Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (50)

Четиридесет и девета глава

Това-онова.

Трябва да се възстановяваш малко по малко, частица по частица, ден по ден.

Ако опиташ да го направиш изведнъж, не става. Ще пропаднеш обратно и ще се намразиш. Ако искаш трайна промяна, трябва да го направиш бавно.

Подобрявах се бавно.

Не осъзнавах колко съм болна, колко съм наранена, докато не позволих на друг да види раните ми. На други. Кайл беше първият. Габриел беше втората. Уил беше трети. Всички ми повярваха.

Звучи глупаво, че съм се съмнявала в това. Но през всички тези години дори не помислях, че някой ще ми повярва. Особено защото той не беше непознат, който ме е нападнал неочаквано на улицата. Не беше извадил нож или пистолет. Аз го познавах. Той беше приятел. Позволих му да ме целуне веднъж, хората редовно ни виждаха заедно. Как можех да съм сигурна, че някой ще повярва, че е способен на такова нещо? Заради това и заради още много неща мълчах. Не разказах на никого какво ми направи. Сега разбрах, че хората ми вярват. И вече бях свободна.

Отначало се държаха с мен различно, сякаш ще се счупя и трябва да бъде защитена от всичко лошо в света. Правеха го от обич, но ме подлудяваха.

Кайл непрекъснато ме питаше как се чувствам, Габриел ми звънеше и говорехме с часове, а Уил постоянно твърдеше, че ще вземе последния си годишен отпуск, за да дойде в Англия за две седмици, за да сме заедно. Не исках да се държат, сякаш всичко се е променило. Аз бях същият човек. Просто сега познаваха и друга част от мен.

Съмър и Джаксън ми помогнаха най-много в първите дни, когато започнах да приемам случилото се. Децата не знаеха, че съм била травмирана, но се съмнявам, че щяха да се държат различно, дори да знаеха. Те пак щяха да ми се сърдят, че не им купувам бургери от определени заведения, пак щяха да се опитват да изклинчат няколко минути след часа за лягане, пак щяха да ми казват, че съм глупава, защото не съм разбрала веднага, че Новия Гарво е всъщност кенгуру, а не куче, пак щяха да ме питат защо се смея, когато вълкът в края на „Малката Червена шапчица“ не е убит, а е наказан в ъгъла.

Моите две деца си бяха такива. Те бяха откровени и не искаха нищо повече от това да бъдат с мен.

Останалите само ме дразнеха, защото все още бях в процес на приемане. Още се опитвах да приема значението на онези три думи. Знаех го. Винаги съм го знаела. Но чак когато ги изрекох на глас, осъзнах, че те се отнасят за мен. Вече можех да спра да се преструвам, че не се е случило, и да страдам, защото се беше случило. Ако пред някого не биваше да се преструвам, това бях самата аз. Трябваше да приема какво се беше случило с мен. Аз бях изнасилена.

Щом го признах, вече можех да призная и че съм била безсилна пред онова, което ми се случи преди толкова много години. Ала сега имах пълен контрол, имах пълната власт над собствената си реакция. Дали да изграждам живота си около това. Дали да му позволявам да ми влияе всеки миг.

Навлязох в болката и се опитах да изляза от другата страна.

Отидох при хиропрактора на Габриел, отидох и на терапия, седях и се взирах в нищото, свивах се в леглото и се криех от света. Не беше лесно.

Понякога дупката в гърлото ми се отваряше, а тишината, с която беше натъпкана сърцевината ми, се разширяваше и ставаше така огромна, че не можех да дишам. Проблясъците се връщаха толкова силно, че изпадах в паника, близка до кататония. Беше ужасно. Но си струваше. Всеки път, когато се случеше, знаех, че не съм сама. Знаех, че е нормално. Знаех, че не съм единственият човек на света, който се чувства така. Беше нормално. Беше ми причинено нещо лошо, но аз още бях нормален човек. Кендра Тамали беше нормална. Това беше най-голямата награда, задето споделих тайната си — открих, че не съм сама и че съм нормална.

С Уил разговаряхме или си пишехме всеки ден. Липсваше ми. Исках да съм с него, да лежа свита до него, да го целувам, да виждам изражението му, когато разговаряме за важни и маловажни неща. Все още не смеехме да приемем съвсем мисълта да бъдем заедно. Той не можеше да дойде в Англия заради децата си; а аз все още не можех да си позволя да ида в Австралия, но това не означаваше, че не можем да правим всичко това, докато не намерим начин да сме заедно или пък докато не можем вече да живеем един без друг, което дойде първо. Той всеки ден ми казваше, че ме обича. Аз не смеех да го изрека, но пък бях споделила нещо толкова важно за мен, че той знаеше какво чувствам. И двамата вече бяхме свободни — той беше необвързан мъж, а аз се бях освободила от тайната си. Оставаше само да преодолеем физическото разстояние и като се има предвид колко далече бяхме стигнали и през какво бяхме преминали, преградата не изглеждаше толкова непреодолима.

Връзката ми с Габриел стана още по-искрена. Тя се разплака, когато й разказах, каза, че не съм виновна аз и че мога да говоря с нея по всяко време. Но никога не разговаряхме за това. Никога. Бяхме просто приятели и колеги и мисълта, че ме познава така добре, както аз я познавам, ми носеше утеха.

С Кайл станахме близки. По-близки. Често обядвахме заедно в дните, когато не взимах децата от училище; разговаряхме до късно вечер; планирахме излети с децата. Толкова много години се бях пазила от приятелите си — от хората, — а сега най-добрият ми приятел живееше от другата страна на градината. Имах своята Габриел, имах моята далечна любов Уил, но Кайл беше първият, който ме накара да се отворя и ми повярва безрезервно, Кайл стана най-добрият приятел, който някога съм имала.