Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (33)

Тридесет и втора глава

Парче студена пица.

Можеш ли да сториш нещо, когато имаш чувството, че главата ти хлътва навътре, а гръдният ти кош е смазан?

Не беше престанало, откакто си тръгнах от конференцията. Забравих какво е да живееш без болка, имах чувството, че ще се взривя отвътре.

Беше събота следобед, знаех, че децата са с майка си, а Кайл е излязъл на пазар. Оставих съобщение на домашния им телефон, че се връщам в понеделник, а не в неделя и изключих моя телефон. Не отидох в Лийдс, върнах се право в Кент. После паркирах колата през три улици от къщата и се промъкнах в апартамента.

Дори не си свалих дрехите — изритах обувките си, пъхнах се под завивките и се скрих. Там бях в безопасност, защитена и в безопасност. Никой не знаеше, че съм тук. Лежах свита в леглото и спях на пресекулки. Заспивах и се будех. Отварях очи и се взирах в нищото. Опитвах се да не се срина в онова, което се случи в хотела. В онова, което се случи преди толкова години. Ако пропаднех там, дори само за миг, щях да бъда в капан, оплетена, пленена.

В понеделник станах рано. Изкъпах се с много гореща вода и излязох в шест без петнайсет, преди децата да се събудят. Липсваха ми. Исках да ги видя, да чуя какво са правили, докато ме няма. Исках да видя светлината в очите им, усмивките им, да чуя как гласовете им развълнувано разкриват мистериите на времето, през което бяхме разделени. Агонията в главата ми не беше си отишла, натискът в гърдите ми се увеличаваше, а раната в сърцето се разширяваше. Не можех да им предам това. Дори за няколко минути. А и след откровението, което бях получила, напомнянето, че нямам и няма да имам деца, вече знаех, че трябва да се отдръпна от тях.

Пристигнах на работа преди Габриел — за първи път, откакто работехме заедно. Тя вдигна вежди от изненада, когато влезе и ме видя зад бюрото, но не каза нищо. Вместо това поговорихме за конференцията и за наученото там.

„Научих, че никога няма да имам деца — едва не казах аз. — Ето, какво научих.“

Знаех какво е това. Това беше тежка загуба. Бях изгубила нещо скъпоценно. Бях изгубила част от себе си, която никога не бях познавала. Не бях преминала през този процес, когато трябваше, преди три години, когато разбрах, че няма да имам деца. Тогава просто замръзнах в шока, може би дори в отрицанието, и се преструвах, че нищо не се е случило. Преструвах се, че мога да се скрия от това, като замина за Австралия. В резултат не бях се приближила никак до приемането, до онзи процес, когато осъзнаваш случилото се и продължаваш живота си. Бях още в селенията на загубата и мъката. Знаех го, осъзнавах го рационално. Но емоциите са съвсем друго нещо. В емоционално отношение един обикновен поглед беше способен да запали огромна мъка в мен.

Денят вървеше едва-едва. По обед погледнах часовника и установих, че всъщност е едва десет и половина, щяха да минат още часове, докато изляза в почивка, за да се разходя по улиците, на чист въздух, незабелязана и анонимна.

Не се побирах в кожата си.

Чувствах се зле. Исках да заровя нокти в плътта на ръката си и да раздера кожата си. Исках да заровя нокти в най-меката, най-нежна част на бузата си и да смъкна всичко. Исках да се нараня физически, за да притъпя другата болка.

— Кендра, за бога! — извика Джанин от другия край на офиса и прекъсна транса ми.

Аз спрях да се взирам в редиците букви във вестника пред мен и вдигнах глава, за да я погледна.

— Върна ли се на планетата Земя? — попита тя, всяка дума беше пропита със сарказъм. — Или ще трябва да ти пиша есемеси до откачения свят, в който пребиваваш днес?

Габриел я нямаше в офиса, Тери също. Бяхме само двете, ето защо тя си позволяваше този тон. След инцидента със съобщението Габриел й беше връчила писмено предупреждение и тя много внимателно криеше неприязънта си към мен. Но останехме ли сами, острата като бръснач любезност изчезваше и истинската Джанин се появяваше отново.

— Какво ще обичаш, Джанин? — попитах спокойно. Не исках да се карам с нея. Не исках да се карам с никого.

— Подписа ли тези фактури?

— Не още — отвърнах. Възнамерявах да го направя, но просто ги бях забравила.

Лешниковите й очи се извъртяха към тавана и тя изпъшка с безсилие:

— Какви ги вършиш изобщо?

— Ще ги подпиша, когато съм готова — отвърнах.

— Ще ги подпишеш — рече тя с лек сарказъм. — Ако някой се обади, защото не му е платено, ще го свържа направо с теб. Не искам аз да нося вината, задето не си вършиш работата.

— Знаеш ли какво най обичам в теб, Джанин? — казах аз, гласът ми беше спокоен като море преди силна буря. — Въпреки че всички доказателства сочат противното, ти все още си мислиш, че си шефът. И въпреки факта, че аз съм с по-висока позиция от теб и с по-добра заплата и с много по-добра работа, ти ден след ден продължаваш да храниш илюзията, че можеш да ми казваш какво да правя. Невероятно. Възхищавам се на способността ти да се самозаблуждаваш.

Докато Джанин се опитваше да отсее обидата от всичко казано от мен, аз отново забих поглед във вестника. Вдигнах химикалката и се върнах в началото на колонката с обяви за работа, защото не бях разбрала и една дума от тях.

