Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (4)

Трета глава

Джаксън и Съмър седяха притихнали до дървената маса в кухнята.

Съмър беше начело и синьото й зайче подскачаше по подложката за хранене — понякога политаше високо-високо и се спускаше като камикадзе към празната бяла купа пред нея, като в последния момент отскачаше отново. Джаксън, който седеше вдясно на сестра си, беше опрял лакът на масата и подпираше глава на дланта си. Взираше се в купата си, сякаш разгадаваше тайните на вселената.

Масата беше готова за закуска: на нея имаше кутия с корнфлейкс, лъжици, бяла керамична купа, пълна със захар, чаши, кутия с мляко и неотворена кутия портокалов сок. Кайл остави бисквитите на масата и хукна да вдигне телефона.

Поколебах се на прага. Децата мълчаливо проследиха с поглед как баща им изхвърча от кухнята и се обърнаха към мен.

Лицето на Съмър се озари и тя направо сияеше, когато вдигна ръка и ми помаха. Джаксън я погледна, нацупи устни, смръщи се и се втренчи в нея, сякаш я обвиняваше в предателство.

— Здрасти — казах предпазливо, не смеех да прекрача прага. Не смеех да вляза в стаята при тях, докато баща им го нямаше. И двамата мълчаха, макар че Съмър засияваше все повече.

— Баща ви ме покани на закуска — обясних аз. — Имате ли нещо против? — Съмър се озърна към Джаксън, сякаш му искаше позволение. Той се втренчи в нея и нещо просветна мимолетно в очите му, преди да ги сведе отново към масата. Не беше нужно да чета мисли, за да разбера, че не е много доволен от присъствието ми. Наистина не искаше да съм с тях. Съмър му се ухили и се обърна към мен.

— Ще трябва да си вземеш купа — рече тя и посочи към един от белите шкафове на стената.

— Добре — отвърнах и оставих чантата си на стола вляво от нея, срещу Джаксън. Свалих си палтото, но не и жилетката. Отидох към шкафа, който Съмър сочеше, и открих купа като техните. Отнесох я на масата и се настаних.

— Трябва да си вземеш и чаша за сок — посъветва ме Съмър точно когато задникът ми докосна дървената седалка.

Пак последвах вирнатия й пръст до шкафа, съседен на този с купите и чиниите, и от дълбините му извадих проста, гладка чаша за вода.

— Нещо друго? — попитах. Съмър поклати глава и ме възнагради с усмивка. Джаксън, който не откъсваше очи от мен, вдигна ръка и посочи чекмеджето до шкафа.

— О, да, лъжица — сетих се аз.

Той кимна и по лицето му пробяга лека усмивка, преди да забие отново поглед в купата пред себе си.

На заден план, зад отворената врата, Кайл крачеше из коридора, притиснал бялата слушалка на безжичния телефон до ухото си, а на лицето му бе изписано крайно неудоволствие.

Разговаряше с жена си. С бъдещата си бивша жена. Само човек, когото обичаш, може да ти докара такова изражение. Някой, когото си обичал. Който знае как да стигне до най-уязвимото ти място. Някой, който знае къде е най-меката, най-нежна част на сърцето ти; някой, който знае с какви думи, погледи и действия може да проникне най-дълбоко; който знае кои рани няма да заздравеят никога.

Гледах го как крачи из коридора. В имейлите и телефонните разговори не беше споменал, че се разделя с жена си. Нито веднъж. Когато подписах договора за наем, не знаех, че ще живее сам с децата. Но пък как да спомене подобно нещо? Как да обясниш на напълно непознат, че животът ти е в период на „възстановяване“? Сега вече разбирах защо е трябвало да идат в Ню Йорк. Сега разбирах защо изглеждаше толкова изтощен. Не беше само умора от пътуването, а умора от живота. Кайл играеше на гоненица със събитията от последните няколко седмици.

Той беше съсипан от провала на брака си. Вероятно не беше очаквал такова нещо. Но кой изобщо очаква един развод? Нима, докато изричаш брачната клетва, дори за миг предполагаш, че партньорът ти един ден ще заживее на седем часа път със самолет от теб, докато ти се взираш в дулото на неизбежната раздяла?

Лицето му се смръщи на нещо казано в другия край на линията. Отдръпна телефона, вдигна поглед към тавана, вдигна и ръце, сякаш молеше бог за сила, после пак залепи телефона на ухото си. Ако изобщо съществуват хора, които допускат възможността за развод в мислите си, докато изричат „да“ пред олтара, Кайл определено не беше от тях. А сега, смазан от дерайлирането на брака си, той очевидно все още се люшкаше и не успяваше да се съвземе. Всъщност може би все още опитваше да се изправи на крака.

