Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (9)

Осма глава

Палачинки, бекон и кленов сироп.

— Оххх, виж, Кендра, писмо от Австралия — извика Джанин от другия край на офиса, като размахваше бял правоъгълен плик, сякаш даваше знак с кърпичка за старт на автомобилно състезание.

Всички в офиса — дори двете млади потенциални кандидатки за временна работа, които бяха дошли без насрочена среща и попълваха формуляри, докато чакаха интервю — спряха и вдигнаха глави.

В „Офис Уондърс Лайт“ бяхме четири: Габриел, аз, Тери, която беше четирийсетгодишна майка на четири деца и работеше само два дни и половина на седмица като старши консултант, и Джанин — нашата офис асистентка.

Джанин беше злобно момиче на двайсет и четири. И изобщо не криеше факта, че не ме харесва. Не точно мен, колкото Кендра Тамали, началник на отдела за временна заетост. Тя смяташе, че това място е за нея, въпреки че беше при Габриел само от три месеца и нямаше никакъв опит в работата. Дразнеше се, че някой се е издигнал така лесно до този пост и беше казала на Габриел, че била много разочарована от нея, защото дори не я интервюирала. През трите седмици, откакто бях тук, тя маниакално се концентрираше върху дори най-незначителните си задълженията, за да извлече някакво задоволство от превъзходството си над мен.

Вече бях добре запозната с това: човек, който не разполага с никаква власт — било в работата или у дома, — се вманиачва в най-дребните неща, превръща се в педант. Джанин например изпълняваше с настървение административните си задължения. Особено разпределянето на пощата.

Тя преглеждаше писмата и отваряше всичко, което сметнеше за интересно или пикантно, или пък щеше да й помогне да разбере какво се случва с бизнеса, като после твърдеше, че ги е помислила за фактури. Беше жалко за нея, че изпитва такова удоволствие от четенето на чужди писма, но аз все още не можех да свикна. Напомнях й, че не е законно да отваряш чужда поща без изрично позволение, и я молех да не пипа моите писма, за каквото и да ги помисли. В резултат тя правеше ето така — започваше да крещи, когато дойдеше пощата. Ако на писмото имаше и адрес на изпращач, тя изкрещяваше и него.

— Препратено е от стария ти офис дотук, струва ми се — продължи, като оглеждаше писмото, сякаш се опитваше да го прочете през плика. Ако беше сама в офиса, със сигурност щеше да иде в кухнята и да се опита да го отвори на пара.

— Благодаря, Джанин — отвърнах спокойно, но сърцето ми започна да пърха от паника. — Само един човек би си направил труда да ми пише писмо и да моли бившите ми работодатели да го препратят.

Явно Джанин не очакваше такъв отговор. Тя прекоси офиса до бюрото ми и остави плика точно между телефона и клавиатурата. После застана със скръстени ръце и зачака да го отворя.

Аз не й обърнах внимание. Погледнах към двете кандидатки, които продължаваха да попълват формулярите си. Бялото момиче със силно опъната в кок коса беше свело глава над клипборда си. Другото, което имаше безупречна махагонова кожа, огромни шоколадовокафяви очи и дълга до раменете, изправена черна коса, гледаше към мен и се усмихваше. Явно беше приключила с теста.

Като се престорих, че не искам отчаяно да проверя дали съм права за писмото, и в същото време се ужасявах от него, аз се изправих:

— Приключихте ли? — попитах чернокожото момиче. Тя кимна.

Минах покрай Джанин, ядът й, че не е успяла да ме изиграе, направо пулсираше от нея. Приближих се до кандидатката. Щом поех клипборда, установих, че ръцете ми треперят. „От него е, знам, че е от него.“ Прегледах написаното и се усмихнах.

— Еха, Катлийн, попълнила си съвсем вярно правописния тест. Сега ела с мен за компютърния тест. Не е труден, искаме само да разберем с кои програми си запозната. — Поведох я под арката надолу по коридора към компютърната зала, като не спирах да говоря.

През следващия час и половина се занимавах с двете кандидатки. Говорих им, изпитвах ги, интервюирах ги и проверявах дали има нещо подходящо за тях. През цялото време усилено игнорирах писмото, което прогаряше дупка до телефона на бюрото ми.

