Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (21)

Двадесета глава

Огънят беше разкошен.

Линдзи го стъкна, нали беше специалист по къмпингуването, и всички се излегнахме на одеяла около него, а той ни сгряваше и ни заливаше с оранжево сияние. Наредихме лампи против насекоми около палатките, за да не бъдем изядени живи от буболечките. Смеехме се и разговаряхме, играехме на лагерни игри. Чувствах се добре с тези жени. Спокойна. За първи път от месеци не се тревожех за нищо. За нищо. Сещах се за децата, но знаех, че са добре. Вероятно дори не бяха забелязали, че ме няма. В това горско убежище се чувствах сякаш нищо зло не съществува на света. Нито е съществувало, нито ще съществува. Тук и сега всичко беше съвършено.

Джанин обаче го развали, разбира се. Лежах по гръб и се взирах в звездите. Мислех си колко ги обичам. Ако някой ме попита какъв е идеалният подарък за мен, бих поискала кутия със звезда. Не искам да нарекат някоя на мен, би било твърде суетно, но една красива звезда в кутия ще ме направи много щастлива.

— Ние жените вече можем да избираме — каза Джанин и прекъсна мислите ми. Не бяхме разговаряли след краткото пътешествие през гората, макар че аз бях опитала. Опитах не само защото работехме заедно, но и защото Джанин не беше лош човек, беше просто глупава. Тя вярваше, че многото вещи могат да те направят по-добър. Не знаеше — вероятно и не искаше да знае, — че щастието е вътре в нас. Също като красотата и благополучието, то се излъчва някъде от сърцевината на човека. Милионите книги за самопомощ, които бях прочела, ме научиха на това и аз бях поела по този път — докато не се случи онази огромна грешка.

— И тъй като можем да избираме, нямаме право да се оплакваме за всяка дреболия, която ни се е случила.

Обърнах се по корем и се загледах в нея, беше озарена от лунната светлина и огъня. Беше се преоблякла. Преди това беше с джинси с ниска талия, тясна тениска и къса жилетка, а сега — копринени туристически панталони и жилетка. Останалите бяхме дошли с джинси и жилетки и си останахме с тях. Най-вероятно с тях щяхме и да спим. Джанин си харесваше тялото, обичаше да показва извивките му в дизайнерските си дрехи и това щеше да е похвално, ако не подозирах, че харчи толкова много пари за дрехи и прически не за да повиши самочувствието си, а за да понижи това на останалите.

Глупостта на Джанин се отличаваше със способността й да говори надуто с часове по теми, за които не знаеше нищо. С мен не обичаше да говори, но виж — с другите… харесваше й да е център на внимание.

Сега усещах, че започва такъв разговор. Нали всички сме жени с избор и така нататък. Кой говори за такива неща на къмпинг с екипа? Кой не би дърдорил за някакво глупаво телевизионно предаване, за книга, която е прочел, или за точността на хороскопите? Джанин, ето кой.

Тя се намираше сред възрастни хора — повечето от нас имахме много повече жизнен опит от нея, — но не се свенеше да държи проповеди. Да доминира в разговора.

— Като една моя приятелка, която не спря да реве и да се тръшка след срещата с един мъж.

— Е, сигурно го е харесвала, а той не се е обадил — каза Мойра отегчена. Тя беше омъжена, с две деца, и не се интересуваше от безкрайните приказки какви копелета са мъжете. Никоя от нас не се интересуваше от тях.

— О, не, не, нищо подобно — каза Джанин. — Тя винаги така прави. След среща с някой мъж, за когото от векове разправя колко бил готин и страхотен, започва да го обвинява в какво ли не.

В стомаха ми сякаш нахлу ледена вода. „Ти си специална — прошепна гласът от миналото. — Спри да се бориш, ти си специална.“

Седнах рязко, свих крака към гърдите си и ги обгърнах с ръце. Внезапно ми стана студено. Огънят не ме сгряваше достатъчно. Не бях достатъчно дебело облечена. Внезапно измръзнах вътрешно. Така измръзнах, че нищо не можеше да ме стопли.

— Какво искаш да кажеш? — попита Линдзи.

— Ами — Джанин замълча, за да отпие драматично шампанско от пластмасовата си чаша, — тя казва, че отишли да пият кафе в къщата му и така, от дума на дума… Но тя твърди, че не искала, променила си била решението. Аз й казвам, а ти какво очакваше? Защо иначе ще ходи там, ако не затова?

— Може би, за да пие кафе? — предположи Габриел.

— Да бе, всеки знае, че идеш ли с мъж в дома му, отиваш за секс — рече Джанин.

— Еха! Това е нещо ново за мен — възкликна Линдзи. — След толкова години на срещи с мъже го чувам за първи път. Доколкото знам, ако отивам някъде да пия кафе, значи искам да пия кафе. Ако той опита нещо и се стигне до секс, значи се е стигнало до секс. Но ако кажа не, значи не искам.

— Не можеш да подвеждаш така мъж… — намеси се Джанин леко нацупена, защото разговорът не вървеше в желаната от нея посока.

