Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (53)

Петдесет и втора глава

Маршмелоус.

— Кенди, трябва да ни вземеш с теб в Австралия — казва ми Съмър. Търсим подаръци за рождените дни на родителите им — те са през три дни през ноември. Сега е краят на октомври и е студено. Все още не съм свикнала с английската зима. Въздухът е мразовит и започва да щипе кожата ти, ако се застоиш твърде дълго на едно място; студът винаги намира начин да се промъкне през дрехите.

Досега успяхме да купим дигитални рамка за снимки за Ашлин от тях двамата и чифт страхотни черни сатенени обувки с висок ток — по една от всеки, ще ги опаковаме отделно. Вървим към магазина за художници в другия край на града. Те искат да купят на баща си статив, картони, моливи и пастели. И двамата не бяха много сигурни относно подаръците, но аз им казах, че трябва да го окуражим, за да стане добър художник като тях. Те се съгласиха.

— Да — казва Джаксън. — Ако ни вземеш, Гарво ще види братята и сестрите си.

Моето пътуване, до Австралия се отлага. Спестявам вече от година и още не съм събрала достатъчно пари. С Уил си говорим всеки ден и се видяхме за цели дванайсет часа преди шест месеца, когато доведе децата си на гости на родителите му. Все още искаме да сме заедно, но… но. Но сме реалисти. Обсъждаме всички варианти — дори най-болезнените — все още искаме да сме заедно. Но… но.

Спирам и леко ги дръпвам към вратата на един магазин, който е затворен в неделя, за да се подслоним и скрием от тълпата на улицата.

— Кой казва, че ще ходя в Австралия?

— Татко казва, че може да се върнеш там — казва Джаксън. — Казва, че искаш да се върнеш при гаджето си.

— Аз си мислех, че татко е твоето гадже — признава Съмър. — Но той казва, че не бил. Казва, че искал да ти е гадже и щял да е влюбен в теб за вечни времена, но твоето гадже живеело в Австралия и ти си искала да идеш там. Трябва да ни вземеш с теб. Ще сме послушни.

— Много послушни. Искам да се кача на самолета — обясни Джаксън. — Искам да видя кенгуру.

Поглеждам към Съмър. Сплела съм косата й на шест дебели плитки, които се спускат като гладки копринени въжета по главата й и са завързани в краищата с различни на цвят ластици. Но сега са скрити под дебела синя вълнена шапка. Тя е с черно пухено яке, с което изглежда като снежен човек и което кара луничките по носа й да изпъкват. Зелените й очи, обрамчени от махагоново кафяво, се взират в мен, сякаш чака да им отговоря дали ще ги взема със себе си.

Поглеждам към Джаксън. Той е със синя шапка и черно пухено яке. И той има лунички по носа, но са се пръснали малко и по бузките. Очите му, същите като на сестра му, ме гледат със същата настойчивост.

— Вижте, първо на първо, и аз обичам баща ви. Но предпочитам да ми е просто приятел. Така е по-добре — започнах. — И да, мислех да замина за Австралия, баща ви е прав за това. Моето… гадже е там, но ако ще ходя, няма да мога да ви взема със себе си, защото ще липсвате много на мама и татко.

Те се споглеждат за миг, изглеждат отчаяни и притеснени, тревогата им е осезаема.

— Но, но… — привличам пак вниманието им. — Но — казвам, когато и двамата ме поглеждат с очакване. — Ако ида, ще ми липсвате много, затова вече не искам да ходя там.

Те са моите две „но-та“. Разбира се, че са. Не мога да ги изоставя. Обичам Съмър. Обичам Джаксън. Обичам Съмър и Джаксън. Срещнах ги и ги обикнах, а те ми помогнаха да излекувам душата си и да събера пак сърцето си. Не мога да ги изоставя.

С Уил говорихме много за това — говорим за всичко — и той разбира. Каза, че ще чака, докато се почувствам готова да ги оставя и да ида при него. Но това няма да се случи. Трябва да го призная пред себе си. Трябва да кажа и на Уил. Ще е трудно, но ще се научим да живеем с реалността, че нямаме общо бъдеще. Ще трябва да позволим на другия да продължи живота си. Аз отново ще съм „необвързана“, в най-чистия смисъл на тази дума. Ужасяваща мисъл, но и освобождаваща.

Зная, че Ашлин си има причини да не се връща все още при тях, зная, че прави каквото смята за най-добро за децата си, но не мога да изоставя тези двамата. Не мога да ги напусна и да продължа да дишам.

— Няма да ходя никъде, ясно ли е? — попитах ги. — Ще остана с вас, докато пораснете.

Те кимат и няколко секунди изтичат, докато смелят тази нова информация и осъзнаят какво означава тя за бъдещето им.

— Но аз искам да видя Австралия — протестира Съмър.

— И аз — казва Джаксън. — И Новия Гарво иска.

Нямат представа колко грандиозно, колко благородно и самопожертвувателно е моето решение. Отказвам се от любовта на живота си заради тях, а те нямат никаква представа. Това е едно от многото неща, които обичам в Съмър и Джаксън — нямат никаква представа за огромните и жертвоготовни жестове. И не би трябвало.

— Сигурна съм, че един ден ще идете там — казвам аз и се изправям. Хващам две облечени в ръкавички ръце и излизаме на тротоара.

— Но аз искам да ида сега, а не някой ден — обяснява Джаксън.

— И аз — допълва Съмър.

— Знаете ли какво, когато се приберем, ще попитаме татко ви — сигурна съм, че ще е повече от доволен да плати за пътя ни до Австралия. И ще му кажем, че искаме първа класа. Сигурна съм, че и на това ще се зарадва. Много, много ще се зарадва.

И двамата кимат в съгласие и крачат щастливи до мен, докато се вливаме в потока от хора, който се стича по улицата.