 

 

След няколко часа останах сама в офиса. Другите отидоха на обяд и аз трябваше да отговарям на обажданията. Най-сетне взех писмото. Вгледах се в него. Първоначалният адрес беше покрит от бял стикер, но „Кендра Тамали“ беше изписано ръкописно. С неговия почерк. Тънки, но едри букви. „Дишай — казах си. — Вдишай, издишай. Дишай.“

Вратата се отвори и сърцето ми се качи в гърлото. Габриел влезе почти устремена. Аз веднага скрих писмото под бюрото си, в мрака, откъдето беше дошло.

— И това ако не е виновно изражение! — каза Габриел, като свали зеленото си палто и седна зад бюрото си.

— Вероятно си права — отвърнах. — Отгледана съм като католичка, така че вината е втъкана в самата ми душа. — Наведох се под бюрото, притиснах писмото между страниците на дневника си и леко го затворих.

— От кого е писмото? — попита Габриел, като отвори пластмасовата кутия със супа. Тя беше яркочервена и офисът се изпълни с миризмата на домати и лук.

— Не съм го отворила, така че не мога да ти кажа с точност — отвърнах.

Тя започна да разбърква супата с лъжица.

— Защо си тръгна от Австралия?

Аз се вгледах в прозореца зад главата й, в небето. Беше красиво. Красиво и синьо, изпъстрено с бели облаци. Когато бях малка, исках да живея сред облаците. Исках да скачам от облак на облак, да усещам как потъвам в мекотата им и в успокояващата им прегръдка. Голяма мечтателка бях.

— Защо питаш?

— Когато ти писах и те помолих да се върнеш, мислех, че ще ме отрежеш. След пет седмици си тук. Радвам се, че се върна, не ме разбирай погрешно, но защо напусна Австралия?

Вратът ми се схвана от напрежение. Болката се стрелна напред и се събра зад дясното ми око.

Извъртях глава наляво, после надясно, опитвах се да раздвижа сухожилията. Опитвах се и да се окопитя.

— Ако трябва да съм честна, Габриел, не искам да говоря за това — отвърнах. — Не е ли достатъчно, че се върнах?

Тя загреба супа с дълбоката пластмасова лъжица и преглътна.

— Как се казва той? — попита.

Притиснах с длан окото си, опитвах се да отблъсна пулсирането в черепа си. Завъртях пак глава настрани в търсене на облекчение. Трябваше някак да спра тази агония.

— Какво точно от „Не искам да говоря за това“ не разбра? — попитах тихо.

— Като че ли почти всичко — каза Габриел, наведе глава и се концентрира върху супата.

Според нея аз бях задръстена, твърде затворена, и то без причина. Бяхме приятелки, нали? Познавахме се от десет години. Защо да не й разкажа тайните си? Защо да не споделя защо съм избягала от другия край на света. Тя не осъзнаваше, че не мога да й кажа, защото ще ме намрази. Ще промени мнението си за мен, а аз не бих го понесла от човек, когото виждам всеки ден.

Не исках да виждам отвратения й поглед, нито да чувам лекции колко глупава съм била. Знаех, че ще стане така. Но чувствата не са като мислите, те не могат да бъдат променени с воля. Бях се опитала. Бях опитала много усилено, толкова пъти. И все пак се случи. И все още го чувствах. Чувствах го дълбоко в сърцето си, в душата си, когато се будех сутрин, когато заспивах нощем. Аз все още бях влюбена в женен мъж.

— Ето, вземи — каза Габриел и написа нещо на жълто листче. Подаде ми го над бюрото си и аз станах да го взема, а после седнах на ръба на бюрото й и го прочетох. — Мик Щайн. — На жълтото квадратче имаше номер и адрес в Рочестър, в другия край на Кент.

— Кой е Мик Щайн и защо ми даваш номера му?

Тя посочи към главата ми.

— Като те гледам как въртиш рамене и глава и как мигаш начесто, предположих, че имаш болки във врата. — Замълча, и двете избягвахме да поглеждаме към бюрото на Джанин. — Той е хиропрактор^[1]. Ще нагласи врата ти пак в правилната позиция. И повярвай ми, ще се почувстваш много по-добре след срещата с него. Той ще излекува всичките ти болежки.

Хиропрактор не можеше да излекува онова, което ме мъчеше. Съмнявах се, че някой изобщо може да го направи.

Габриел ме гледаше по типичния за нея начин. Подобно на Джаксън, тя все се взираше в теб така, че те караше да мислиш, че знае какво става в главата ти; че сърцето и умът ти са прозрачни и всичко, което болезнено си заровил в тях, е изписано с огромни букви.

