Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (10)

Девета глава

Не отидох при хиропрактора. Разбира се, че не отидох. Стигнах до края на Брокингам Хай Стрийт и се обадих да отменя часа.

Той вероятно беше постигнал чудеса с гърба на Габриел — тя имаше страхотна стойка — и вероятно наистина беше великолепен, но нищо от това нямаше да изличи последните две години от живота ми. Той нямаше да ме освободи от вината и съжалението, които чувствах и наяве, и насън. Нямаше да изправи гръбнака ми и да ми донесе облекчение; нямаше да ме освободи от спомените за Уил, които бяха втъкани в тялото ми.

Вместо това реших да използвам времето по-мъдро. Вървях към дома четирийсет и пет минути, с надеждата, че разходката ще отпусне мускулите на гърба ми. Щом пристигнех, щях да си взема гореща вана с цял тон „Радокс“, щях да напълня грейката с гореща вода, да взема два парацетамола и да си легна.

Видях я, щом приближих номер трийсет и четири.

Нея, Съседката с враждебния поглед, с малката зла устичка и безмилостно оскубаните вежди. Онази, която — най-накрая — ми беше дала ключовете от апартамента, когато пристигнах. Тя стоеше пред своята лъскава синя врата и отключваше многобройните ключалки. Сигурно щеше да тръгне към мен. А тогава нямаше как да я избегна. Трябваше да я поздравя. Такива неща ме докарваха до ръба. Дори най-обикновено кимване ми беше свръхсили. То можеше да доведе до разговор. А ужасът от разговора с човек, който не се беше държал особено дружелюбно с мен, ме караше да се обливам в студена пот. Цяло чудо бе, че работех точно тази работа. Тя изискваше да излизам, да търся работни места, да уреждам срещи с хора, да ги интервюирам. Дотук добре. Можех да се фокусирам върху работната цел на разговора. Но при незначителните разговори, при разговорите с хора, които не познавам, особено онези, които ясно са дали да се разбере, че не ме харесват… Подмишниците ми започнаха да щипят, щях сериозно да се изпотя.

— НЕ! НЯМА ДА ГО НАПРАВЯ! — гръмна във въздуха, докато минавах пред прозорците на Гадсбъроу, и изличи всички мисли и тревоги относно Съседката. Притеснена от силата и яростта на вика, аз се вгледах в прозореца.

Съседката, която също беше чула крясъка, се заклатушка покрай мен, озърна се към къщата, после се обърна към мен, вдигна оскубаната си вежда, поклати глава и изкриви лице във физиономия, която казваше: „Не беше толкова зле, преди да пристигнеш.“

Бях прекалено смаяна и нямах време да й отвърна с красноречив поглед: „Не съм виновна аз“. Опитах, извърнах глава и проточих врат, но тя вече беше далече и не се обърна.

— НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ПРИНУДИШ! — пищеше Съмър зад прозореца. Съседката намести чантата на рамото си и поклати още по-силно глава.

„Това няма нищо общо с мен!“, едва не извиках след нея.

Страхотно. Сега щеше да злослови срещу мен. Просто я виждах — косата й се тресе, как се гърчи сбръчканата й уста, а злите малки очички се разширяват от отвращение, — докато стои в местния магазин и ги осведомява как са се разхайтили децата, откакто майка им е напуснала и се е нанесла наемателката.

— Това цветнокожо момиче има британски паспорт, но днес никога не се знае, нали? — сигурно ще добави тя, а в отговор ще получи кимвания от слушателите си. — Онзи ден във вестника писаха, че такива момичета идвали тук, взимали паспорти и после започвали да работят като домашни помощнички. Сигурна съм, че бедният Кайл си няма и представа. Тя беше много потайна, когато я попитах откъде идва и къде работи. Вероятно дори не говори английски. Горките деца.

