Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (43)

Четиридесет и втора глава

Към десет часа сутринта, след като се изкъпахме, закусихме и пихме по чаша чай, с Кайл започнахме да пренасяме вещите на Съмър и Джаксън в колата. Бяха се събрали доста неща за последните шест седмици, повече дрехи, играчки, книжки и дивидита, и ни отне много време да ги опаковаме. Наложи се да ги прибираме и в найлонови торби, а когато и те свършиха, натрупахме една купчина на задната седалка на колата. Съмър и Джаксън седяха на дивана с майка си и проследяваха на картата пътя до Кент.

Ашлин още беше по нощница, макар че беше върнала тениската на Кайл и беше облякла кремава жилетка. След като натоварихме и последните неща в колата, се върнахме в дневната. Съмър вдигна очи към нас, докато стояхме на прага и чакахме да започне сбогуването. Тя се обърна към майка си, потупа я по ръката и каза:

— Мамо, трябва да си облечеш прилични дрехи. Татко няма да ти позволи да се качиш с нощницата в колата.

Всички възрастни се стъписахме. Бяхме предположили, че другият е обяснил. Но всъщност никой не беше казал на децата, че Ашлин няма да се върне с нас. Никой не им беше казал, че няма да видят майка си още известно време. Ашлин се вгледа в Кайл. Той затвори очи в тиха агония. В това експериментално събиране на семейството не бяхме намерили време да обясним ситуацията на децата.

Съмър забеляза мълчанието, което настъпи след нейното изявление. Наклони глава и присви очи към майка си.

Не се отдръпна, когато тънките пръсти на Ашлин с дългите овални нокти хванаха ръката й. Не помръдна, когато майка й хвана и ръката на Джаксън.

— Съмър — каза Ашлин. — Джаксън. — Замълча, като погледна първо единия, после другия. От начина, по който поглъщаше с очи всяка линия и извивка на лицата им, косите и телцата им, разбрах, че се опитва да запечата образите им в ума си. — Аз няма да се върна с вас. Все още. Още известно време. Трябва да се възстановя.

— Защо? — попита Съмър. Гласът й беше тих, но на ръба на писъка.

— Трябва да се почувствам по-добре — каза Ашлин. — Трябва да направя някои неща. Известно време не се чувствах добре и имам нужда да се възстановя, за да се върна при вас. Но ще се видим много скоро. Обещавам.

Съмър измъкна ръката си от нейната и видимо се наежи. Гневът и неразбирането взимаха връх. Тя се разпадаше малко по-малко, миг по миг. На лицето й беше изписана болката от предателството; приведе се напред и започна да хлипа. Тихите й стенания се превърнаха в оглушителен вой.

— Защо, мамо? — питаше тя през сълзи. — Защо? — Започна да се клати напред-назад. — Ела си у дома, мамо, ела си у дома. — Не плачеше само защото сега щяхме да оставим Ашлин тук, а заради цялото време, в което майка им беше далече от тях. Заради месеците, прекарани без нея.

А след вчерашното събиране на семейството, след като бяха видели Ашлин и Кайл да се прегръщат, защо да не очакват, че тя ще се върне? Защо тяхното семейство, колкото и несъвършено да беше, не се събере отново?

— Ела си, мамо, ела си. — Накъсаните стенания на Съмър се врязваха в мен. Кайл се обгърна с ръце, за да скрие болката, която му причиняваха. Джаксън се смъкна от дивана и излезе тихо от стаята, а после седна на пода до вратата на кухнята, сви колене към гърдите си и опря чело в тях.

— Ще съм добро момиче, обещавам. Ще съм добро момиче — виеше Съмър, а писъците й ставаха все по-силни и разстройващи. — Ще съм послушна, мамо. Обещавам. Обещавам.

— О, Съм, не е заради теб. — Ашлин прегърна дъщеря си. — Не е заради теб. Ти си добро момиче. Ти винаги си послушна. Заради мен е. Заради мама. Трябва да остана тук, докато се оправя.

— Ела си У ДОМА! — пищеше Съмър. — МОЛЯ ТЕ! МАМО, МОЛЯ ТЕ! МОЛЯ ТЕ!

— Съмър, скъпа — каза Ашлин, гласът й едва се чуваше над писъците. — О, Съмър, съжалявам. Съжалявам. — Думите на Ашлин бяха тихи и приглушени от сълзите. — Съжалявам, съжалявам.

