Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (44)

Четиридесет и трета глава

Домашно приготвено мюсли и кисело мляко.

— Искам да заведа Съмър и Джаксън в Централен Лондон през декември — казах на Габриел. — Но мисля, че Кайл няма да иска да ги изпусне от поглед за повече от три минути, да не говорим за цял ден. Станал е невероятно параноичен по отношение на тях. Разбирам го, макар че Джаксън и Съмър все го гледат озадачено, когато прави така.

Моята невероятна шефка се държеше за перилата на пързалката, гърдите й се надигаха, дъхът й излизаше на малки, гъсти бели облачета от усилието, с което беше направила шест последователни обиколки.

Обичах да се пързалям на лед. Обичах да съм на леда, да се плъзгам през света и нищо да не ме възпира. Нищо да не ме връща обратно. Невинаги успявах да запазя равновесие, не бях добра с кънките, но на леда… Студът обливаше лицето ми, бодростта, свободата, бях освободена от оковите. Спокойна и отпусната.

Това беше страстта на Габриел и аз я споделях, затова беше предложила след Корнуол да дойдем тук. Дойдохме след работа, защото пързалката беше отворена за сериозните кънкьори и още само двама души бяха с нас на леда. И двамата имаха треньори и упражняваха подскоци, завъртания и други движения. На практика половината пързалката беше на наше разположение.

— Как е възхитителният Кайл? — попита Габриел.

— Параноичен, но добре. Вече всички са добре, когато пак са заедно.

— Фантастично — рече тя. — Много се радвам, че семейството ти е отново заедно.

Аз вдигнах вежда, но не реагирах на думите й.

Тя се отблъсна от перилата и се плъзна по леда грациозно и красиво, дългите й тъмни къдрици се развяваха около лицето й. Щом стигна до другия край, тя поспря, после се върна към мен. Спря малко непохватно — като се хвърли към перилата и едва не се претърколи над тях.

— Знам, че вече приключихме с това, но Кени — започна тя, щом се изправи, — трябва да ми кажеш какво ти наговори Джанин.

— Не мога — отвърнах кратко аз. — На света има достатъчно гадости, за да ги повтарям и аз.

— Но нима не разбираш, че така й се разминава. Когато мълчим за тези неща, на извършителя му се разминава.

— Аз не мълчах. Е… нали чу.

— Трябва да ми кажеш. Когато хората постъпват така, дори само с думи, ако не отвърнем, ги защитаваме. Не е лесно да го изречеш, но знаеш ли? Това е едно от най-важните неща на света. За нас самите. Мълчанието помага на онези, които ни нараняват.

— Какво ти става, това да не е някакъв образователен филм? Мислех, че само аз си падам по високопарните речи — казах аз. Веднъж ми беше казала, че вероятно съм единственият човек на земята, на когото сигурно се полага и втора трибуна, защото е протъркал първата от употреба.

Усмивката озари лицето й, прогони тъмнината от сините й очи и черното остана само в косите й.

— Понякога не мога да се овладея. — Тя се пусна от перилата, описа малко кръгче и пак се хвана за тях. — Ставам толкова… нали знаеш, след… — Замълча и ме погледна, опитваше се да разбере дали може да изрече думата пред мен. Не знам защо беше решила, че вече трябва да се цензурира. — След като бях нападната. — Избра по-безопасна дума, не така изразителна, дума, която нямаше да ми прозвучи жестоко. — Като го издадох, всичко вече не беше в мой контрол, но не съжалявам. Нито за минута. Понякога ми се иска хората да не знаеха, иска ми се да не бях „човекът, който беше… нападнат“ в моето семейство, но не съжалявам, че го направих. Не заради отмъщението, а защото така му се противопоставих. Беше вече свършено, вече ме беше наранил, но аз все пак се изправих срещу него. Никога няма да съжаля за това.

— Хората са ти повярвали, други нямат този късмет.

Лицето на Габриел пак помръкна.

— Не всички ми повярваха, ще се изненадаш колко много хора не ми повярваха — колко много хора отказаха дори да обмислят идеята, че такова, „добро момче“ може да направи подобно нещо. Други казваха, че съм лъжкиня и имам психични проблеми. Трети пък твърдяха, че съм така ограничена, че не искам да си призная, че е било просто секс. Но това няма значение. Накрая нищо от това нямаше значение, защото аз знаех истината. И той знаеше истината. И той знаеше, че съм го казала на всички, че не е успял да ме накара да мълча.

— Така е честно.

— Злото расте, когато добрите хора мълчат и не правят нищо.

— Пак започна да говориш с лозунги.

— Извинявай — изкикоти се тя, приведе рамене и сбърчи нос, изглеждаше като малко момиченце, каквато е била някога, преди години. — Е, да сменим темата, може ли да те питам нещо?