По дяволите! Ето какво стана, като се чупих от работа и не отидох при хиропрактора. През последните две седмици успешно бях избягвала семейството, за да не им се натрапвам и да ги оставя да свикнат с живота без майката. Децата не бяха идвали в апартамента ми и не се бяха обаждали, въпреки че им бях дала номера си, ако имаха нужда от мен — получих само една бележка, пъхната под вратата ми, в която се казваше, че заминават през уикенда, затова реших, че всичко е наред. Като че ли свикваха, животът им се нормализираше. Но сега репутацията ми беше застрашена. И още по-лошо — аз знаех, че е застрашена. Ако не знаех, че съседката разпространява слухове за мен, щях да си живея в блажено неведение. Но сега… тръгнах по пътеката към къщата и натиснах звънеца.

Вътре отекна камбанка.

— НЕ ОТВАРЯЙ, ТАТЕ! — извика Съмър. — КАЗАХ ДА НЕ ОТВАРЯШ! — продължи да пищи тя, когато високата стройна фигура на Кайл се приближи зад матираното стъкло на вратата. Отвори я рязко и я хвана с ръка, за да не се върне назад.

Щом ме видя, той въздъхна леко и каза: „Здрасти“. Не беше нито приятно изненадан, нито подразнен. Изглеждаше съвсем равнодушен. Явно си имаше по-големи проблеми.

— Здрасти — отвърнах. — Минавах и… Всичко наред ли е? — попитах, като внезапно осъзнах, че по този начин сякаш отново критикувам родителските му грижи. Сякаш отново си навирах носа.

— О, да. Просто редовните изпълнения на Съмър — каза той небрежно. Но езикът на тялото му издаваше напрежение. Всички сухожилия на мускулестите му ръце под синята тениска бяха изпънати, докато държеше вратата отворена, и като че ли оформяха изпъкнала татуировка по предмишниците му. Мускулите на врата му също бяха напрегнати, а една веничка на слепоочието пулсираше бързо. Кожата му беше бледа и влажна, челото му беше леко смръщено, а около очите му имаше бръчки. Изглеждаше дори по-зле, отколкото след запоя.

— Не иска да си изяде вечерята, иска да си играе с играчките, не чува и дума, а когато поисках да прибере играчките, побесня. Както ти казах, нищо необичайно.

— Искаш ли аз да опитам? Външен човек може да олекоти ситуацията. — Гласът ми беше тих и изпълнен с разкаяние. Не исках да наливам масло в този огън.

Той облегна глава на касата, а тялото му се отпусна от примирение.

— Имам чувството, че всеки миг ще се затворя в банята и ще започна да удрям стените, вече опитах всичко, Кендра. Така че… — Отстъпи встрани и размаха ръка пред себе си, като ми сочеше стаята от другата страна на стълбището, където още не бях влизала. — Моля, заповядай.

Влязох и тръгнах към вратата на другата предна стая. Първо видях Джаксън, който беше в левия край на стаята, беше почти излегнат на синия килим. Около него се виеха релси, а той движеше влакче с пет вагона с бургундовочервено локомотивче, поръбено със златно. Беше облечен с пижама на Супермен, която му беше по̀ по мярка от пижамата със Спайдърмен. Като че ли го обгръщаше балон от спокойствие, който го защитаваше от останалата част на стаята, която тънеше в ужасен хаос. Хаос, над който властваше Съмър Гадсбъроу.

Тя беше в средата на стаята. Обутите й с розов клин крака бяха широко разкрачени. Ръцете й с цвят на тъмен опал се подаваха от червената тениска е жълт еднорог, а дланите бяха стиснати в юмруци и опрени на хълбоците й. На главата й като тиара стърчеше подплатена копринена маска в червено, синьо, жълто, зелено и оранжево. Лицето й беше зачервено от гняв, а очите — разширени и изпълнени е решителност. Зъбите й бяха здраво стиснати зад начупените устни. Явно този си вид беше наследила или копирала от някой възрастен. Беше го присвоила, адаптирала и изкусурила за своите си цели. А настоящата й цел беше да тероризира всички в стаята.