Кайл се задвижи. Реших, че ще иде при Съмър, но той тръгна към кухнята. Към Джаксън. Към сина си, тихото дете, малкото вързопче в ъгъла, чието сърце се късаше също така болезнено като на сестра му, но той не можеше да прави като нея. Не беше в характера му. Той приличаше на баща си, разкъсваше се отвътре, но тихо. Абсолютна агония, облечена в тишина. Кайл клекна до сина си, взе го на ръце и го вдигна.

— Добре ли си, приятел? — каза той и го притисна към себе си. Джаксън го обгърна с крака през кръста, сключи ръце около него и зарови лице в шията му. Залепи се за баща си и позволи да го отнесат в кухнята, далече от болката.

„Трябва да изляза. Трябва да оставя Ашлин да успокои сама дъщеря си, по нейния си начин“, помислих си. Но не можах. Не можах да изляза, докато Съмър се разпадаше. Тя беше в агония. И мен ме болеше. Също като Ашлин и Кайл, когато нея я болеше, болеше ме и мен. Нямаше как да го отрека, бях свързана със Съмър. Бях свързана с Джаксън. Всичко, което засягаше тях, засягаше и мен.

Съмър започна да се мята в майка си — въртеше се в прегръдката й, защото не чуваше от нея онова, което искаше да чуе.

— МАМО, ЕЛА СИ У ДОМА! ЕЛА СИ У ДОМА!

Не искаше толкова много, не мислеше, че иска много от майка си — да направи само едно нещо за нея. За тях. Без да се замислям, аз се приближих до дивана. Исках да прегърна Съмър и да я успокоя.

— Всичко е наред, Съмър — казах, преди да мога да се спра. — Майка ти ще си дойде у дома, но не сега.

Съмър се откъсна от майка си и се хвърли към мен, обгърна ме през кръста и залепи лице за корема ми. Още плачеше и пищеше, но вече не говореше. Само звук. Мъчително стенание, постоянен вой от болката, която това й причиняваше. За първи път осъзнаваше, че майка й няма да се върне. Мама и татко няма да са заедно. Те бяха в една стая, бяха разговаряли, но нямаше да се приберат заедно. Нямаше да са семейство. С нейното семейство беше свършено. И това не беше честно. Не беше честно.

Клекнах пред нея, прегърнах я и поех всеки стон, който се забиваше като чук в тялото ми. Поех го, попих го, приех го. Прокарах пръсти през гладките кичури на черната й като оникс коса, прегръщах я и се опитвах да я успокоя. Съмър се изтощаваше и плачът й отслабваше, докато вече само трепереше в ръцете ми и изхълцваше нещастието си.

— Накарай я да се прибере, Кенди — шепнеше тя до бузата ми. — Накарай мама да се прибере у дома.

Сложих длан на гърба й и я притиснах към себе си.

— Ще си дойде някой ден. Но не сега.

Бледа, трепереща и разплакана, Ашлин се приближи към нас. Когато погледнах в очите й, видях мъка. Дълбока и разкъсваща мъка. И тя не искаше това.

„Защо просто не се прибереш у дома? — исках да я попитам. — Можеш да получиш помощ и там. Не е нужно да правиш това.“

— Може ли да поговоря със Съмър? — попита тя сковано. Сякаш се нуждаеше от позволението ми, за да получи аудиенция със собственото си дете.

— Разбира се. Разбира се. — Внимателно отделих Съмър от себе си, макар че не беше лесно. Тя се беше вкопчила и не искаше да се обърне към майка си. Ако се обърнеше, щеше да стане истинско. Щеше да се наложи да приеме, че със семейството й е свършено.

Тя неохотно се обърна към Ашлин. Със зачервено лице, подпухнали очи и треперещо тяло. Изглеждаше съсипана. Светлината на надеждата беше изчезнала от очите й. Такова изражение не биваше да се вижда на лицето на шестгодишно дете. Не биваше да се вижда на ничие лице.

Оставих ги. Отворих входната врата и хукнах към колата. Седнах на мястото до шофьора. Не бях спала много през нощта след „разговора“ с Ашлин. Легнах на двете седалки, покрих очи е ръце и се вслушах в тишината. Вслушах се в ударите на сърцето си — силни и бързи в празната кола. Изпълваха я с агонията на случилото се.

Не бях се сетила за това — че като вземем децата обратно, ще разбием сърцата им.

 

 

Извадих мобилния от джинсите си и погледнах екрана. Трябваше да направя нещо. Открих номера, вгледах се в него, в името над него, докато не се размиха пред очите ми и екранът не почерня отново.