Съзнавах, че сигурно госпожа Гадсбъроу се обажда, за да провери дали са се прибрали, въпреки че при нея вероятно беше посред нощ, затова откъснах поглед от Кайл и отидох да седна до масата.

— Как се казваш? — попита ме Съмър, когато оставих лъжицата си в купата.

— Кендра — отговорих. — Но повечето хора ме наричат Кени.

— Кенди — рече Съмър. — Кенди. — Кимна и добави: — Кенди ми харесва. Хубаво име.

Кенди. Усмихнах се на шегата. Не си направих труд да я поправя, защото нямаше значение, дори да започнеше да ме нарича така. Децата винаги преиначават имената. Ако решат да прекръстят някого, няма спасение.

— Аз се казвам Съмър — каза тя. — Това е сезон^[1]. Знаеш ли?

Кимнах.

— Да, зная. Харесва ми името ти, Съмър.

— Той се казва Джаксън — добави тя и посочи към брат си. — Не означава сезон, просто момчешко име. Мама го избра. — Тя проточи „маааааам“, преди да добави „а“. Не бях чувала някой да изрича така тази дума.

— И Джаксън ми харесва — обявих и му се усмихнах.

Той вдигна поглед за миг, после пак го заби в купата, но по лицето му пробяга едва доловима усмивка.

Възцари се тишина. Не знаех още колко време ще чакаме Кайл. И дали изобщо трябва да го чакаме, или да започваме със закуската, за да си тръгна най-сетне, когато всичко това приключи.

— А как се казва зайчето ти? — попитах, просто за да кажа нещо.

Съмър погледна към синята играчка в ръката си и я поразклати.

— Скокла. Защото скача. — И ми показа как зайчето скача по масата и как оцелява при няколко смъртоносни спускания към гладките бели дълбини на купата й.

Усмихнах й се.

— Много е хубаво. Тя ли е най-добрата ти приятелка?

Скокла застина във въздуха, а Съмър вдигна зелените си очи към мен и с другата ръка прибра косата от лицето си. Като че ли се изненада от въпроса ми и лекичко се смръщи. После посочи брат си.

— Джаксън ми е най-добрият приятел. Той ми е брат. И ми е най-добрият приятел.

— О, разбирам. — Почувствах се глупаво. — Е, Скокла обича ли моркови? — опитах да се реабилитирам.

Момиченцето се вгледа в мен с леко присвити очи, после стисна устни със съвсем искрена загриженост. Остави зайчето, посегна и ме потупа успокояващо по ръката.

— Скокла не е истинско зайче — каза тя тихо и внимателно, сякаш се притесняваше как ще ми се отрази тази новина. — Тя само се преструва. И не яде. — Туп, туп, тупаше ме ръчичката й. Захапах устната си от вътрешната страна, за да не се разсмея на сериозния й тон. Тя беше искрено загрижена за мен; лицето й изразяваше тревога заради идиотизма ми. Взирах се в мъничката бяла ръчичка, която потупваше моята, и в гърдите ми се разля мъка.

— НЕ! ЧУЙ МЕ! — изкрещя внезапно Кайл, а ние подскочихме на столовете и се извърнахме към вратата. Беше се сковал от гняв, лицето му беше зачервено, а очите му пламтяха. — ТИ МЕ НАПУСНА, АШЛИН! НЕ АЗ ТЕБ! ТИ МЕ НАПУСНА! ЗАТОВА НЯМАШ ПРАВО ДА КАЗВАШ…

Отдръпнах стола си назад, станах и тръгнах към вратата на кухнята. Щом хванах дръжката, Кайл ме видя и внезапно си спомни къде е и кой го чува. Спря да вика и очите ни се срещнаха. Вдигна извинително ръка и изкриви лице в израз на съжаление, но аз сведох поглед и затръшнах вратата. Не исках извиненията му. Първо на първо, не биваше да се държи така. Не и когато децата го чуват.

Сега в коридора се възцари тишина, след малко чухме как Кайл се качва по стълбите. После някъде горе се затръшна врата и той се скри от нас.

Обърнах се към Джаксън и Съмър. Те още се взираха във вратата на кухнята, стиснали устни от притеснение, очите им бяха изпълнени с ужас.