Тя беше създала своето владение насилствено, но решително. В обикновен ден до задната стена явно имаше високи около трийсет сантиметра пейчици от светло дърво с тъмносини кожени възглавници. В тях имаше дървени чекмеджета за играчките.

Днес не беше нормален ден. Всяко чекмедже бе отворено, някои дори висяха опасно от дървената си рамка, а други бяха напълно извадени и преобърнати на пода. Всяко чекмедже беше изпразнено и играчките — електронни игри, плюшени животинчета, настолни игри, книги, химикалки, листове, рисунки, ярко оцветени дървени играчки, пъзели, дрехи от нейния скрин, грим, украсени с пайети платове, влакчета, кубчета, колички и топки — бяха пръснати из цялата стая. Изглеждаха като разхвърляни, изпуснати или разритани в безпорядък.

— Здравейте, деца — казах предпазливо.

Джаксън вдигна глава от влакчето си, фиксира големите си тъмнозелени очи в мен и ме дари със срамежлива усмивка, която отвори устата му достатъчно, за да разкрие липсата на едно долно зъбче. Това определено беше най-широката усмивка, с която ме беше удостоявал. Тя ме сгря от глава до пети и разтуптя сърцето ми. Ухилих му се в отговор, доволна, че е показал по този дискретен начин, че ме харесва. Но го изплаших, това беше твърде много и дойде твърде скоро, затова той сведе глава и започна пак да движи влакчето по релсите.

За разлика от него, сестра му не отвърна нищо, не отговори. Когато се вгледа в мен, изражението й като че ли потрепна за миг: искаше да се усмихне, да поздрави, да се потопи в приятелството ни, но се беше отдала на терора и раздразнението и нямаше да се откаже от тях заради никого. Чух как Кайл затваря входната врата и после пристъпва в стаята зад мен. Това подейства като червен флаг за шестгодишното момиче и мъглата от гняв се спусна отново над очите, лицето и цялото й тяло. Явно баща й беше причината и фокуса на яростта й. Беше сбъркал нещо и тя даваше отпор.

— Съмър — рече Кайл през стиснати зъби. Личеше, че е вече на ръба. Между тях прехвърчаха искри; това беше тотална война. — Моля те, подреди тази стая. Или ела и си довърши вечерята. Едно от двете. Моля те.

— НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! — изпищя тя и цялото й тяло се устреми напред, за да изреве думата с такава сила, че Джаксън, Кайл и аз самата отстъпихме леко назад.

— Разтреби стаята веднага.

Джаксън спря да движи влакчето по релсите и понечи да стане.

— Не, Джаксън, няма да го правиш ти — каза Кайл. Явно видя, че синът му се опитва да сложи край на този конфликт. — Съмър разхвърля, тя ще подреди. — Джаксън седна отново и се захвана с влакчето. Още не беше достатъчно голям, за да подходи по-дипломатично.

Това щеше да е моята задача, тъй като сама се бях кандидатирала за нея.

— Хайде, Съмър, послушай баща си — започнах да я придумвам.

Главата й се завъртя бавно и застрашително към мен; пламтящите й очи ме изгледаха отровно.

— Не можеш да ми казваш какво да правя, не си ми майка — рече тя триумфално. Това беше най-силното оръжие на едно дете срещу външен човек — да му напомни, че е никой. Ако беше тийнейджърка, щеше да ме прати по дяволите и да ме наругае една хубаво.

Напрежението се засили; Джаксън и Кайл ме гледаха, чудеха се доколко са ме засегнали думите й и как ще реагирам.

А аз реагирах, като не откъсвах очи от нейните. А после изтръгнах и усмивка. Мъничка усмивка на признание. Знаех си. Тя беше само на шест, но бях наясно какво става и как да се справя с това. Съмър имаше нужда от разбиране. Не от някой, който да й крещи или да се бори с нея, а да общува с разбиране. Да я разбере.

