Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (5)

Четвърта глава

Кварталът беше оживен от деца.

Гласовете им долитаха до апартамента ми от всички посоки. Игри, писъци, смях, кавги, сдобрявания, пляскане в басейни, преследване на веселия звън на количките за сладолед. Всички деца се радваха на неочаквано топлата, слънчева неделя в края на февруари. Всички, освен децата на семейство Гадсбъроу. Дворът, който ме делеше от тях, беше подозрително тих. Пуст. Мъртвило. Тишина, която не носеше покой; тишина, която напомняше за гробище посред нощ. Безмълвие след тежка загуба. Дълбока, всепроникваща тишина, която попарваше всяко възможно щастие — дори въздуха, — докато преминаваше над градината.

Тя ме тревожеше цял ден.

Докато чистех с прахосмукачка, надула музиката до дупка, аз пак чувах тишината. Усещах я, докато гледах телевизия. Преследваше ме, докато прелиствах вестниците.

Погледнах през прозореца до дивана, през него се виждаха горните етажи на голямата къща и покривът от тъмни плочи. Взирах се и несъзнателно търсех някакви следи от живот зад прозорците, а в ума ми се тълпяха хиляди причини за тази тишина.

Не исках да се замесвам с това семейство, не исках да се замесвам с никого, но тук ставаше дума за деца. Забраната важеше ли и за тях? Да не обръщам внимание и на тях, и на онова, което може да им се случи? Вчера Кайл беше забравил да им даде закуска. Наистина беше забравил.

 

 

След като се нахранихме, Съмър и Джаксън поискаха да си легнат. Не казаха нищо — на мен или един на друг, — просто някак едновременно взеха едно и също решение. Съмър стана от стола си и Джаксън я последва. И двамата бяха дори по-бледи, отколкото когато се появиха в апартамента ми, а тъмните сенки под очите им вече лилавееха. Бог знае откога не бяха спали. Току-що се бяха завърнали от чужбина и беше цяло чудо, че още се държаха на крака. Джаксън се приближи до Съмър, а тя се обърна към мен. Отблизо видях, че зеленото на очите й е обрамчено от махагонов пръстен.

— Лека нощ, Кенди — каза тя. Лягаше си, затова за нея вече беше нощ, въпреки че навън бе светло. Джаксън не каза нищо, само ме гледаше, изучаваше ме както в апартамента, после сведе очи. Каквото и да говореше Съмър, той не беше съвсем сигурен, че ме харесва, затова не бързаше да стига до заключения по този въпрос.

— Лека нощ, деца — отвърнах. — Благодаря за закуската.

— Целувка? — попита Съмър и ми предостави дясната си бяла бузка.

Поколебах се. Не познавах добре това дете, но то явно беше решено да превърне познанството ни в близост. И все пак… една целувка, какво толкова. Наведох се и целунах бузката й за лека нощ. Джаксън още гледаше надолу, но за моя изненада също ми предостави лицето си за целувка. Залепих една на бузата му. Гледах ги как излизат от кухнята и изчезват в дълбините на къщата. „Как е възможно някой да не обръща внимание на тези деца? — питах се, докато те завиваха по стълбището. Съмър водеше. — Как е възможно някой да смята, че те не са най-важните създания на тази земя, и да не прекарва всяка свободна секунда с тях?“

Преди да си тръгна, разтребих, измих съдовете и избърсах масата с розовата гъба. Сложих резето на задната врата, огледах за последно модерната стилна кухня и излязох.

 

 

Не бях виждала Кайл отново. Той очевидно ги беше изоставил на закуската, нима ги беше изоставил и днес? От къщата не се чуваше нещо… Още предположения затанцуваха из ума ми.

Станах и прекосих апартамента до стълбището. Бях готова да сляза, да отворя вратата и да мина през двора до къщата, за да проверя дали са добре. Дали децата са яли, дали са се изкъпали, дали са утешени. Това беше мой дълг като съсед, като човек. Когато се случи трагедия, хората все казват, че са имали лошо предчувствие, но не са му обърнали внимание, и накрая се е стигнало до болница или дори по-лошо.

Спрях на върха на стълбището.

„Те не са твои деца — припомних си. — Това няма нищо общо с теб. Ти си само наемател.“

Освен това Кайл не изглеждаше като човек, който би наранил децата си. Явно ги обичаше. Беше се държал мило и с мен. Сетих се колко ужасѐн беше, когато ме стресна. „Не изглежда такъв човек.“ Има огромна разлика между тормоза и това да занемариш дете, защото се опитваш да се съвземеш. Тези две неща сигурно бяха две съвсем отделни точки от една права, но точно с тази права не се бях сблъсквала. Откъде можех да зная колко лесно е да забравиш за децата си, когато ти е дошло в повече? Вероятно в събота просто бяха имали лош ден. Може би днес спяха. „Може би ще е най-добре да си гледаш твоята работа.“

И с тази последна мисъл аз се принудих да се върна на дивана, да взема дистанционното и да увелича звука на телевизора, за да удавя убийствената тишина.