Натиснах зеления бутон, преди да се разколебая.

— Здрасти — измърка тя.

— Аз съм.

— О, здравей. Как си? Защо ми се обаждаш? На мен? Какво се е случило.

— В Корнуол съм, Пензанс.

Габриел сниши глас.

— Добре, мога да си представя, отвлечена си от майсторите на корнуолски пай, изпращам помощ незабавно. Ще носят баклави, наденици, картофено пюре, пай със змиорки и пиячка.

Усмихнах се.

— Чакай, тръгвам след малко. Бях тук една нощ…

— ЦЯЛА НОЩ! — прекъсна ме тя. — Вече е твърде късно. Чувам го в гласа ти. Имаш акцент. После ще прекараш цял уикенд там и накрая ще искаш да се заселиш. Ще искаш да се преместиш до морето. О, господи, защо? Защо се поддаде на британския чар толкова млада? Защо?

— Габриел, спри — прошепнах в телефона. Не исках да се смея. Не и при това, което се случваше в къщата. — Опитвам се да ти кажа, че открихме децата.

— О, слава богу! — въздъхна Габриел. — Слава богу! Вече започвах да си мисля… Няма значение, слава богу, че сте ги намерили. Добре ли са?

— Да, добре са, общо взето. Трудно им е да се разделят отново с Ашлин, но ще са добре.

— Само това е важно, да са добре. Благодаря ти, че ми се обади. Знам, че мина през истински ад. За мен също беше ад, така че — благодаря, че ми се обади.

— Обаждам се и за да ти се извиня за онова, което се случи в кръчмата.

— Мила, не е нужно да се извиняваш.

— Напротив. Само защото сме приятелки, не значи, че не бива да се извинявам. Дължа ти го.

— Не е нужно да се извиняваш, защото не мисля, че си направила нещо лошо. Ако някой ме притискаше така, както аз притисках теб, сигурно щях да обезумея. Ако ти ме беше повикала, е друго. Така че не се извинявай. Аз трябва да се извинявам.

— Ти само се опитваше да ми помогнеш.

— Добре, нека спрем с прехвърлянето на вината. Да кажем, че и двете съжаляваме и ще се видим пак, когато се върнеш от… — тя сниши глас — Корнуол. Само ти и аз.

— Страхотно. Благодаря ти, Габс.

— Благодаря, че се обади, Кени. Кажи на Съмър и Джаксън, че ги обичам.

— Добре. До скоро.

 

 

При колата Ашлин прегърна децата си, сякаш нямаше да ги види отново. Съмър вече се беше предала. Тя прегърна майка си и се качи на седалката, като й позволи да й сложи колана и остана смълчана. Това повече подхождаше на Джаксън. Дори когато не говореше, Съмър беше шумна. А сега беше притихнала, опря чело в прозореца и се загледа навън.

— Грижи се за сестра си — прошепна Ашлин на Джаксън, когато му помогна да се качи в колата и му сложи колана.

Извърнах се, когато Ашлин се обърна към Кайл, и започнах да проверявам коланите на Съмър и Джаксън и дали седалките им са добре закрепени, както и торбичката с храна между тях. Но ги чувах, разбира се. Шепотът, обещанията. После настъпи тишина и аз предположих, че вече мога да се качвам. Когато се изправих, видях как Кайл прибира кичур коса зад ухото й, обгръща лицето й с длани и се взира в нея, сякаш не знаеше какво да каже. Имаше толкова много за казване, но не и думи, за да го изрече — добре познавах този поглед.

— Обичам те — изрекоха устните на Ашлин.

Кайл кимна, но не каза нищо.

„Кажи й, че и ти я обичаш“, едва не изкрещях. Беше болезнено да знаеш, че тези двамата са още влюбени, а си причиняват това. Не говорят, не са искрени. Прегърнаха се и Кайл се отдръпна първи, като откъсна Ашлин от себе си и я погледна. Попиваше с поглед лицето й, сякаш искаше да го запомни завинаги. Сякаш знаеше, че няма да я види повече такава. Отвори вратата на колата и се качи. Лицето му беше белязано от мъка, тя се беше отпечатала в бръчките, появили се докато Джаксън и Съмър ги нямаше. Щом той си сложи колана, Ашлин заобиколи колата и почука по прозореца ми. Свалих го леко изплашена от това, което щеше да ми каже:

— Чао, Кенди — каза тя, очите й търсеха моите. — Наслади се на пътуването. — Не забравяй какво ти казах, че трябва да вземеш решение. — Трябва хубаво да си помисля. Трябва да разбера за кого какво да направя — продължи тя. Ще помисля за това, което ми каза.