— Чакай, миличка — да го подвеждам ли? — прекъсна я Габриел. — Какво означава това, по дяволите? Ние не живеем в Средновековието? Той трябва да поеме отговорност за действията си. Никой не е подведен. И дори да приемем, че тази нелепа идея е вярна и той е „подведен“, пак трябва да спре, когато го помолиш.

Джанин завъртя очи, лицето й беше демонично осветено от оранжево-жълтите пламъци.

— Всички сте толкова политически коректни — каза с въздишка.

За миг имах чувството, че ще грабна една горяща цепеница от огъня и ще я стоваря на главата й. Тя беше от хората, които винаги прибягват до това определение, когато искат да кажат нещо обидно или неоснователно, за да те накарат да си мислиш, че ти грешиш.

— Политически коректно или не, следващия път, когато излезе на среща, ще знае какво да очаква — добави Джанин.

— Вече никога няма да се чувства в безопасност. — Това бях аз. Аз го казах. Гласът ми беше тих, но твърд. Бях решила да не я удрям с горящата цепеница, а да й обясня как стоят нещата. — Винаги когато върви по улицата, ще се оглежда, ще се страхува, че някой я следи. Никога повече няма да се довери на никого — дори той да е най-прекрасният човек на света. И, разбира се, ще очаква, че не може да се довери на някого, без да получи реакцията, която е получила и от теб.

Настъпи тишина; чуваше се единствено пукането и пращенето на цепениците в огъня, които се превръщаха в пепел и въглени. Всички ме гледаха и се чудеха откъде дойде това, откъде дойде този глас. Всички, освен Джанин, която не можеше да не каже последната дума:

— А ти трябва да разбереш, Кендра, че можеш да съсипеш живота на един мъж, като го обвиниш в подобно нещо.

Гласът ми останат твърд като камък.

— А това, което ти не разбираш, Джанин, е, че животът на жената вече е бил съсипан, когато това се е случило — отвърнах. Замълчах, усетих, че съм на път да разкажа всичко, а не това беше публиката за моя сапунен сериал.

Станах с мъка и се обгърнах с ръце да се стопля. Отдалечих се от огъня, като прекрачвах кутиите с храна, пластмасовите чаши и прибори.

— Отивам да изпуша една цигара — казах.

— Но ти не пушиш! — възкликна Габриел.

В края на нашия брезент и отвъд палатките, отвъд обръча от лампи, на ръба на кръга от светлина, аз спрях и се обърнах, защото ми хрумна нещо. Казах съвсем искрено:

— Надявам се нищо подобно да не ти се случва, Джанин. Никога да не изпиташ такъв страх. Никога да не изпиташ такова презрение. — Взех една лампа и навлязох сред дърветата, в сърцето на гората.

Гневът пулсираше и бушуваше във вените ми със скоростта на светлината. Цялото ми тяло пламтеше от него.

Щом си помислех за думите на Джанин, ми се приискваше да ударя нещо. Всеки път щом чувах такива глупости, ме пронизваше. Забиваше се в онази част от мен, която вярваше в каузи. Бях искрена, наистина се надявах да не й се случва подобно нещо. Не бих го пожелала на никого. Може би за нея беше по-добре да мисли така, защото нямаше опит. Тя беше невинна. По-добре невинна, отколкото осведомена жертва.

Когато гневът забави устрема си из тялото ми, осъзнах къде се намирам. Бях насред гора, през нощта, насекомите мечтаеха да се угощават с плътта ми, а диви животни наостряха уши, защото нещо едро приближаваше, за да бъде изядено. Лоша работа.

Малко по-нататък забелязах паднало дърво, листата му бяха окапали, а клоните — изпотрошени. Кората му беше обелена от стихиите и на места дънерът белееше на лунната светлина. На светлината на пълната луна. Върколаци. Страхотно. Бях оцеляла три години в земята на акулите, крокодилите и отровните паяци, за да бъда разкъсана от получовек-полузвяр в Съсекс.

Седнах тежко на падналото дърво, оставих фенера на земята до краката си, покрих лице с шепи и прекарах бавно пръсти през косата си. Господи, беше изморително да си принципен, да реагираш на глупостите, които хора като Джанин се опитваха да пропагандират. Понякога ми се искаше просто да си замълча и да ги приема. Да не забелязвам нищо. Да съм морално безчувствена — или дори морално покварена, — за да мога да ям определени марки шоколад, да влизам в определени магазини, да нося определени марки, да слушам определени теории.

Освен това в такива моменти ми се искаше да пушех.

Хряс! Шумът от прекършена вейка ме накара да подскоча и аз замръзнах — прииска ми се да бях обръщала повече внимание на онези черно-бели филми на ужасите. Как се убива върколак? Със сребърни куршуми? Със сребърен кол в сърцето?

Стъпките продължаваха през гората, но не звучаха като животински, бяха тихи и леки.

— О, мамка му — изруга някой тихо.

Не беше върколак, а единственият човек, който би си направил труда да ме последва.

— Въпреки всички буболечки и страхотии тук, трябваше да се уверя, че наистина си пропушила — каза Габриел, когато застана пред мен.