Ако трябва да съм честна, тревогите ми за семейство Гадсбъроу вероятно бяха подклаждани от собственото ми отлагане. Трябваше да свърша нещо, а не исках да го направя. Трябваше да напиша писмо. Трябваше да го напиша още преди месец, но докато бягах паникьосана от Сидни, приключвах с работата и уреждах преместването си, не бях намерила време.

Сега имах много време на разположение и се налагаше да го направя. А не можех. Листът беше на масичката за кафе пред мен и изглеждаше огромен. И такъв трябваше да бъде, тъй като имах много за казване. Все пак досега бях успяла да оставя само малка синя точка в горния му десен ъгъл. Там бях притиснала връхчето на химикалката с намерението да изпиша датата, но размислих — не знаех кога ще приключа с писмото. Вдигнах химикалката и се вгледах в листа, знаех, че няма да напиша адреса си, за да не ме проследи дотук. Той точно това щеше да направи. Щеше да ме намери, да твърди, че не ме обвинява за нищо — и дори по-лошо, — че ме обича, че ме обича въпреки всичко. Нямаше да го понеса. Достатъчно виновна се чувствах и без да ми казва, че не ме държи отговорна за съсипания си живот.

Е, без дата и без адрес, но се натъкнах на още едно препятствие. Не знаех как да започна — „скъпи“ беше твърде официално, а пък „здравей“ прекалено небрежно. Накрая реших просто да напиша името му и тогава се сковах. Не можах да го направя. Мисълта да призная на хартия факта, че отношенията ни са така близки, че използвам малкото му име, в какъвто и да е контекст, ме ужаси. Това е нещо, което обикновено приемаме за даденост — да се обръщаме към някого с малкото му име. Но в това има някаква интимност, близост, която в момент като този говори много. Тогава захвърлих бележника и химикалката и се завърнах към тревогите си за семейството в другия край на двора.

Не знаех какво да направя.

Изправих се нервно. Протегнах се в целия си сто и шейсет сантиметров ръст и с удоволствие усетих как мускулите на гърба, корема и крайниците ми се изпъват. Дългата до раменете ми коса се разлюля, когато отметнах глава назад. За миг бях свободна. Бях се протегнала извън ограниченията на физическото си тяло. Сега бях само молекули, които можеха да се устремят и докоснат небето, можеха да се доберат чак до центъра на земята.

Взех дистанционното и превъртях каналите. Нищо не събуди интереса ми, затова станах и изключих телевизора.

„Ще си легна. Да, ще си легна. Ще се наспя.“

Вероятно още бях под влиянието на часовата разлика. Едва седмица беше изминала от пристигането ми, а напуснах работа само два дни, преди да си тръгна от Сидни. Откакто бях тук, обикалях Брокингам, запознавах се с транспортната му система, разглеждах малките улички и магазинчета. Ходих и до Западен Лондон, където живеех навремето, за да ми развалят плитките и да ми изправят косата. Освен това работих няколко часа в четвъртък и петък. Всичко това вероятно беше допринесло за обзелата ме досада, за напрежението и нервността ми. Не бях спала цяла нощ от седмици, а утре щях да започна пак работа като консултант по наемане на персонал. Реших, че ако полежа няколко часа и послушам музика, ще се успокоя.

Легнах по гръб и разперих ръце и крака като морска звезда под бялата завивка. А ниският дрезгав глас на Питър Гейбриъл изпълни стаята, когато започна „В твоите очи“. Беше пет и половина следобед, мракът вече се просмукваше в небето и прибулваше света зад капаците на прозорците.

Затворих очи и се оставих на думите на песента: Празнота. Бягаш. Връщаш се там, откъдето започна.

Спомените започнаха да никнат, образи присветваха в ума ми, сякаш уловени на кинолента.

Щрак. Усещането за меката кожа на тила му.

Щрак. Топлината на тялото му под върховете на пръстите ми.

Щрак. Наситеността на погледа му.

Отворих очи, исках да ги спра, да се преборя с тях, да ги върна в мрака, на който принадлежаха. Те продължиха да прииждат. Кадрите бавно се сливаха в движещи се образи.

Щрак. Докосването на устните му в основата на шията ми.

Щрак. Извивката на устата му, когато изрича: „Мога да съм с теб цяла вечност.“

Щрак. Ръцете му, когато ме събличат.

Щрак. Тихата въздишка, когато очите му пробягват по полуголото ми тяло.

 

 

Спрях да се боря, позволих на спомените да присветват зад клепачите ми. Спомени за него. Спомени за нас. Спомени за мен такава, каквато бях с него.

Отдадох се на припомнянето. По-лесно е от борбата. А и точно сега нямах много сили за борба.

 

 

Събудих се със сепване, със замрял в гърлото вик и сковано от ужас сърце.