Болката се съживи отново в мен и аз си спомних за Сидни: Телефонът звъни. След това ужасна тишина. И онзи глас… Върнах се в настоящето. Бях загърбила всичко това и щях да живея в настоящето. Настоящето беше две ужасени от гнева на баща си деца. Зачудих се дали той не насочва този гняв и към тях.

— Добре, е, да закусваме — казах аз, като опитах да вложа поне малко ведрост в гласа си.

Те ме гледаха с трепет. Тъгата на Съмър, нещастието й от всичко това, бяха изрисувани с едри щрихи на малкото й бледо личице; страхът на Джаксън, тревогата какво ще се случи с родителите му бяха отпечатани на всеки сантиметър от лицето му. Родителите им като че ли съвсем бяха забравили за тях. Майка им беше заминала за Ню Йорк; баща им крещеше на майка им. Съмър и Джаксън седяха на масата и чакаха закуската си.

Трябваше да направя нещо. Каквото и да е. Трябваше да ги разсея някак. Огледах стаята, красивото обзавеждане и скъпите уреди, търсех с какво да ги развеселя и да отвлека вниманието им.

— Знаете ли какво обичам да закусвам в събота? — попитах аз. Спрях поглед на палтото си, от джоба му стърчеше парченце намачкан целофан. В самолета насам бях с това палто и през по-голямата част от пътуването хапвах сладкиши. В джоба ми имаше пакетче бонбони, което отворих, когато се приземихме.

Децата не ми отговориха.

— Е, явно ще трябва да ви кажа, виждам, че и двамата се интересувате — рекох с усмивка. — Не, не. — Вдигнах ръце, за да потуша несъществуващите протести. — Не се преструвайте, че не ви пука, сигурна съм, че отчаяно искате да разберете, но се срамувате да попитате. — Ухилих се още по-широко и се вгледах в еднаквите им личица. Съвсем еднакви — устичките, очите, нослетата.

— Обичам да закусвам с маршмелоус — обясних аз и седнах на мястото си. — Знаете ли какво е маршмелоус? — Бях наясно, че няма да получа отговор — и двамата се бяха затворили в черупките си и беше нужно нещо повече от моята жизнерадост, за да ги извади оттам. — Това са едни малки, мекички захарни неща. Бонбони. Обикновено са бели или розови. Понякога ги ям на закуска. Но само в събота и само при много, много специални случаи. Но това е моя тайна. — Кимнах към тях. — Само с вас двамата я споделям. — Можех да извадя смачканата торбичка с бонбони от джоба си и да им я покажа, но не исках да им давам бонбони за закуска.

Те все така се взираха в дърдорещата глупачка пред тях.

— Е, затова в повечето съботи ям зърнена закуска. Също като тази — и посочих кутията на масата. — Но обичам да правя закуската специална, съботните закуски трябва да са специални, не мислите ли? От понеделник до петък може и да не са специални, но съботните винаги трябва да са специални. Иначе защо ще го наричаме почивен ден? А за да стане специална, трябва да направите следното. Взимате еднакви купи като тези тук. После взимате торбата си с желания, която винаги е някъде до вас. Взимате я и пъхвате ръка в нея ето така. — Посегнах към невидимата си торба и взех щипка от съдържанието й. Поръсих го над празната купа пред мен. — Първата доза желание винаги е любов — осведомих ги аз. Пак бръкнах в торбата и взех още една щипка. — Втората доза винаги е щастие. Защото то кара коремчето да се усмихва. — Те мълчаха, но ме гледаха внимателно. Взех още една щипка. — А тази доза е слънчева топлина, за да ви сгрява отвътре. — Взех още една. — Знаете ли тази какво е? — попитах, а те чакаха. Замълчах. Вече бях привлякла вниманието им, но исках да ги запленя дотам, че да забравят виковете на баща си отпреди малко, поне за няколко секунди. Не бързах. Времето минаваше. Започвах да се чувствам глупаво с щипката невидими желания в ръка, но трябваше да изчакам отговор.

— Магия — изрече тихо гласче. Неохотно, но го изрече.

Усмихнах се на Джаксън, доволна, че е проговорил. Вече бях ангажирала изцяло вниманието му.

— Напълно си прав, Джаксън — отвърнах все така усмихната. Поръсих желанието в купата и взех още една щипка. — А това какво е, Съмър?

— Забавление — каза тя и се ухили.

