заслужават? А ако не можеш да го направиш, дай ги на човек, който поне ще се опита. — О, това прозвуча жалко. Сякаш бях в телевизионно шоу, където всичко се урежда в края на едночасовото предаване. Ако слушаше поученията ми, Кайл сега трябваше да вдигне телефона, да се обади на жена си, да започне с „Нека поговорим…“ и накрая ще стигнат до споразумение, което е в интерес на всички.

Истината беше, че каквото и да говоря, каквото и да чуе той сега, болката, гневът и наранената гордост щяха да се завърнат след няколко часа и той щеше да иска отново да я нарани така, както тя беше наранила него, а за целта щеше да използва единствените оръжия, с които разполагаше — Джаксън и Съмър. Двете човечета, които вероятно искаха единствено да видят родителите си заедно, а разкъсаното им семейство да бъде някак зашито отново.

— Ако трябва да съм честен, Кендра, ти не знаеш нищо за това — каза Кайл. Явно гневът му се завръщаше по-бързо от очакваното.

— Така е — признах аз.

— Но ти благодаря, че си дошла, когато децата са те помолили.

— Няма проблеми. Винаги ще идвам. Но не обещавам, че няма да се обадя на социалните, ако се случи отново.

На лицето на Кайл се изписа закъсняла реакция — то се скова от шок, очите му леко се разшириха, устните се притиснаха силно една в друга, а челюстта му се раздвижи, защото той стисна зъби. Аз леко се свих вътрешно, сега наистина беше ядосан. Сега вече наистина ми беше бесен.

Задната врата се отвори и Съмър се втурна в кухнята, следвана от Джаксън.

— Може ли да си купим сладолед? От магазина за сладолед? — попита тя и закова пред баща си. Той не й обърна внимание, защото се взираше яростно в мен. — Татко — настоя Съмър и го дръпна за подгъва на тениската. — Може ли да си купим сладолед?

Кайл не откъсваше очи от мен.

— ТАТЕ! — извика с цяло гърло Съмър, искаше да бъде чута.

— Да? — попита той, най-сетне й обърна внимание.

— Може ли да си купим сладолед? От магазина за сладолед?

— Ами… да. Защо не? Нека се обуя, да си взема якето, портфейла и телефона.

Джаксън дойде при мен и плъзна ръчичка в дланта ми. Тя беше топла и мека. Не бях държала дете за ръка от почти три години — откакто за последно видях племенниците си в Италия. Заля ме усещане за покой, последвано от тъга. Наложи се да се концентрирам върху миниатюрните линии по кожата му и върху четвъртитите чисти нокътчета, за да не се разплача. За да не позволя на мъката да се излее. Съмър го гледаше, после каза:

— Джаксън пита дали Кенди ще дойде с нас?

— Мисля, че тя е заета — отвърна натъртено Кайл. Наистина не ме искаше наоколо. Е, и аз не исках да съм близо до него.

— Да, заета съм — потвърдих. — Май че трябва да ида на работа.

Късите дебели пръстчета на Джаксън се стегнаха около дланта ми, сякаш ме подтикваше и умоляваше да ида с тях.

— Трябва да дойдеш — каза Съмър.

Пръстите на Джаксън все така стискаха ръката ми.

— Не я принуждавай — рече Кайл. В гласа му се прокрадна лека заплаха, предупреждаваше ме. Бях пристъпила границата, като заплаших семейството му, и той нямаше да се примири с това. Още по-добре. Този мъж имаше нужда от един ритник в задника. От нещо, което да го принуди да обърне внимание на децата си и да се бори за тях. Да се бори не с жена си, а със себе си. Той трябваше да разбере, че проблемът не е тя, а той. Неговото безразличие, гневът му, негодуванието му от присъствието на децата — това беше най-голямата заплаха за живота им.

— Не, наистина имам работа — отвърнах аз.

Лицето на Джаксън започна да се затваря, като падащи плочици домино изражението му премина от надеждата, че ще направя нещо толкова нормално, като да ям сладолед със семейството му, към тревогата, че ще ги изоставя.

— Всъщност — казах аз — бих хапнала сладолед. Мисля, че всички заслужаваме по един сладолед.

След два часа с Кайл седяхме и гледахме как децата играят на люлките и въртележките в малкия парк. Съмър, стиснала Скокла под мишница, се покатери на една въртележка. Беше облечена с оранжев сукман над синя тениска, а отгоре имаше розова жилетка. Синьото й пухено яке бе комбинирано с червен клин, розови чорапи и жълти обувки. Косата й, която блещукаше като черен кехлибар, беше прибрана зад ушите.

Джаксън, който се беше облякъл доста по-умерено — с пясъчножълти панталони, бяла тениска, черен пуловер и синьото вълнено яке, се спускаше и качваше пак по пързалката.

Четиримата бяхме прекарали последните два часа в разходка из центъра на Брокингам, хапнахме сладолед в едно кафене, а после влязохме в няколко магазина, преди да се отправим към парка. Докато ядяхме сладоледа, Кайл не ми обръщаше внимание. Някак успя да не ми каже и дума през цялото време. Щом поехме по улицата и засновахме из магазините — Съмър го държеше за ръка, а Джаксън беше хванал мен, — той продължи да се преструва, че не съществувам. Дори не ме поглеждаше, освен в моментите, когато се концентрирах върху нещо и тогава усещах тежкия му поглед. Изучаваше ме, чудеше се дали съм му казала истината. Дали ще изпълня заплахата. Усещах погледа, но не се обръщах към него, защото и аз се страхувах. Бях изплашена, защото наистина не бях обмислила добре думите си. Те сами излетяха от устата ми, а ето че сега бях отговорна за тях. Не исках да ги изричам и не го мислех. Не е ли това едно от златните правила на добрия родител? Говори само каквото мислиш; а кажеш ли нещо, ще трябва да изпълниш обещаното, ако нежеланото поведение се повтори.

Десет минути изминаха в тишина, докато седяхме на пейката. Напрегната тишина, която започваше да се просмуква под кожата ми и да ме изнервя. Исках да каже нещо. Каквото и да е. Да каже нещо, дори да ме заплаши да не си навирам носа в неговите работи. Това мълчание ме задушаваше. И изведнъж, в този свеж мразовит слънчев ден, аз бавно започнах да оставам без дъх.

— Наистина ли ще се обадиш на социалните? — попита Кайл. Бях толкова благодарна да чуя гласа му, че въздъхнах с облекчение и дори не разбрах думите му. После ги превъртях в ума си: „Наистина ли ще се обадиш на социалните?“ Той не гледаше към мен и това му костваше много усилия. Скованата му поза показваше, че иска да се втренчи за миг в мен, за да се увери, че съм видяла, че не откъсва очи от децата си.

Сега аз бях в трудното положение. Не можех да кажа „да“, не можех да кажа и „не“, а „може би“ не беше отговор.

— Опитвам се да не говоря напразно — рекох накрая, без да го поглеждам. Друго не успях да измисля.