Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (23)

Двадесет и втора глава

Ашлин изтрезняваше и я болеше.

Никой не би могъл да разбере колко много боли. Сякаш обръщаше вътрешностите й, разкъсваше всеки нерв, молекула по молекула. Кайл виждаше агонията й. Лицето й беше подпухнало, кожата бе зеленикава, зелените й очи бяха потъмнели, косата й висеше на мазни кичури около лицето й. Закуската мина вяло, болката на Ашлин потискаше всички. Децата, макар и само на пет, знаеха, че е важно да са кротки в такива утрини. Мама обичаше сутрин да е тихо, иначе беше нещастна.

Кайл нямаше какво да каже на съсипаната жена пред него. Ашлин не можеше да говори, дори да искаше. Ядяха зърнената си закуска и препечените филийки, пиеха портокаловия сок и чая в пълна тишина. Чуваше се единствено тракането на съдовете, звуци от преглъщане и от оставянето на чашите на масата. След като всички се нахраниха, Кайл взе чашата си, още наполовина пълна с кафе, и избяга в кабинета си на тавана.

Нямаше върху какво да работи — след инцидента при големия му проект не му даваха нищо значително, но трябваше да избяга тук. Седна в коженото си кресло, прелисти няколко нови търговски списания, почете вестник, послуша радио. След около час слезе долу, от тишината в къщата предположи, че Ашлин още е зле и децата вероятно гледат да не й се мяркат пред очите. Но когато наближи кухнята, чу веселия, прекрасен и любопитен глас на Съмър. Тя беше много уморително дете, не би го отрекъл. Обичаше да говори. Обичаше да й отговарят. Най-голямото мъчение за нея беше да не й обръщат внимание.

Ашлин стоеше до мивката, с гръб към Съмър, и беше потопила ръце в сапунената вода. Потапяше чинии, минаваше ги веднъж с меката жълта гъба, после ги стоварваше на металната стойка. Кайл не знаеше защо тя си прави този труд. „Вероятно за да намери още нещо, за което да недоволства“, помисли си той. Нали животът й беше толкова гаден. Затова пиела. Всичко, включително той — особено той — било така ужасно, че тя пиела. Тогава той не знаеше това, разбира се. Тогава обвиняваше нея, обвиняваше себе си и после отново нея, задето го е накарала да се обвинява.

— Ама, мамо, защо тревата е зелена? — попита Съмър.

— Заради хлорофила — изграчи Ашлин, измъчвана от постоянните въпроси на дъщеря си. — Заради него е зелена.

— Но защо зелена, мамо? Защо не синя като небето? Или жълта като слънцето. Или розова като моята рокля за парти?

Ашлин вдиша дълбоко от раздразнение.

— Не зная — отвърна тя, а тонът й добавяше: „И не ми пука.“

— Но, мамо…

И тогава й писна. Дойде й до гуша.

— Млъкни, Съмър — изсъска тя. Хвърли чинията, която миеше криво-ляво, и мръсна сапунена вода плисна от мивката по пода, по велурената й пола, по памучната й блуза и по сандалите. — Виж какво направих заради теб! — Тя посочи измокрената блуза и съсипаната си пола. — Спри да питаш за тревата. За морето, за всичко. Просто млъкни.

Тя извъртя глава, втренчи се в момиченцето на масата, като вдигна мократа си ръка и направи рязък жест, с който подчерта сериозността на думите си.

— Просто млъкни.

Съмър се вкамени. Знаеше какъв става гласът на майка й в такива моменти. Знаеше, че може да се случи всичко. Понякога мама крещеше. Понякога я хващаше за ръката и я разтърсваше. Влачеше я и я затваряше в стаята й, докато не направи каквото й е наредила. Съмър знаеше, че когато мама я гледа и говори така, тя трябва да е много тиха. Много внимателна. Да се спотайва.

Ашлин се взираше яростно в дъщеря си и я предизвикваше да не се подчини.

Съмър прехапа долната си устна. Не искаше да е лоша. Не искаше да ядосва мама. Искаше само да разбере за цветовете. Татко все го нямаше, за да го попита, а мама знаеше всичко. Джаксън. Тя реши, че трябва да поговори с Джаксън. Да види какво прави той и да го пита защо все успява да вбеси мама така. Той като че ли не го правеше толкова често. Тя взе Скокла, зайчето, което замени парцалената кукла Уинтър, която беше съсипана от червеното повръщано, и се плъзна от стола. Изостави блокчетата, химикалките, книгите и излезе в градината, където за последно беше видяла Джаксън. Той щеше да си играе с нея. Той щеше да й обясни защо е толкова лоша.