— Точно така! — Поръсих забавлението в купата. — Добре. Сега, след като сложихме желанията, можем да добавим зърнената закуска. — Изсипах малко корнфлейкс от кутията. — Може да е всякаква, но тази ми е любимата. А щом я изсипем в купата, добавяме още едно желание. То е най-най-специалното. Защото желанието, което поръсваме най-отгоре, не бива да доверяваме на никого. Може да си пожелаете всичко. Абсолютно всичко. Е, искате ли да опитате?

Съмър се задейства първа. Тя остави Скокла и погледна към торбата си с желания. Бръкна в нея и започна да поръсва желанията си в купата.

— Любов — каза тя след първата щипка. — Щастие. — Джаксън посегна към своята торба. Той не изричаше на глас желанията си, добавяше ги мълчаливо и скоро пред всички ни вече имаше пълни със зърнена закуска купи.

— Сега е време за най-най-специалното тайно желание — казах аз. Взех щипка от торбата си и изчаках да сторят същото.

Съмър затвори очи, каза нещо, като раздвижи съвсем леко розовите си устни, отвори очи и поръси желанието си в купата. Джаксън я последва. На лицето му беше изписана крайна концентрация, докато стискаше желанието си в ръка, погледна само за миг, но с копнеж към вратата и го поръси в купата си.

Аз също взех щипка желание, затворих очи и оставих то да се оформи в ума ми и да добие плът. Внезапно осъзнах, че наистина вярвам в това. Бях го измислила като начин да разсея децата, но ето че започвах да вярвам. Вярвах, че ако много силно си пожелая нещо, то ще се сбъдне.

Моето желание беше да постъпя правилно. Всичко, което бях загърбила, някак да се оправи и никой повече да не пострада. А онези, които вече бяха пострадали, да оцелеят. Да оцелеят. Исках само да постъпя правилно. Отворих очи, усмихнах се на децата и поръсих желанието си в купата. Дори да не се сбъднеше, поне мислех за него. Надявах се. Опитвах се.

Налях мляко в купите и портокалов сок в чашите и започнахме да се храним.

— Много е вкусно — каза Съмър, докато дъвчеше.

Джаксън кимна, дъвчейки.

— Има вкус на маршмелоус — отбеляза Съмър и така се издаде, че вече е яла маршмелоус.

Джаксън кимна.

— Мъничко — рече той, не искаше да й противоречи. Ако питате мен, зърнената закуска имаше вкус на маршмелоус единствено според Съмър.

— Харесва ми тази специална съботна закуска — информира ме тя с пълна уста.

Джаксън кимна в мълчание.

— И на мен — рече след малко.

— Ти си мила — отбеляза Съмър.

Джаксън само се взираше в храната, сякаш не я беше чул.

— Благодаря ти — отвърнах на Съмър.

Тя се вгледа в Джаксън, докато той не отвърна на погледа й. Взираха се така няколко секунди, общуваха на свой безмълвен, таен език. После тя се обърна към мен.

— И Джаксън мисли, че си мила. Той не може да говори — обясни тя.

— Но аз го чух да говори.

— Не може да говори много — поясни Съмър.

— О, разбирам.

Вратата се отвори и Кайл влезе в кухнята. Беше бял като суроватка, а очите му изглеждаха помътнели и угрижени, тялото му беше напрегнато от гняв. Спря за миг, сякаш се изненада, че ме вижда.

— О, още си тук — рече той.

— Да, разбира се — отвърнах леко иронично, исках да разведря атмосферата. — Ние закусваме.

— Специална съботна закуска — обясни Съмър.

— Добре, добре — рече Кайл разсеяно. Не беше чул и дума. Отиде до печката и сложи чайника на котлона. После започна да прекарва ръка през късата си коса, без да откъсва очи от чайника. Отвори един шкаф и извади чаша. Отвори друг шкаф и извади буркан с разтворимо кафе, сипа две пълни лъжици от кафявите гранули в чашата и ги заля с вряла вода. Започна да отпива от силното черно кафе, без да се обръща към нас. После излезе от стаята, като се почесваше по главата. Сигурно беше ужасно да го гледаш дотолкова потънал в нещастието си, че за него ние бяхме само мебели в кухнята, а не живи, дишащи същества, които искаха да получат малко внимание.

Джаксън започна да лапа бързо с лъжицата. Ядеше някак целенасочено, сякаш, ако изядеше цялата си закуска, желанието му щеше да се сбъдне.

— Мама не е много мила с татко — информира ме Съмър.

— О, разбирам — отвърнах аз.

Предположих, че майка й не беше много мила с татко й, защото татко й вероятно не е бил много мил с майка й.

Подозирах също и че ако не внимавам, ще се замеся в тази каша от не много мили отношения.