— Просто иди, ако не ти хареса, можеш да идеш при друг.

— Има един хиропрактор на тази улица, защо да ходя чак в другия край на Кент?

— Кажи му, че аз те изпращам, и ще ти направи отстъпка.

— Наистина ли?

— Не! Просто иди при проклетия хиропрактор, Кени, не искам да те боли.

— Според мен не искаш да ми даваш болнични.

— Това също. И за да ти покажа колко страхотен шеф съм, ще ти дам свободен следобед, за да идеш при най-великолепния хиропрактор в кралството.

 

 

Една приятелка, Еванджелин, тъкмо беше продала сценария си на филмова компания и празнуваше в центъра на Сидни.

Познавахме се от годините в Англия, преди да се върне у дома в Сидни, и аз исках да я подкрепя, затова се насилих да ида, макар че познавах само нея, съпруга й и още един човек.

Събирах кураж, докато изкачвах стълбите към бара, отпуснах рамене и залепих усмивка на лицето си, щом влязох в залата. Лека тревога пърхаше в пространството между сърцето и стомаха ми, дланите ми се потяха леко, докато оглеждах тъмната зала и търсех Кери, единствената ми позната, освен домакините. Видях я, седеше на едно от канапетата, заобиколена от хора. Проправих си път през гостите и се добрах до нея. Тя ми се усмихна, но беше ангажирана в разговор, затова само се отмести, за да седна до нея. И точно като премести задника си малко надясно, вместо вляво, тя промени завинаги живота ми. Тогава не го осъзнавах, разбира се. Просто седнах и зачаках да приключи разговора си.

Вдясно седяха няколко души, които говореха за нещо. Мъжът до мен като че ли ги слушаше, леко извърнат към тях, но очите му гледаха другаде. Той не беше там.

— Нямате представа за какво разговарят, нали? — попитах го.

Той примигна и се обърна към мен.

— Толкова ли е очевидно? — попита ме. Беше британец, имаше силен и ясен лондонски акцент. За миг се пренесох у дома, на другия край на света.

— Аха, затова ви попитах. — Това беше много нетипично за мен. Обикновено бях срамежлива, особено с непознати. Но бях решила да не се прибирам у дома с усещането за провал и да говоря с някого. А тъй като Кери беше заета, този мъж щеше да свърши работа.

— Аз съм Уил — каза той и ми подаде ръка. — Мисля, че е редно да знаете името ми, преди да съсипете репутацията ми.

Поех ръката му, усмихнах се и я стиснах.

— Кендра. Повечето хора ме наричат Кени, но тъй като ще ви съсипя, вероятно ще трябва да ми измислите някое друго име.

— Не, не, не съм добър в това, ще приема наказанието като мъж.

— Как, ще покрещите, ще се затворите в черупката си, а после ще намерите някой по-слаб от вас, когото да потормозите, за да се почувствате по-добре?

Той се засмя силно, смехът изду гърдите му и оживи кафявите му очи, накрая разсмя и мен. Прекарахме няколко часа в приказки и в смях, като безмилостно се нападахме. Никаква тръпка, никакви пеперуди в стомаха, нито мисъл в тази посока. Когато той си тръгна — живееше извън Сидни, — каза довиждане на другите от групата, които буквално бяхме игнорирали, и после се обърна към мен:

— Наистина оценявам факта, че не ме издадохте, Кени. Няма да го забравя.

— Не се тревожете, Уили. До скоро.

— До скоро.

И това беше. Той си тръгна. Не разменихме телефонни номера, не се черпихме с напитки и определено не флиртувахме. Дори не си спомнях как изглеждаше, докато не го видях отново. Поговорих с още трима души и се прибрах у дома в прекрасно настроение, защото бях успяла да говоря с хората. В нощта, когато срещнах Уил, той дори не се задържа в ума ми, след като си тръгна от партито.

Не знаех, че понякога става така, когато срещнеш човека, в когото ще се влюбиш.

 

 

Обадих се и си насрочих среща с хиропрактора по-късно следобед. Той имаше отменен час и рецепционистката каза, че ще ме вмести. И все така под зоркия поглед на Габриел, аз станах точно в три, облякох си палтото и излязох.

— Поздрави го от мен — извика тя, докато трополях леко подразнена по стълбите.