Ашлин гледаше как Съмър излиза от стаята, а Кайл, който се спотайваше зад прага, гледаше Ашлин. Хиляди емоции се вихреха из него. През цялото му детство баща му го караше да мълчи. А по-късно сам се страхуваше да говори, за да не би да каже нещо и да предизвика гнева му. Това нямаше да се случи със Съмър. Колкото и дразнеща да беше, тя имаше право да говори. Винаги.

Той влезе в стаята и щом Ашлин го видя, веднага се усети напрежение. По лицето й премина тревога, чудеше се дали е чул, а после тя беше заменена от възмущение: И какво като е чул? Не беше направила нищо лошо.

— Това трябва да спре — изръмжа Кайл тихо. Не знаеше къде са децата и не искаше да ги плаши, като крещи на Ашлин.

— Кое? — рече тя подигравателно, веднага мина в защита.

— Не се прави на глупава — каза Кайл все така тихо. — Всичко това трябва да спре. Трябва да престанеш.

— С какво да престана?

— Току-що много изплаши Съмър.

Ашлин извъртя очи:

— Да бе, ти много разбираш от петгодишни деца, нали?

— Не ми трябва да разбирам от петгодишни деца, за да знам, че тероризираш всички ни, защото пиеш, и на мен ми дойде до гуша. Това трябва да спре.

— Тероризирам семейството си? — Ашлин залепи мокра ръка на гърдите си, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Поне съм тук — изсъска тя. — Поне не прекарвам всяка секунда на работа или като се крия на тавана.

— Да, поне си тук. Тук си, за да караш пияна със сина ни на задната седалка и да се забиеш в дърво, а после да се преструваш, че нищо такова не се е случило. Тук си, за да повръщаш върху дъщеря ни посред нощ, защото си пияна, и дори не си правиш труда да се извиниш. Тук си, за да танцуваш на масата на последното парти в службата ми, а след това да паднеш и да си изкълчиш глезена. Тук си, за да се обаждаш посред нощ на майка си, а после аз да й обяснявам какво става. Да, тук си, Ашлин, и ние не сме ти особено благодарни за това.

Възмущението й започна да се стапя в изумление и гняв.

— Аз казах, че съжалявам — изсъска тя. Тялото й се скова, а горната й устна се изви подигравателно. — Така ли се чувстваш мъж, Кайл? Като запомняш всяка моя малка грешка?

„А ти така ли се чувстваш жена, като пиеш?“, едва не отвърна Кайл, но успя да се възпре.

— Ако наистина съжаляваше, Ашлин, щеше да спреш да пиеш.

Тя отново извъртя очи и на Кайл му се прииска да й се разкрещи.

Да й каже да спре да се държи като тийнейджър непукист и да приеме положението сериозно.

— Не пия толкова много — рече тя. — Не повече от всеки нормален човек.

— Нормален ли? — Кайл повиши леко глас. Пристъпи напред и я стисна за ръката. За първи път я сграбчваше така. Задърпа я към вратата на кухнята, без да поглежда към шокираното й лице, не му пукаше, че тялото й се е сковало. Отвори задната врата и я извлече навън, без да го интересува, че тя ахна и се сви от ярката светлина. Задърпа я по пътеката пред къщата, по моравата, а после наляво — към кукленската къща на Съмър, голямата барачка от шперплат, която беше направил сам. Червеният й покрив се сваляше и отзад имаше панти, благодарение на които се нагъваше като хармоника. Зад къщичката имаше леха, в която растяха храсти и теменужки.

— Ето колко е нормално? — изсъска Кайл и я пусна.

Сред зеленината на храстите се гушеха пет зелени бутилки. Пет зелени бутилки от бира, внимателно поставени така, че да се сливат с листата. Сърцето на Ашлин заби учестено. Как ги беше открил? Тя ги бе сложила там само временно. Нямаше как да ги хвърли в контейнера, защото той щеше да ги види. Не можеше да ги сложи и в кошчето по същата причина. Той нямаше да разбере. Той не разбираше. Той не знаеше какво е и само я гледаше отвисоко; затова се налагаше тя да крие уликите. Не ги оставяше в студиото, защото подозираше, че той проверява и там. Това беше просто временно скривалище, нямаше как да ги видиш, ако не ги търсиш изрично. И защо ги е търсил? Защо все я проверява, защо я кара да се чувства зле. Та тя не беше направила нищо лошо.

