Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (49)

Четиридесет и осма глава

След около четирийсет и девет минути и четирийсет и шест секунди реших да не чакам Кайл повече и тръгнах към вратата на спалнята.

Трябваше да го е прочел поне три пъти за толкова време. Но явно се криеше от мен, защото вече знаеше истината. Сега знаеше, че е излъгал, като заяви, че щял да ми повярва.

Застанах на прага. Той се беше привел, опрял лакти на коленете си и покрил лицето си с ръце, а раменете му се тресяха — плачеше. Никога не го бях виждала да плаче. Може би е плакал в нощите, когато е разбрал, че Ашлин няма да се върне. Може би е плакал през седмиците, докато децата ги нямаше. Но аз не го бях виждала. И определено не го бях чувала. Както не го чувах и сега — разбрах, че плаче, защото тялото му се тресеше. Гледах го и исках да го успокоя, да го прегърна и да му кажа, че всичко ще е наред.

Но не биваше. Не можеше.

Замръзнах, когато свали ръце от лицето си и прокара длани по очите си. После бавно, сякаш беше с натежало сърце и не искаше да го прави, той стана и се обърна към вратата. Спря, когато ме видя. И се втренчи в мен. Лицето му беше на петна, а очите бяха зачервени, както и върхът на носа му.

— Аз… — започна той, като обърса нос с ръкава си. — Отивах само да си наплискам лицето с вода, преди да дойда при теб.

Не казах нищо, просто прекосих стаята, за да запазя дистанция между нас. Сякаш бях на разстрел и чаках екзекуцията. Сякаш бях гола насред цял стадион, под светлината на прожекторите. Като изплашен човек, който няма броня, защото вече някой знае всичко за него.

— Прочетох го — каза той.

— Е, вече знаеш.

Кайл кимна.

— Вярвам ти. — Той дори звучеше убедително. — Вярвам ти и мисълта, че си преминала през това сама… — Поклати глава и прехапа устна. — Ако знаеш колко много те…

— Кайл, спри, не трябва да казваш това.

— Исках да кажа, че ти вярвам.

— О, разбирам. Съжаляваш ме. Виж, наистина нямам нужда от съжалението ти.

— Не, имаш нужда от приятелството, разбирането и подкрепата ми.

Не го исках тук. Щях да съм по-добре сама, трябваше да запазя тайната си, да се справям сама с нея.

— Искам да остана сама.

— Не се опитвай да ме разкараш, Кендра, няма да стане. Ти си най-добрият ми приятел.

— Искам да бъда сама. Искам да си тръгнеш.

— Няма да те оставя, нито сега, нито никога.

— О, страхотно, още един мъж, който иска да ми натрапи своите желания като мои.

Кайл се скова, първо изглеждаше смаян, а после лицето му сякаш щеше да се сгърчи отново. Знаех, че ще си тръгне. Знаех, че е осъзнал, че на всичкото отгоре съм и откачена. Помълча няколко секунди и каза:

— Кажи ми какво ти се е случило. Ти така и не го изрече и двамата знаем, че е нужно пълно осъзнаване, преди да можеш да се справиш както трябва с него. Кажи какво ти се е случило.

Поклатих глава невярващо и се извърнах.

— Кажи ми какво ти се е случило — настоя той.

Изпъшках, преди да го погледна отново.

— Нали ти казах или не ти стига?

Изражението му стана по-твърдо, като камък, докато се взираше в мен.

— Кажи ми какво ти се е случило.

— Нали ти казах?

— Кажи ми какво ти се е случило.

— Защо ми го причиняваш?

— Кажи ми какво ти се е случило.

Прокарах ръце през косата си. Знаех какво иска от мен. Какво иска да кажа. А не можех. Просто не можех. Ако го направех, щях да се превърна в жертва. В неговите очи и в моите очи. Единственото, което ми беше останало — начинът, по който се определях, — щеше да бъде загубено. А това не можех да приема.

— Кажи ми какво ти се е случило.

— Не мога.

Кайл пристъпи към мен и скъси дистанцията.

— Можеш, мила, можеш. — Сега, когато беше толкова близо, виждах сълзите в очите му. И него го болеше. А го болеше, защото ми беше повярвал. Той беше първият, който ми повярва, без да се усъмни. Понякога дори аз не си вярвах. Понякога се чудех дали не съм си го въобразила. Но Кайл ми вярваше. Дълбоко в себе си и аз си вярвах. Сега трябваше да го призная. Повярвай и го признай. Усетих, че се предавам. Че отстъпвам пред миналото, отстъпвам пред случилото се.

— Кажи ми какво ти се е случило — каза нежно Кайл.

— Аз бях изнасилена.