Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (8)

Седма глава

Вторник сутринта, малко преди шест и половина. Отидох на работа.

Подраних, за да се реванширам за предния ден. Понеделник беше най-натовареният ден, особено за мен — тогава най-много кандидати се регистрираха за седмицата, а други, които бяха приключили ангажиментите си, се обаждаха за работа. Въпреки че Габриел, моята шефка, не изглеждаше гневна от отсъствието ми, аз се чувствах ужасно. Беше се наложило да поеме моята работа, а аз току-що се бях върнала.

Габриел беше открия своя „бутикова“ агенция за набор на персонал, но бе успяла да убеди международната агенция „Офис Уондърс“ да я финансира. Ако се получеше, щяха да обмислят франчайз — малки, по-индивидуално насочени клонове. Нейното начинание дойде в идеален за мен момент. Любовната ми афера в Сидни бе стигнала до края си ден-два по-рано и аз нямах търпение да се прибера у дома. Сякаш от нищото Габриел ми писа дали бих обмислила да стана неин заместник в компанията. „Една нощ хванах шефа на отдела за временно назначаване да смърка кокаин с един потенциален кандидат на бюрото ми. Имам нужда от човек, на когото мога да разчитам“, пишеше тя.

Благодарих на Господ и на вселената. Имах път за бягство към дома. Казах й, че съм повече от заинтересувана и мога да започна до месец. Като се има предвид това, предния ден се чувствах ужасно виновна, че няма да мога да ида.

Освен това спах много зле. След като се разделих със семейство Гадсбъроу, реших да ида на кино. Трябваше да поседя в тъмното, заобиколена от непознати и нещо, върху което да се концентрирам, за да не мисля постоянно за децата и за случващото се с тях. Липсваща майка, баща потенциален алкохолик. А аз не можех да сторя нищо. Освен да седя в тъмното и да се ядосвам. Изкушавах се да поговоря отново с господин Гадсбъроу. Да поискам някакви гаранции, че ще се съвземе и ще се грижи за децата си. Толкова много хора биха убили, за да са на негово място — за да са родители, — а той като че ли захвърляше всичко това. Не виждаше какво притежава.

Когато се прибрах у дома, колата им я нямаше. Чух ги да се връщат след няколко часа и от апартамента си видях, че в кухнята свети. Надявах се, че са ходили да купят храна. Надявах се, че наистина съм го стреснала достатъчно. По-голямата част от нощта лежах будна и се тревожех за тях.

Изкачих стълбите към „Офис Уондърс Лайт“, който се намираше на централната улица на Брокингам, и щом вдигнах ръка да отворя вратата с матирано стъкло, изпитах внезапно смущаващо усещане за дежа вю. Все едно се бях върнала десет години назад, когато за първи път работих с Габриел. Същото усещане се завърна, щом докоснах вратата, и аз за миг се зачудих дали да не се захвана с нещо друго. Не нещо по-добро, просто нещо друго.

Когато учех в колеж английска литература и медии, исках да се превърна в следващата Лоис Лейн^[1]. Женският вариант на Уудуърд и Бърнщайн^[2]. Репортер от горещи точки, който ще разкрива корупция и ще пише за нея. Политици и охранени бизнесмени щяха да се свиват в скъпите си костюми пред онова, което щях да творя с клавиатурата.

А после всичко се промени. В един момент всичко стана твърде трудно. Не можех да се концентрирам върху ученето. Работех усилено, често по цяла нощ пишех есета, но оценките ми продължаваха да падат под средното ниво. Падаха и падаха, каквото и да правех, колкото и усилия да полагах. Не бях достатъчно уверена, за да споря по някаква тема в клас. Знаех, че със сигурност няма да се справя в медиите, не и сред тези амбициозни хора, които бяха решени на всичко, за да стигнат до върха. Аз едва успявах да се надигна от леглото сутрин, камо ли да прекарам няколко години в драпане по пътя към върха на тази вестникарска глутница. Приятелите ми и преподавателите започнаха да се тревожат за мен и настояваха да ида на лекар. Седях срещу него в малкия, оскъдно обзаведен кабинет, а той ми каза, че очевидно съм депресирана, вероятно в резултат на твърде голямото напрежение в колежа. Затова трябвало да опитам да се отпусна. Трябвало да намаля алкохола и да ям повече свежи плодове и зеленчуци.