— Права си, не съм ти майка — отвърнах спокойно. — А до осем минути ще ти се прииска повече от всичко да ти бях майка.

Бурмичките се завъртяха зад красивите тъмнозелени очи, тя се чудеше какво имам предвид.

— Ще се върна — рекох и се обърнах. Хвърлих чантата на долното стъпало и тръгнах по коридора към кухнята. Започнах да отварям шкафове и чекмеджета, докато не открих каквото търсех. А после се върнах в детската стая и влязох с ръце зад гърба, за да скрия съкровището си.

— Е, Съмър, искаш ли да разбереш защо само след осем минути ще ти се прииска да ти бях майка?

Тя се взираше в мен упорита, но любопитна: очите й питаха защо, макар че устата мълчеше.

— Защото след около три минути ще използвам това. — Показах откритието си — руло черни чували за боклук. — Виж, познавам много деца, които ще се зарадват на тези играчки — добавих и посочих морето от играчки в краката й. — Те си нямат играчки, а дори да имаха, те няма да са и наполовина толкова хубави като тези. Е, ако ти бях майка, не бих им дала всичките ти неща, защото щях да съм работила дълги часове, за да спечеля пари да ти ги купя. Майка ти би си спомнила колко струват. Би си спомнила и колко много обичаш да си играеш с тези дървени кукли. — Посочих ярко оцветени руски матрьошки, които лежаха разхвърляни в краката й. — Майка ти би си спомнила как си заспивала с тази парцалена кукла и колко сладка си била, сгушена с нея. — Посочих една пооръфана кукла с черна вълнена коса и липсващо око, която беше захвърлена до прозореца. — Твоята майка щеше да знае колко много сте обичали да ви четат тази книжка, преди да се качите горе да се изкъпете, макар че и двамата сте се престрували, че сте вече твърде големи за това. — Взех книжката с детски стихчета, която явно е била запратена към стената до вратата и бе отскочила обратно на пода. — Но тъй като не съм ти майка, не ме е грижа за всичко това. Тези играчки не означават нищо за мен и не зная какво означават за вас. Не зная и не ми пука колко струват, знам само, че са много хубави и други деца ще им се зарадват. И вероятно ще се грижат добре за тях.

— Е, Съмър, отне ми две минути да ти обясня всичко това — продължих аз, — така че до минута — а това е време, колкото да преброиш до шейсет, — аз ще коленича на пода и ще започна да прибирам играчките в чувалите. Ясно е, че ако те са прибрани и подредени, няма как да го сторя. Но както ти каза, не съм ти майка и не мога да ти казвам какво да правиш, затова няма да те моля да ги подредиш. Просто ще преброя до шейсет и после ще започна да ги прибирам в чувалите. Така или иначе, обзалагам се, че до шест минути на този под няма да остане и една играчка.

Докато говорех, очите на Съмър се ококорваха все повече. Тя не беше сигурна дали не блъфирам, дали не се опитвам само да я разстроя, или съм съвсем сериозна.

— О, и не се тревожи, няма да броя на глас или да си гледам часовника, не искам да те притискам. Ще броя наум и след това започвам. Разбрахме ли се?

Тя погледна баща си. Той стоеше до вратата, облегнат на касата, и явно нямаше намерение да се намесва. Погледът й се стрелна към брат й, който също следеше развоя на събитията.

— Тук има и играчки на Джаксън — информира ме тя.

— Знам — свих рамене. — За майка ти това щеше да е важно. Тя би се разтревожила, че Джаксън ще ти се разсърди, задето е останал без играчки заради теб, но не и аз — аз не съм като майка ти. — Развих черните чували в ръка и откъснах един по перфорацията, звукът отекна в тихата стая.

Съмър се хвърли на колене и започна да събира играчките, като награбваше колкото можеше в едната си ръка, а с другата опитваше да оправи най-близкото чекмедже. После стана и хвърли играчките в него. Движеше се с невероятна скорост, маската се клатушкаше на главата й, а на лицето й беше изписана тревога. Тя загребваше, хвърляше и разчистваше така трескаво, че беше изтощително да я гледаш. За определените осем минути подът беше чист и Съмър бе останала без дъх. Тя се изправи, маската се беше кривнала на главата й, а лицето й сияеше в усмивка.