В стаята имаше някой. Усещах го.

Или може би някой ме беше докоснал. Тук определено имаше някой. Още беше тъмно, затова нямах представа колко е часът. Сърцето ми препускаше, когато посегнах към лампата на нощното шкафче, за да прогоня мрака и да се уверя, че няма никой.

Светлината грейна и аз отново подскочих, а от устните ми излетя приглушен вик. В стаята наистина имаше някой.

Съмър. Джаксън.

Стояха на половин метър от леглото, близо до отворената врата.

Изглеждаха като току-що станали от сън: Съмър беше със старомодна нощница — от посивяло бяло трико, с набор на врата и ръкавите и десен на розови цветчета, — черната й коса беше разрошена; Джаксън беше със синьо-червена пижама на Спайдърмен, която му бе окъсяла с няколко сантиметра на ръкавите, косата му стърчеше нагоре, а лицето му още беше подпухнало от съня.

За втори път за три дни нахлуваха в апартамента ми. За втори път ме плашеха до смърт. Бях сигурна, че съм заключила входната врата — три пъти проверих, както винаги. Пъхнах ключа в ключалката на резето и завъртях другата, за да се уверя, че е заключено. Така бях в безопасност. Така опасностите оставаха отвън. Понякога, като миналата нощ, се будех с мисълта, че съм забравила да проверя, и го правех за четвърти път — проверявах дали вратата е заключена, а прозорците — залостени. Именно за да не се случва подобно нещо. За да не се събуждам ужасена, защото неканени гости са решили да се отбият. Сърцето ми още препускаше бясно, аз преплетох пръсти над коленете си и търпеливо зачаках този сценарий да се развие от само себе си. Сега Кайл трябваше да дотича по стълбите и да нахлуе в спалнята ми, за да подкара децата си навън, както овчар подкарва две отделили се от стадото овце. После ще започне с искрените и сърдечни извинения, от които няма да има особен смисъл. Да, съжалява, но ето че се случи отново: децата му бяха в дома ми. Значението на „съжалявам“ е точно това: „Няма да се случи отново“. Ако се случи отново, вероятно всъщност не съжаляваш чак толкова.

„Може би трябва да му поискам резервните ключове за апартамента — помислих си аз, — защото тези «малки» визити ще съкратят значително продължителността на живота ми.“

Измина минута. После още една. Кайл не се появи.

Погледнах зад децата към онова, което се виждаше от дневната, само в случай че той се спотайва там твърде смутен, за да влезе в спалнята. Не, нямаше никой.

Пак се вгледах в децата. Джаксън беше пъхнал палец в устата си. Не бях виждала шестгодишно момче да прави така. Другата му ръка си играеше с горнището на пижамата и я увиваше на показалеца си, сякаш се опитваше да пробие еластичния плат. Тъмнозелените му очи, обрамчени от кафяви сенки, лъщяха като стъклени и се взираха в краката ми. Съмър държеше Скокла и въртеше лявото й ухо. Въртеше го напред, въртеше го назад, напред-назад, напред-назад, като че ли се опитваше да изстиска нещо от него. Гледаше към мен, но не ме виждаше. Взираше се през мен в таблата на леглото. На бузите й личаха тънки лъскави следи от сълзи.

В този миг разбрах, че трябва да отметна завивките, да сваля крака от леглото, да стъпя на килима, да се изправя, да се облека и да ида в голямата къща.

Знаех какво трябва да сторя, но не можех да го направя. Ето така започваха кошмарите. Въвличах се в ужас, който не можех да възпра. Миг, в който усещането за бедствие зашепва в ушите ми. Ако помръднех, щеше да се превърне в реалност. Ако не помръднех, можеше да се окаже, че съм сбъркала. Децата често се будят от лоши сънища, които ги карат да плачат. Сънища, които ги карат да излязат от стаите си и да идат при родителите си. Можеше и да греша.

— Какво има? — попитах.

Съмър потърка едното си око с длан. Беше така бледа, че тъмнозелените и сини венички, които се разклоняваха от шията й и се извиваха по линията на челюстта, изпъкваха като нескопосани татуировки. Джаксън продължи да смуче пръста си, а очите му не прекосяваха линията пред краката ми.

Макар че исках тя да отвърне: „Сънувах страшен сън“, сърцето ми отново започна да препуска. Бумтеше все по-бързо в гърдите ми, дори по-бързо, отколкото когато запалих лампата преди минути. Бумтеше в ушите ми, бумтеше в главата ми, бумтеше в гърлото ми. „Моля те, кажи, че е било кошмар, моля те, кажи, че е било кошмар.“

— Трябва да дойдеш в нашата къща — каза Съмър, гласът й беше така изтънял, сякаш щеше да се скърши под тежестта на тревогата й.

— Защо?

Очите й не се откъсваха от мен, когато малките розови устни се отвориха.

— Трябва да дойдеш в нашата къща — повтори Съмър. — Татко не се събужда.