— Значи е нормално да криеш бутилки, така ли? — повтори Кайл.

— Нямаше да ги крия, ако не беше такъв нацист — обвини го Ашлин. — Ти ми вдигаш скандал дори когато само погледна към алкохол, затова трябваше да ги скрия. Ако не правеше така, нямаше да го правя и аз.

За миг Кайл се смути, зачуди се дали не е права. Ако не й правеше забележки всеки път, когато пиеше, дали щеше да крие бутилките и да се спотайва в студиото, за да пие? Дали тя щеше да е толкова лоша, ако той не беше толкова лош? „Спри — каза си. — Спри.“ Тя пие твърде много. Нормалните хора могат да спрат след две чашки. Нормалните хора могат да изкарат дни без алкохол. Нормалните хора не се нуждаят от алкохол. Нормалните хора не вършат такива престъпления срещу близките си и срещу собственото си самоуважение под влияние на алкохола и не изтрезняват само за да се напият отново.

Жена му беше алкохоличка.

Всеки път щом си помислеше за тази дума, той си представяше старец с мърляво лице и полепнали с мръсотия дрехи, който седи в канавката и надига бутилка. А всъщност неговата умна, жизнена жена — жената, която привличаше погледите, щом се появеше някъде, която можеше да влезе с клин и развлечена тениска в магазина и пак да е хубава, която беше родила двете му деца.

Жената, която обичаше, беше алкохоличка. Трябваше да го приеме. След цялото това време трябваше да го приеме. Тя трябваше да го приеме. Той трябваше да я накара да го приеме. Беше настъпил моментът за решителни действия. Да спре да се преструва, че от няколко години живеят нормално. Дължеше го на Джаксън. Дължеше го на Съмър. Дължеше го на себе си. Дължеше го на Ашлин.

— Не съм виновен аз — обяви Кайл. — Не съм виновен аз. Ти си алкохоличка, Ашлин.

Тя пак извъртя очи и поклати глава.

— Ти си алкохоличка — повтори той. — Трябва да потърсиш помощ.

— Я порасни — изсъска тя, завъртя се и влезе в къщата, като затръшна вратата на кухнята. Кайл се взираше след нея. Не знаеше какво да направи. Не искаше да спорят, но вече беше тръгнал по този път. Беше тръгнал по пътя на честността, затова трябваше да го следва и да види къде ще го изведе той.

Ръцете й отново бяха потънали в сапунената пяна. Тя вдигна чиния, грабна гъбата и започна да търка.

— Ашлин…

— Не искам да говорим повече за това — прекъсна го тя. — Ти явно имаш някакъв проблем и се опитваш да си го изкараш на мен.

— Ако не потърсиш помощ, искам да си тръгнеш — рече Кайл съвсем тихо, почти като шепот. Искаше да разбере как ще прозвучи това, изречено на глас. Никога не го беше изричал. Беше си го мислил няколко пъти, но мимолетно и несериозно. Никога не беше задържал тази мисъл, не беше прокарвал пръстите на ума си по формите на думите, за да ги изследва и опознае. Трябваше да разбере какво значение се крие зад тях. До какво ще доведе всяка от тях.