— Правете упражнения, млада госпожице. Добрият външен вид повишава самочувствието.

Кимнах му и си тръгнах с мисълта, че ще се наложи да крия по-добре чувствата си. Трябваше да преосмисля идеите си. Плановете ми да стана журналист се бяха провалили, но все още трябваше да се справям добре заради родителите си, приятелите си и преподавателите. Все още трябваше да докажа на света, че не съм пълен провал, че съм нормална. Работех усилено, до предела си и дори отвъд него. Преструвах се, че всичко е наред и успях да завърша колеж. Беше много трудно, по цели нощи преговарях, четях и се насилвах да не се отказвам. Завърших с по-висок успех от очакваното.

Родителите ми и всички останали, които бяха загрижени за мен, се радваха на резултатите ми, но не осъзнаваха какво ми е струвало.

А след това бях изчерпана. Не можех да направя нищо повече. Казах на родителите си, че ще запиша магистърска програма. И тъй като беше по-лесно, отколкото да мисля за избор на кариера, аз се записах на курсове по медии и започнах обучение в Южен Лондон. Там не завързах истински приятелства — хората се опитваха, но аз не исках, защото бях отишла там именно за да се отърва от приятелите си. А щом приключих, започнах работа като консултант по човешки ресурси, защото срещнах Габриел Травено.

 

Завършвах колеж за втори път и исках да се занимавам с нещо временно, докато търся постоянна работа. Бях решила да опитам в един офис на Оксфорд Стрийт в Централен Лондон, покрай който неведнъж бях минавала. Той имаше стъклена врата и голям лилав надпис: „Офис Уондърс“. Отворих вратата, изкачих тясното стълбище и отворих вратата.

Стаята беше голяма, просторна, с бюра, компютри, кантонерки в дъното и прозорец с гледка към Оксфорд Стрийт. В другия край беше приемната с удобни лилави кресла за кандидатите за работа, които бяха разположени до бледолилавите стени. Почти всички кресла бяха заети от делово облечени млади жени. Всички бяха с тъмни костюми с пола, с бели блузи или ризи. И всяка носеше чанта, която приличаше на вариация на лъскаво черно куфарче. Аз бях единствената с бургундовочервен костюм с панталони и черна торбеста чанта, препасана през рамото. Когато ги видях, увереността ми, че ще получа работа, повехна. „Така ли се обличат днес хората, които търсят временна работа?“, запитах се, когато свалих чантата си и зачаках права. Искаше ми се да бях сложила грим.

Изглежда в офиса делата движеше една жена. Пред нея седеше млада кандидатка, която вероятно беше интервюирана. Жената говореше по телефона и се опитваше да се държи професионално и любезно, но в очите й личеше безпокойство.

Синкавочерната й коса беше подстригана на черта, която косо се спускаше към брадичката. Тялото й беше като изваяно в тъмносиния костюм. Щом затвори телефона, той звънна отново и на лицето й пак се изписа раздразнение. На съседно бюро зазвъня друг телефон. А след това трети. Вместо да се присъединя към жените, които явно бяха дошли за интервю, аз някак си усетих, че ако не вдигна телефона, ще откача. Денят беше дълъг, нищо че бе едва обяд, и аз бях уверена, че в утрешните вестници ще се появят заглавия от рода на: „Кандидатка за временна работа избива седем души заради невдигнат телефон“, ако не отговоря на обаждането. Без да му мисля повече, тръгнах към бюрото, вдигнах слушалката, приех разговора и записах съобщение. Бях работила подобна телефонна система преди, затова щом записах съобщението, натиснах две звезди 8 и приех друго обаждане. И още едно. И още едно, докато не отговорих на около седем обаждания и измъчената жена не приключи своя телефонен разговор.