Аз й се усмихнах в отговор.

— Браво, Съмър, много съм горда с теб — рекох. — Подреди идеално, ти си много добро момиченце. — Отворих ръце. — Ще получа ли прегръдка, за да съм сигурна, че още сме приятелки? — Тя тръгна към мен, обгърна ме с ръце и ме стисна. Много силно. Цялата й благодарност се изля в тази прегръдка. Благодареше ми, че бях потушила пожара, без да крещя. С баща й бяха стигнали до задънена улица: никой не можеше да се оттегли с чест от положението. А тя беше от момичетата, които искаха да побеждават, бяха готови на всичко, за да победят, но искаше и хората да я харесват. Тя искаше да постъпва правилно, а това беше трудно. Оправих маската й, наведох се и я целунах по главата.

— Ще си изядеш ли вечерята? — попитах. Усетих как кима. — Да вървим тогава.

Тя се откъсна от мен и тръгна към кухнята. Джаксън се изправи и я последва. Аз го отвлякох по път към вратата, прегърнах го и го целунах по главата. Щом излязоха, въздъхнах тежко. Напрежението се оттичаше от мускулите ми като пясък в пясъчен часовник. След секунди почти ми прималя от облекчение. Бях очаквала всеки миг да започне Четвърта световна война: тя да запрати играчка към главата ми и да се тръшне на пода; бях се подготвила за кръвопролитие.

Обърнах се към Кайл, който ме гледаше със смесица от възхищение и изненада.

— Оправи се със Съмър — рече той и подсвирна. — Явно си по-смела от мен.

— Наистина е страховита — отвърнах и сложих ръка на сърцето си, за да забавя ритъма му. — Мислех си, че напълно ще откачи. Не знам какво щях да правя тогава. Предполагам, че жена ти знае как да се оправя с това?

Очите му потрепнаха от внезапен гняв и по някаква причина от срам. Той сви рамене безизразно и каза мрачно:

— Нещо такова.

„Големи глупости говориш, Кендра — помислих си. — Всеки път, щом заговори за жена си, нещата свършват зле, та той се напи до припадък заради нея. Какво правиш, за бога? Говориш за нея.“

— Съмър невинаги е била такава — каза той, все още затънал в ада, спуснал се над семейството им след заминаването на госпожа Гадсбъроу. — Е, не с мен. И не всеки ден. Тя беше жизнена, но… — не довърши изречението. Нямаше думи за онова, в което се беше превърнала Съмър. — И Джаксън не беше така мълчалив и срамежлив. Беше като всяко друго момченце на тази възраст. Все тичаше наоколо, играеше, говореше. А сега прави само… малко неща.

— О — отвърнах. Може би раздялата с майката ги беше направила такива или — също толкова възможно — Кайл не се беше задържал у дома и не знаеше какви са всъщност децата му. Вероятно ги беше виждал само преди да си легнат или преди училище и през уикендите. Вероятно не е бил тук в тези луди часове, нито е виждал как синът му се оттегля в своя собствен свят. Да, възможно беше — дори може би вероятно — Кайл да не познава децата си.

— Би ли останала за вечеря? — попита той. — Има много храна. Само паста и салата, но въпреки поведението на Съмър стават за ядене.

Усмихнах му се.

— С удоволствие, благодаря. — Да, исках да стоя настрани, но те имаха нужда от помощ. Тази нужда личеше в отчаяната прегръдка на Съмър, в приветствения поглед в очите на Джаксън, когато ме дари с онази малко по-широка усмивка, в лекото изумление, което се прокрадна в гласа на Кайл. Не бях сигурна дали аз съм човекът, който трябва да им помогне, но поне можех да се опитам.