Каза го тихо, но тя го чу. Чу го и ахна. Ашлин хвърли чинията и този път не я интересуваше, че водата плисна върху нея. Обърна се и се вгледа в мъжа си. Той стоеше абсолютно неподвижен, краката му бяха като заковани на дървения под, а ръцете бяха скръстени на гърдите. Осъзна, че е отслабнал. Не се беше вглеждала в него от месеци. Защо да се вглежда, той винаги беше там? Той беше присъствие, част от живота й; форма, силует, който отговаря, ако го попиташ нещо, който задава въпроси и чака отговор, но не се нуждае от вглеждане. Всяка нощ тя спеше до този мъж и той се беше променил. Кайл беше отслабнал, без тя да забележи. Лицето му беше изпито, под очите му имаше сенки, беше се подстригал много късо. И му липсваше нещо. Увереността? Спокойствието, което излъчваше? Светлината в очите му? Каквото и да беше, Кайл вече го нямаше. Дали беше изчезнал за един ден или малко по малко, през последните няколко месеца, докато тя не го е поглеждала? Тази мисъл се заби в съзнанието й: може би в нея беше причината. Може би тя го беше направила. Не, глупости. Не беше виновна тя. Ако Кайл се беше променил, виновен беше той. Тя го мразеше, задето я караше да си мисли, че виновната е тя. Да, беше се променил, караше я да се чувства гадно. През цялото време я караше да се чувства така. Навремето я караше да се чувства прекрасно, допълваше я. Тя си мислеше, че би умряла без него. Сега той я караше да се чувства ужасно. Какво чудно имаше, че се нуждаеше от едно-две питиета, когато той й причиняваше това?

— Какво каза? — изпъшка тя.

— Казах… — Кайл се поколеба. Дали ще може да го изрече отново? Дали ще може да го направи? — Казах… казах… — Разбира се, че можеше да го направи. Длъжен беше. — Казах, че ако не потърсиш помощ, искам да си тръгнеш. Няма повече да подлагам децата на това. Няма да подлагам и себе си на това. Потърси помощ или си тръгвай.

— Мислиш, че ще оставя децата тук с теб? Та ти ще полудееш още първата минута.

— Ще се справим. Трябва да се лекуваш, Ашлин. Не искам да си тръгваш, искам да се лекуваш. Но ако не го направиш, трябва да си идеш.

— Не можеш да задържиш децата — каза тя.

— Никой няма да ти даде опекунство, не и след всичко, което направи пияна.

— Нарича се попечителство — изсмя му се тя. — Не се нарича опекунство, а попечителство. И откъде знам ли? Защото вече исках да те напусна. Когато вършех всичко сама, а ти не вършеше нищо, се чудех дали пък няма да ми е по-добре, ако изобщо те няма. Затова се поинтересувах. Но аз не съм като теб, аз не бих направила такова нещо. Защото колкото и голям гадняр да си, не бих те наранила така, както ти ме нараняваш без никакво колебание.

Кайл дори не трепна. Беше като стълб от камък. Думите й не можеха да пробият черупката му. Не за първи път тя се зачуди какво ли трябва да стори, за да го нарани. На него наистина на му пукаше дали ще ги напусне. Не му пукаше, че беше решила да не го прави. Не му пукаше за нищо, свързано с нея. Дали изобщо някога му е пукало?

— Те ще ги дадат на мен, Кайл, защото аз съм с тях всеки ден. Аз работя близо до тях, аз работя половината нощ, за да мога да съм с тях през деня. Аз им приготвям храната, аз ги вдигам, когато паднат. Аз съм винаги тук, за да ги сложа в леглото. Аз ги обичам. Разбира се, че аз ще взема децата, защото съм им майка.

— Тогава защо не се опиташ да се държиш като такава? Постави ги на първо място, просто така, за разнообразие. — Ръцете му бяха плътно скръстени пред гърдите, той се обърна и излезе от стаята.

Тя нямаше как да знае. Нямаше как да знае, че той за малко да признае, че не е искал да го каже, че не може да живее без нея и децата, че е нищо без нея. Тя не можеше да знае, че дори само мисълта да я няма е непоносима за него. В дните, когато тя водеше децата при майка си, той почти полудяваше в тихата къща, бродеше от стая в стая, сядаше на леглата им, взимаше играчките им, прегръщаше дрехите им, спомняше си разговорите с тях. Тя нямаше как да знае, че ако не потърси помощ, той сигурно няма да може да я накара да си тръгне.

 

 

— След това известно време всичко беше наред. Изненадващо. Тя започна да ходи на срещите на анонимните алкохолици. През ден. Реших, че съм я изплашил толкова много, колкото и тя ме изплаши с признанието си. После започна да ходи на срещите всеки ден и спря да пие. Не знам защо, но си мислех, че всичко ще се оправи по магия. Нали разбираш, тя спира да пие и всички проблеми изчезват.