Без да обръща внимание на кандидатката пред нея, тя тръгна право към мен. Беше висока, почти внушителна.

— Вие трябва да сте новият стажант-консултант — каза тя.

— О, не, аз дойдох да търся някаква временна работа — отвърнах, като внезапно осъзнах, че останалите в офиса забиват погледи в гърба ми.

— Не ме разбрахте, вие ТРЯБВА да сте новият стажант-консултант — каза тя. Забелязах колко гладка, сияеща и бяла е кожата на лицето, шията и деколтето й. Отблизо беше красива; жена, която винаги привлича погледа. Смайваща.

— Аз искам само временна работа — повторих. Не исках пълна заетост с ангажименти и отговорности, за които да мисля след края на работния ден. Исках да си тръгвам без никакви грижи, докато не дойда в офиса на следващата сутрин.

— Добре — каза жената. — Поработете шест месеца, ако изникне нещо по-добро, ще ви освободя с едноседмично предизвестие, без да задавам въпроси.

— Ами…

— Заплащането е по-добро от временна работа, освен това има облаги и бонуси, ако ни доведете още клиенти. — Тя говореше на език, който не ме интересуваше. Не исках обвързване, вече не. Исках да съм свободна, а не да се съсипвам.

Черният телефон на бюрото до нас зазвъня и аз автоматично посегнах към него.

— Не докосвайте телефона, ако не сте сигурна, че искате да го направите — предупреди ме тя. „Не ми показвай какво мога да имам само за да ми го отнемеш — говореха очите й. — Няма да го понеса.“ Именно заради изражението й. Отчаянието. Нещастието. Години по-късно осъзнах, че е имало и още нещо. В ясните й сини очи беше погребана някаква тиха мъка — бях зървала вече такава мъка… когато се поглеждах в огледалото.

Тя вдигна въпросително вежди, а аз вдигнах слушалката и така определих съдбата си. Без дори да й казвам името си, без да науча нейното, си бях намерила работа. Докато говорех по телефона, чух жената да казва на останалите, че мястото вече е заето — въпросният кандидат показал изключителна инициатива.

Не излезе нещо по-добро. Не и през следващите шест години. Не и докато не реших, че трябва да замина за Австралия.

 

Габриел винаги идваше първа.

През всичките тези години, колкото и да се опитвах, колкото и рано да пристигах в офиса, тя винаги беше там, зад бюрото си, с преполовена чаша кафе и трохи от кифла върху книжна торбичка, и пишеше на клавиатурата. Все още не бях успяла да оспоря теорията, че тя всъщност спи в офиса.

Веднъж ми каза, че е компулсивно подраняваща. Както някои хора винаги закъсняват, тя не можела да не подрани. Днес вероятно ме беше изпреварила с минути, защото тъкмо отваряше чашата с кафе.

— Дявол да го вземе! — възкликна тя, ръцете й замръзнаха на белия пластмасов капак, а очите й се насочиха към стенния часовник в чакалнята. — Мислех, че само аз съм ранна птица.

— Опитвам се да те настигна — пошегувах се. — И да се реванширам за вчера.

— Оправиха ли се нещата със спешната ситуация? — попита тя, докато ме гледаше как свалям палтото и развързвам многоцветния си шал.

— Доколкото е възможно — отвърнах. Не исках да й казвам всичко, но трябваше да говоря с някого, да споделя тревогите си. — Двете деца на хазяина ми се бяха притеснили, че не могат да събудят баща си. Бяха много изплашени и не можах да ги оставя сами. Дори когато вече се уверихме, че той е добре.

— А къде е майката?

— Явно е в Америка. Може и да се върне, не зная. Но така или иначе я нямаше, затова децата дойдоха при мен.