— Ако изобщо съществува жена, която има нужда от една хубава свалка, това си ти — рече Джанин. — Какво има, Кендра, не можеш да си хванеш нищо ли?

Продължих да се взирам във вестника, върхът на химикалката се притисна така силно в хартията, че я проби.

— Направи на всички ни услуга и иди легни с някого, Кендра… О, да, забравих, че ти не обичаш секса и след това ще вземеш да се обадиш на полицаите да арестуват човека, нали? Но предполагам, че е нормално — сексът с теб си е престъпление, нали?

Ако не се бях върнала току-що от конференцията, ако децата не ми липсваха толкова много, ако се бях наспала през последните няколко дни, това, което последва, вероятно нямаше да се случи. Може би щях спокойно да извадя дневника си от бюрото и да запиша с подробности думите на Джанин, а после да ги покажа на Габриел. Може би щях да стана, да изляза от стаята и да обиколя квартала, докато не се успокоя достатъчно, за да се върна в офиса при нея. Може би щях да я игнорирам. Никога няма да разбера. Секунди след като тя изрече това, аз затворих очи, после ги отворих и се втренчих в нея. Огледах я добре — златисторусата коса със скъпа фризура, която падаше на пластове по раменете й, злите й очи, злобната уста, гадния нос, линията на брадичката, скъпия черен костюм. Много пари и никаква класа. Огледах всичко. И тогава си отворих устата:

— Ако отново ми проговориш, Джанин, ще те нараня.

— Нима? — изхили се тя.

— Току-що ми проговори. — Усетих как устата ми се извива в горчива, безрадостна усмивка. — Очевидно не разбираш какво ти казвам. — Разперих ръце пред себе си и се наведох напред. — Казвам ти, че ако отново ми проговориш; ако дори ми кажеш „здрасти“ или „довиждане“, ако ми кажеш, че ме търсят по телефона или „извинявай“, докато се разминаваме по коридора, ще те причакам някъде и ще те нараня. А сега кимни, ако си разбрала.

Джанин кимна.

— Добре — сведох очи към вестника. Треперех. Треперех. Не можех да прочета нищо, не можех да помръдна. Тези думи наистина ли бяха излезли от моята уста. От моята уста? Аз ли казах това? Бях напуснала тялото си за няколко секунди и се гледах отстрани. Сега се бях върнала, ужасена. Това не бях аз. Аз не правех такива неща.

— Е, след като вече е ясно, че Джанин никога повече няма да говори на Кендра, някой ще ми каже ли какво става тук? — попита Габриел.

Госпожа Травено стоеше на прага. Държеше черното си кожено куфарче, а на дланта на другата си ръка поддържаше плоска кутия с чаши, магнитчета и подложки за мишки с логото на „Офис Уондърс“. Очите й бяха приковани в мен. Изгаряха ме със същата сила, с която машината за жигосване прогаря плътта на животно.

Тъй като нито аз, нито Джанин проговорихме, тя бързо прекоси офиса до бюрото си до големия прозорец и остави дамската си чанта на стола. Направи това сякаш без изобщо да сваля очи от мен. Без да се извърне и на сантиметър, тя отвори начервените си устни и каза:

— Джанин. Излез. — Джанин не се нуждаеше от повторна подкана. Тя дори не изглеждаше триумфираща, когато си взе чантата и палтото и излезе. Щом вратата се затвори зад нея, шефката ми отиде да заключи. Никой нямаше да влиза или да излиза без нейно разрешение. Кръстоса ръце на гърдите си, закова крака в средата на пода и се втренчи в мен.

Аз се свивах все повече пред погледа й. Не биваше да казвам такова нещо. Не можех да повярвам, че съм го казала.

— Какво стана? — попита тя накрая, а гласът й беше почти мил.

Опитах да вдишам, но не успях съвсем. Опитах да навлажня устните си, но устата ми беше пресъхнала.

— Не мога да ти кажа — отвърнах.

Гърдите й се издуваха и спадаха, опитваше се да контролира дишането си, за да залази спокойствие. Да се държи професионално.

— Всеки можеше да влезе, както влязох аз. Кандидат за работа, Тери, клиент. Те щяха да видят това, което видях аз. Знам, че не би го казала, без да имаш основателна причина. Но не мога да ти помогна, ако не ми обясниш. Искам много добре да си помислиш, преди да ми отговориш този път. Кендра, какво ти каза тя?

Знаех, че трябва да й кажа, да й обясня всичко. Да й кажа какво ми наговори Джанин. Знаех, че трябва да й кажа, защото тя беше единственият човек на света, за когото бях сигурна, че ще разбере. Но не можех, нямаше да го повторя. Дори в общи линии.

— Не мога да ти кажа — отвърнах.

— Сигурна ли си? — Тя ми даваше още един последен шанс да се спася.

Кимнах.

— Добре — кимна и тя. — Кендра Тамали, отстранявам те от поста ти като началник на отдела за временна заетост, с минимална заплата, докато не ми обясниш поведението си днес. Това влиза в сила веднага.

Докато изричаше това, аз така стисках зъби, че челюстта ме заболя. Сълзи се събираха зад буцата, която запречваше като бент гърлото ми.

— Благодаря ти — прошепнах и се изправих, изключих си компютъра, пуснах мобилния и дневника си в чантата, взех си палтото и излязох, без да кажа и дума повече.