— Разбира се. Е, това не значи, че ще ти отговоря.

— Кайл ли плаща заради онова, което някакво копеле ти е причинило? — попита тя. — Затова ли не му даваш шанс, заради случилото се с теб? — Усещах как се взира в мен и внимателно следи за реакцията ми.

А моята реакция беше да извъртя очи. Облегнах се над стената и оставих кръвта да нахлуе в главата ми — синята ми шапка не падна, но косата ми се вдигна и откри врата ми. Щом се изправих отново, погледнах право към Габриел.

— Дори да знаех за какво говориш, това са две съвсем различни неща. Кайл не плаща за нищо, защото за мен той е само приятел. Ще ми се да го разбереш.

— Разбирам го.

— Не, не го разбираш. Щом ме питаш това, не го разбираш. Аз обожавам Кайл, той е невероятен човек и има специално място в сърцето ми, но не го приемам като мъж. Не по този начин. Той е приятел. Обичам го, както обичам теб. Не мога да променя това. Той не е… все още обичам Уил. Не мога да променя и това. Знам, че няма да се получи, знам, че той е в Австралия и е невъзможно, и знам, че никога няма да си простя за онова, което се случи заради връзката ни, но го обичам. Да, всички си мислят, че трябва да престана. Но как? Да не общувам с него? Опитах. Да не живея близо до него? Може ли да съм по-далеч от него, отколкото съм сега. Да не мисля за него? Опитвам се, но той просто ме отвлича. Обичам Уил. И няма да мога да дам шанс на никого, докато това не свърши.

Погледнах я, беше леко смутена от емоционалния ми изблик. От силата на чувствата ми. Знаех, че още много го обичам, но не бях признала дълбочината на чувствата си пред никого, дори пред себе си. Главно защото много се страхувах да мисля за него. Когато мислех за него, мислех и за писмото, написаното в него. Когато мислех за него, мислех за жена му, която бе така отчаяна, че беше опитала да се самоубие. Дали беше успяла, не знаех. Когато мислех за него и за миг забравях за всичко останало, усещах как засиявам отвътре. Като коледна елха с мигащи светлинки, като Айфеловата кула, осветявана нощем. Когато си позволявах да мисля за Уил, сърцето ми се съживяваше.

Щом замълчах, усетих, че Габриел се усмихва, някак на себе си.

— Като глупачка ли говоря? — попитах, неудобството пълзеше като зараза по тялото ми.

— Не, скъпа, не. Изобщо. Усмихвам се, защото изрече името му. За първи път го правиш. Той вече не е жененият мъж, чийто живот смяташ, че си съсипала, а се превръща в човек. Превръща се в Уил. Истински мъж, към когото имаш чувства. За първи път говориш за него, без да се самобичуваш за чувствата си. Те са твои и ти не се притесняваш вече от тях.

Погледнах надолу.

— Да.

— Не казвам, че ситуацията е идеална, но човек не избира в кого да се влюби. Ако можеше, щеше да е неженен, нали? Щеше да е разведен, може би? Човек, който е останал без семейство? Понякога ми се струва, че най-добрият начин да продължим, е да пробваме. Да видим дали ще стане или не. Ще ни заболи, ако не стане, и ще се научим да го преодоляваме.

— В този случай едва ли е възможно.

— Може би, а може би не. Да не би Уил да плаща за това, което някое копеле ти е сторило?

— Дори да знаех за какво говориш — започнах аз, — може би след време щеше да стане така. Не зная. Помня, че се чувствах невероятно сигурна с него, още в началото. Не се притеснявах… за нищо. Той не ме притискаше за нищо и никога не поиска от мен да поема бремето му. Помниш ли какво ми каза за интуицията? Ако оставим вината настрани, никога не съм се чувствала неудобно с него или по отношение на него. Отпусках се. Бях нормална. Имах нормални усещания, не бях…

Габриел постави ръка върху моята и обяснението ми изчезна във въздуха заедно е бялото облаче на дъха ми.

— Разбирам те, скъпа — увери ме тя. — Господи, наистина те разбирам.

— Е — рекох аз по-ведро, исках да сменя темата. — Искаш ли да обиколим пързалката или те е страх да се съревноваваш с мен?