— Не стана точно така. Тя постоянно беше в лошо настроение, нещо като непрекъснат махмурлук. Но поне не пиеше. Започнахме да се караме още повече, но поне общувахме. — Кайл се обърна по гръб, разпери ръце и крака на одеялото за пикник, и се вгледа в небето, сякаш искаше да иде там. Сякаш мястото му беше сред облаците, а не на земята с мен и децата. — После аз обърках всичко. — Очите му станаха стъклени, сякаш се беше потопил още по-дълбоко в света над нас. Въздъхна. — Господи, всичко обърках. Тя ме помоли да ида с нея на срещите. Но… — Замълча. Гледах го. Той явно страдаше при спомена. — Не можах да го направя, Кендра. Мисълта да седя там и да слушам как хората говорят защо пият. Да казват, че го правят заради партньорите си. Не исках да го чувам. Не исках някой да ме гледа там, седнал до нея, и да ме съди.

— Не мисля, че става така — отвърнах. — Те не прехвърлят вината на никого.

— Не, вероятно не. Но аз не исках да го разбирам. И сам се обвинявах, че не бях реагирал по-рано. Обвинявах се, нямах нужда и друг да го прави.

Кайл се обърна към мен и ме погледна с трепет. Чудеше се дали и аз го обвинявам.

— Не те съдя — добавих. — Тя те е превела през ада, всеки щеше да се вбеси. И нямаше да си така самоотвержен в помощта, макар и да е за нейно добро. Тя е станала алкохоличка сама, защо да не се излекува сама? И ако на всичко отгоре се обвиняваш, не съм изненадана, че не си искал да продължиш.

— Наистина исках тя да се оправи. И помагах с каквото мога — не пиех, питах я как са минали срещите, как се чувства. Но не можех да направя това. Не можех да й помогна по този начин. Когато й отказах, Ашлин реши, че я предавам, че съм я принудил да го направи, а сега не я подкрепям. Имахме няколко скандала за това, нищо особено, без крясъци, просто пререкания. Спряхме да разговаряме, освен за децата. Тогава една нощ тя просто не дойде в леглото. После още една и още една. Мисля, че първа Съмър я попита защо вече не спи в голямото легло — абсолютно сигурен съм, че не я попитах аз, — и тя каза, че е работила по цели нощи и е заспивала в студиото. Аз не казах нищо и всичко продължи така — Ашлин на практика се изнесе в студиото. Затова децата знаят как да отворят вратата и ходят там по всяко време — сутрин отиваха да я видят. Докато една сутрин не я намериха там. Беше си тръгнала. Посред нощ. Само Джаксън я беше видял. Сънувал кошмар и бил буден, когато тя влязла в стаята му да се сбогува. Съмър беше заспала в нашето легло, затова не е отишла при нея. Но Джаксън, който обичаше да спи в стаята си, бил буден. Заръчала му да не казва нищо. И той го приел буквално и спря да говори. След два дни тя се обади и поиска да види децата. Не мен, само децата. Затова ги оставих у майка й — не беше отседнала там, но не искаше да разбирам къде е, затова ме помоли да ги закарам при майка й. Видях я няколко седмици след това, когато заминахме за Ню Йорк.

Той издиша дълбоко.

— Ако можех да върна времето назад, просто щях да ида на онези срещи с нея.

— Вероятно нямаше да има значение — казах аз.

— Но поне щях да знам.

— Така е. Тогава защо, когато я видиш отново, не й кажеш, че ще идеш с нея на срещите?

Той обърна глава към мен.

— Вече е твърде късно.

— Дори ако си разведен, не е твърде късно — стига да го искаш. Ако си готов да опиташ всичко.

Видях, че се замисли. Децата тичаха към нас. Не знаех дали си въобразявам, но ми се стори, че са пораснали с няколко метра само за дни? Е, добре де, не с метри, но телата им изглеждаха издължени, сякаш се опитваха да настигнат баща си по ръст. Джаксън стигна първи и се хвърли върху него. Кайл не очакваше това и поддаде при сблъсъка, изпъшка и се преви на две. Секунди по-късно Съмър също го връхлетя и той се срути със смях под децата си. След няколко часа Ашлин щеше да се обади. Те щяха да се преобразят, щяха да спрат да се смеят и шегуват, щяха да се скрият в стаите си, опустошени от отсъствието на майка им, опустошени от мисълта, че тя е на другия край на света.

Кайл им го дължеше, трябваше да опита всичко. И ако това означаваше да ходи на срещите с нея, тогава трябваше да го направи. Нали това е смисълът на: „В добро и зло“?