Усмихнах й се вяло. Тя седна на падналото дърво от другата страна на фенера. Посегна към левия джоб на тъмносинята си жилетка и извади смачкан пакет цигари с ниско съдържание на катран. От десния джоб извади тънка сребърна запалка. Пъхна една цигара между розовите си устни и вдигна запалката пред нея.

— Е — каза тя, като стискаше цигарата със зъби. — Не съм пушила от осем години, но ще започна отново само за да ти правя компания.

— Не го прави — рекох, измъкнах цигарата от устата й и взех запалката.

Настъпи дълга тишина.

— Никога не съм те виждала такава — каза тя. — Не съм те виждала да се палиш толкова. Искаш ли да поговорим?

— Тя говореше глупости — казах, като се върнах към типичното си шеговито поведение. — Тя винаги говори глупости, но никой нищо не казва, защото Джанин била млада, Джанин още нищо не знае. Как не! Толкова ми омръзна това оправдание. И аз бях млада, но никога не съм говорила толкова глупости. А ние сме дори по-лоши от нея, защото не правим нищо. Просто поощряваме гадостите й. Извиняваме ги и я оставяме да бълва още и още злобни глупости.

Габриел извади друга цигара и я стисна между показалеца и средния си пръст, после започна да я върти, като я стискаше лекичко.

— Искаш ли да поговорим за това? — повтори тя.

— Ами… Това се случи с една позната. Преди много време, когато бяхме в колежа. И тя не си го беше изпросила, както намеква Джанин, нито го беше подвела. Онзи мъж наистина я нарани, тя му вярваше и той се възползва от това. И знаеш ли какво ме съсипва? Много хора — жени — мислят като Джанин. Това е плашещо. Ето защо жертвите таят тези неща в себе си.

Габриел гледаше как цигарата се върти между пръстите й. Известно време не каза нищо, после попита, без да ме поглежда:

— Какво стана с твоята приятелка?

— Ами продължи си живота. Погрижи се да не допуска такива грешки отново — обясних аз.

— Наистина ли? — Виждах я с периферното си зрение — взираше се в мен.

Кимнах.

— Доколкото знам. Не поддържаме връзка, но последния път, когато се чухме, тя беше добре. Много добре.

— Така ли? — Габриел продължаваше да ме гледа и аз се обърнах към нея.

— Да.

— Добре, много хубаво. — Устните й се извиха в усмивка, а нежносините й очи, които ми напомниха за синевата на небето през този ден, като че ли се взираха право в мен. За да разберат всичко. Свих се лекичко. Тя определено правеше безпочвени предположения.

— Всеки заслужава да е добре. Да е щастлив. Не мислиш ли?

Кимнах и извърнах глава.

— Е, добре, съвсем официално заявявам, че ме е страх да стоя тук. Ще се върнеш ли с мен при лагерния огън?

— Искаш да кажеш към онази силна светлина, която е същински маяк за дивите животни?

— Ами, да, там.

— Не.

Габриел се вгледа в мен, опитваше се да разбере дали се шегувам.

— Не мога, Габс, не мога да стоя близо до Джанин. Не знам какво ще й наговоря. Ще изчакам всички да заспите, ще се върна и ще спя в колата ти.

— Ако се измъкнеш така, ще изглежда, че не си уверена в думите си и Джанин е права.

— Оххххх…

— Не знам дали ти можеш да приемеш това, но аз със сигурност не мога. Спомняш ли си деня, когато дойде за първи път в офиса? Помниш ли какво ти казах?

— „Не вдигай този телефон, ако не си сигурна?“

— О, може пък да съм казала друго, може да съм имала предвид: „Ако някой позволи на малките мадами да си мислят, че са прави, ще се наложи да го убия.“ Е, виждаш ли, ще трябва да се върнеш. Защото, колкото и да те обичам, Кендра, няма да се поколебая да те елиминирам, ако позволиш на Джанин да ни погледне самодоволно: „Аз нали ви казах.“

— Но ме е страх, че пак ще се скарам с нея — отвърнах аз сериозно.

— Мила, не се тревожи за това. — Габриел се изправи. — Довери ми се, ще ти пазя гърба.

 

 

— По-добре ли си? — попита Джанин, когато седнах отново до огъня. Звучеше загрижена, но аз усетих нотката на сарказъм в гласа й.

— Добре съм, благодаря — отвърнах, без да я поглеждам. Извадих пакетчето с маршмелоус, което Джаксън и Съмър ми бяха купили, извадих един бял бонбон, набучих го на ръжена и го задържах над огъня.

— О, Джанин, забравих да ти кажа — рече Габриел, докато посягаше към друг пакетчето с маршмелоус, — този месец си на изпитателен срок. И ако закъснееш дори веднъж, ще получиш устно предупреждение.

— Ама…? — понечи да протестира Джанин.

— Да, скъпа? — попита Габриел, а усмивката й беше по-ледена и от арктическо езеро.

— Нищо — рече Джанин и замълча намусено.

По-късно, много по-късно, я хванах да ме гледа с омраза над ръба на пластмасовата си чаша, заканваше се да ми го върне.

Отвърнах на погледа й: „Ами давай.“