— Той готин ли е?

— Кой?

— Поспаливият баща.

Свих рамене.

— Не зная, предполагам. Не съм мислила по въпроса. Откакто се запознах с него, се случиха толкова неща, че не сме в особено добри отношения. А това се отразява на преценката за човека.

— Ще приема това за „да“.

— Приеми го, както искаш, мила. По-притеснена съм за децата.

— Защо, тормози ли ги? — попита Габриел загрижено.

— Не, не. — Двете дъна на бутилките с алкохол просветнаха в ума ми. — Нищо подобно. Беше само, както ти каза, поспалив. Развеждат се и той го преживява тежко. Просто малко драматизирах. Всичко е наред.

Думите прозвучаха кухо дори в моите уши. Не беше наред. Съвсем не беше наред. Но ако го повторех достатъчно пъти, може би щях да повярвам.

Габриел знаеше кога да спре и след като изслуша твърде многото ми уверения, смени темата:

— Е, какво ще кажеш за едно кафе и да се захващаме.

Потъването в работата беше начин да продължа. Беше начин поне временно да прогоня от ума си бледите, празни лица на Съмър и Джаксън.

 

 

Те седяха на прага ми, когато се върнах вечерта.

Бях останала до късно в офиса, за да наваксам с работата, затова вече беше тъмно и студено, когато поех по пътеката от голямата къща към апартамента. Те седяха в петното оранжево-червена светлина, която струеше от кухнята им. Бяха наметнати с карирани одеяла, а на коленете им имаше пухена завивка.

„Господи, не можа ли да изчака поне няколко дни, преди да ги зареже отново“, помислих си аз, когато приближих.

Лицата им сияеха, но Джаксън бързо сведе глава, за да скрие радостта си.

— Чакахме те — каза Съмър, ухилена до уши. Цялата засияваше, когато се усмихваше; усмивките й идваха сякаш от кладенче на радостта дълбоко в сърцето й и тя го разкриваше без притеснение.

— Виждам — отвърнах и клекнах пред тях. — Случило ли се е нещо?

— Не — отвърна тя, а Джаксън поклати глава.

— О, добре. Значи седите тук, защото…

— Защото те чакахме — повтори Съмър, сякаш бях бавноразвиваща се.

Кимнах и разтрих леко основата на носа си. Очите ми горяха, главата ме болеше, а вратът ми беше схванат от многото часове пред компютъра и твърде малкото сън предишната нощ.

Джаксън сръчка Съмър, сякаш да й припомни защо са дошли.

— Татко каза да дойдем и да ти благодарим — обясни тя.

— Така ли?

— Каза, че трябва да ти благодарим, задето се погрижи за нас в събота и вчера. Каза да ти нарисуваме картини. — Джаксън измъкна изпод завивката малко смачкан лист, който се беше вкоравил от изсъхналата боя. Той ми беше нарисувал парно локомотивче. Лимоненозелена машинка с комин и тъмносини кръгчета за колелата. В ъгълчето беше написал „Кен“.

— Благодаря ти — усмихнах се изненадана и я взех.

— А това е моята рисунка — обяви Съмър и също извади лист изпод завивката. Беше ми нарисувала дама с лилава пола и оранжева блузка. Имаше руса опашка, големи кафяви очи с дълги мигли, червени устни и изящен нос. Носеше розова чанта на рамо. Съмър беше рисувала с моливи и беше натискала така силно, че цветовете бяха плътни и лъскави на хартията. Дори беше написала с неравен почерк в горното крайче: „Благодаря“.

— Аз също ви благодаря.

— Харесват ли ти? — попита Съмър.

— Прекрасни са — отвърнах. Особено прекрасни бяха, защото означаваха, че Кайл беше прекарал известно време с децата си, докато са рисували това. Беше се съвзел и ги беше предпочел пред тегобите си. Това правеше рисунките още по-красиви. — Ще ги закача на хладилника си, за да ги гледам всеки ден. Става ли?