— Да ме е страх, да бе — изсмя се тя. — Тед много пострада заради случилото се с мен. Изстрада много. — Тя се изправи, застана на носовете на кънките и се наведе над стената. Вгледа се надолу в мрака, който се спотайваше под седалките. — Не толкова заради нещо, което съм направила, колкото заради това, че ме гледаше как се наказвам. Искаше да ми помогне, но не можеше. Не можеше да ми помогне, как би могъл? После поиска да си имаме бебе. Не можех да го направя. — Тя сви безнадеждно рамене, когато вдигна поглед към тавана. — Как да родя дете в този свят, след това, което ми се случи. Мислех си, че мога, но когато се стигна дотам, не можах. Беше му трудно да го приеме, но само в началото. Каза, че е с мен в добро и лошо. Аз обаче не можех да му позволя да се жертва. Помолих го да си тръгне, но той отказа. Не спирах да го моля да си тръгне, докато един ден най-сетне ме чу. Каза, че ще го направи само ако гледам как си събира багажа. Защото ако в някой момент си променя решението, ще остане. Седях, изплаквах си очите и гледах как единственият мъж — единственият, — на когото съм вярвала, откакто станах на двайсет и пет, ме напуска. Седмици след това ми беше непоносимо да се прибирам у дома. Седях в офиса след работа и плачех.

— Кога се случи това?

— Няколко месеца, преди да заминеш за Австралия.

Бях смаяна. Нямах представа. Никаква представа. Тя с нищо не беше показала, че с нея се случва нещо толкова значимо.

— Той сега с друга ли е?

— Не.

— Значи още поддържате връзка?

— Да, поддържаме връзка.

— Значи може да се съберете?

Тя се обърна към мен, очите й бяха като твърди, блещукащи сапфири, а на лицето й личеше лек сарказъм.

— Защо да го подлагам отново на това?

— А той няма ли значение? — попитах. — Ако Тед иска да се върне при теб и ти го искаш, тогава защо не?

— Невинаги това, което искаме, е най-доброто за нас.

За първи път, откакто я познавах, се зачудих дали е с всичкия си.

Ако Уил не беше женен и беше тук, и още ме искаше, нищо не би могло да ме спре. Нищо.

— Не ти е присъщо да си толкова жестока — казах на Габриел. — И наистина, ако имаш и най-малкия шанс да си щастлива, защо не го сграбчиш с две ръце? Достатъчно трудно е да откриеш човек, който те привлича, който е свободен, появява се в подходящия момент и изпитва същото към теб, защо трябва да се бориш с това? Искам да кажа, че след три години и двамата сте още сами, още се искате. Не мислиш ли, че вселената се опитва да ти подскаже нещо?

— О, не знам, Кени. Не е толкова просто?

— Понякога е. Понякога не е. Понякога трябва да го направиш просто. Но никога няма да разбереш, ако не опиташ. Все пак какво имаш за губене?

— Последната ми надежда. Ако разбера със сигурност, край. А така винаги мога да се надявам, че е възможно.

— От надеждата има смисъл единствено когато правиш нещо с нея. Да седиш и да се надяваш нещо да се получи и да правиш всичко възможно то да се получи са две напълно различни неща.

— Може би си права — рече тя. — Всеки път, когато разговаряме, си представям какво би било отново да съм негова жена. Знаеш ли, че затова не си смених името? Защото така мога още да се преструвам… Може би просто имам нужда да го направя. Да разбера със сигурност. — Тя наклони глава настрани и ми се усмихна с обич. — Ами ти? Какво ще правим с красивата Кени? — Посегна и отметна назад кичур от косата ми.

Отдръпнах се от нея, не обичах да ме докосват. Нито мъже, нито жени; нито приятел, близък или непознат.

— Извинявай, не биваше да го правя — рече тя. — Добре, гледай ме. — Тя се понесе из центъра на пързалката и описа два широки кръга, като засилваше все повече, разпери ръце и подскочи във въздуха. Превъртя се два пъти и половина и се приземи на леда — единият й крак беше изпънат назад, а ръцете поддържаха баланса. Аз започнах да ръкопляскам. Беше толкова добра в това. Вярно, че се перчеше, но как иначе.

„Последната ми надежда?“ Тези думи отекваха над стърженето на кънките, когато тя започна отново да описва кръгове, все по-бързо, по-бързо и по-бързо, накрая се завъртя на връхчетата на кънките, ръцете й полетяха нагоре, а тя се въртеше ли въртеше, дълга, завихрена синьо-червено-лилава струна над леда.

Затворих очи; зад клепачите си още виждах как металният цип на якето й улавя светлината.

„Последната ми надежда“ Помислих си за неотвореното писмо от Уил и познатата тревога този път не ме завладя напълно, защото разговорът с Габриел ме беше навел на други мисли. Може би не го отварях не защото щях да разбера, че е било твърде късно и жена му е умряла. Може би не го отварях, защото се страхувах да не разбера, че всичко е приключило между мен и единствения мъж, с когото имах така силна физическа, емоционална и мисловна връзка.

Може би не го бях отворила, защото щях да разбера, че съм открила истинската любов и съм я изгубила.