И двамата кимнаха.

— Татко каза и че трябва да ти купим подарък — рече Съмър. Джаксън извади пакетче с маршмелоус.

— Джаксън каза на татко, че трябва да ти вземем маршмелоус, защото ги ядеш на закуска — обясни Съмър.

— Ти не обичаш шоколад — измърмори Джаксън под нос.

Всъщност обичах шоколад, но явно приказките ми за тези бонбони бяха дисквалифицирали всички останали лакомства в главата му.

— Татко каза, че всяка жена в цялото кралство и във вселената обича шоколад, но все пак ти ги купи. Харесват ли ти?

Взех ги от Джаксън и ги задържах в ръце. Пакетчето се беше затоплило от телата им под завивката. Целофановата опаковка шумеше в ръцете ми, а розово-белите захарни цилиндърчета поддаваха лесно под пръстите ми.

— Много ги харесвам. Даже ги обичам. Благодаря ви, че сте помислили за това.

— Няма защо. Ти си ни приятелка — отвърна Съмър.

Джаксън кимна в съгласие. Бях постигнала голям напредък с него, без дори да се опитвам. Вече не бях просто човек, когото е решил да хване за ръка на улицата. Бях негов приятел. Той ме харесваше, макар да се опитваше да го скрие.

— Добре, а сега ще си легнете, нали? — попитах и се изправих, за да раздвижа пукащите стави на коленете си.

Раменете на Джаксън увиснаха, а Съмър извъртя очи.

— Не може ли да погледаме телевизия при теб? — попита тя. — Само за малко.

— За пет минути — обади се Джаксън.

Знаех кога някой ме притиска. Явно баща им беше казал, че могат да ме почакат, за да благодарят. Но те сега се опитваха да пренебрегнат часа за лягане.

— Колкото и да ми е неприятно, ще ви откажа. Утре сте на училище.

— Само пет минути — примоли се Съмър.

— Защо не помолите баща си да погледате пет минути телевизия у вас? — попитах. — Хайде. — Взех завивката и я сгънах.

Те се изправиха неохотно и хванаха одеялата, с които бяха наметнати. Обърнах се и видях, че баща им стои пред прозореца. Със сигурност ги беше наблюдавал, докато са седели навън. Много добре. Явно беше способен да се държи отговорно. Уикендът може би беше просто изключение. Разбира се, че беше. Те не изглеждаха тормозени. Той минаваше през труден период.

Кайл отиде до вратата, отвори я широко и зачака децата.

— Тя много ги хареса, тате — извика Съмър, когато влизаше покрай него в къщата. — Кенди каза, че можем да погледаме пет минути телевизия. — И тръгна през кухнята, следвана от Джаксън.

— Не съм казала точно това — рекох на Кайл. Не исках да реши, че се изживявам като родител на неговите деца.

— И аз така си мисля — отвърна той.

— Казах да те питат дали могат да погледат пет минути телевизия — добавих. Чух, че звукът на телевизора на заден план се усили.

— Зная.

— О, ето — подадох му завивката.

Той я взе и я преметна на ръката си, сякаш да я използва като щит.

Постояхме мълчаливо няколко секунди. През последните четири дни между нас се бяха случили толкова много неща, че и двамата не искахме да говорим за това. Той щеше да се справи по-добре следващия път, сигурна бях.

— Е, до скоро — казах, когато стана ясно, че няма да намерим подходящите думи.

Той кимна.

Обърнах се и докато прекосявах тревата, усещах, че ме гледа. По-скоро усещах, че някак ме надзирава; както беше надзиравал децата си, докато са седели на прага ми, и искаше да се увери, че ще съм в безопасност, докато измина краткото разстояние до апартамента си. Наистина му пукаше.

Когато отворих вратата, той ме извика по име. Обърнах се.

Вирна брадичка в кимване.

„Вече всичко ли е наред?“ — питаше ме.

Кимнах в отговор:

„Всичко е наред.“