— Радвам се, че се видяхме, Ашлин — отвърнах.

Тя се отдръпна от колата, устните й се извиха в смела усмивка, а очите й бяха разширени и ужасени. Заотстъпва бавно, докато не стигна до прага на къщата. Децата махаха през задния прозорец, Кайл натисна клаксона, вдигна ръка и потегли по алеята.

 

 

— Спри колата! — казах рязко, откопчах колана и хванах дръжката на вратата. — Забравих нещо.

Кайл удари спирачките и дръпна ръчната.

— Какво забрави? — попита той леко смръщен, защото не бяхме донесли нищо тук. Технически, нямаше много неща за забравяне.

— Ами, нали знаеш… — Отворих вратата и слязох, преди да ми е задал още въпроси.

Тръгнах по пътеката, чакълът хрущеше под краката ми и разколебаваше крачките ми, но не и мен самата. С всяка стъпка ставах все по-сигурна в намерението си. Видях объркването на Ашлин, когато приближих.

— Кенди? — попита тя.

— Да влезем вътре — казах и минах покрай нея към каменната къща. — Забравих нещо. — Не исках Кайл и децата да видят онова, което щеше да се случи. Не мислех, че ще се стигне до сцени, не вярвах, че ще започне да ми скубе косата, нито пък аз щях да я поваля на земята като ръгбист, но при тези неща никога не се знае.

Тя ме последва вътре и внимателно притвори вратата, но не я затвори напълно. Светлината струеше от големите стъклени врати в задната част на къщата.

— Какво забрави? — попита тя предпазливо. Стоях пред нея и не правех никакъв опит да търся нещо из хаоса, останал след децата.

— Забравих да ти кажа нещо — казах аз и потреперих от думите си. Бях сигурна, че трябва да го сторя, но все пак бях ужасена.

Тя отстъпи назад. Това беше добре. Не тръгна към мен, не изкриви лице, жилите на шията й не изпъкнаха, мускулите й не се напрегнаха за нападение.

— Ти, Ашлин, си най-големият егоист, когото съм виждала — казах аз, като опитвах да контролирам гласа си. — Невероятно е, че никой досега не те е накарал да отговаряш за онова, което причиняваш на семейството си. Може би не е моя работа, но не ми пука, трябва някой да ти го каже. Как смееш, как смееш да им причиняваш това? Как смееш! Знам, че си болна, знам, че алкохолизмът е заболяване, но защо децата ти трябва да страдат? Добре, ти се лекуваш, но защо трябва да го правиш далече от тях? Има срещи из цялата страна, по целия свят, защо не можеш да се прибереш у дома? Имаш такъв късмет, че си омъжена за Кайл. Защото, ако бях на негово място, щях да се обадя в полицията още в мига, в който отведе децата. Щях да извикам социалните служби. Но той ти вярва. Той ти вярваше през цялото време. През цялото лято той вярваше, че си още трезва. Не допускаше, че дори ще помислиш да се напиеш отново, когато открадна децата. Но той отрича твоето заболяване. Никога не му е хрумвало, че би го излъгала. Той не осъзнава, че за теб няма нищо по-важно от алкохола, дори децата ти. Трябва да му кажеш истината, Ашлин. Той трябва да знае, за да престане да отрича и да осъзнае ситуацията. Той трябва да види каква е реалността. Трябва да разбере, че не си „излекувана“, че няма магическо лекарство и че можеш да го направиш отново.

— Няма — каза тя, ужасена, че дори предполагам такова нещо, че съм способна да я обвиня точно в това, беше толкова несправедливо, толкова абсурдно.

— Откъде знаеш? Когато те видях преди няколко месеца, ти каза, че не си чак толкова зле. Каза, че си спряла да пиеш. Е, не само че започна да пиеш отново, но и изложи децата на риск.

— Споделих ти всичко това не за да ми го хвърлиш после в лицето.

— Каза ми го, за да ме накараш да играя тази глупава игра на отрицание, в която участват всички около теб. Е, няма да стане. Не мога да я играя, защото страдат две невинни деца, които те обичат повече от себе си. Те биха направили всичко за теб. Знаеш ли каква щастливка си? Знаеш ли? Има хора, които биха дали всичко, за да имат това, което ти имаш. Да, болна си, но това не означава, че не можеш да се лекуваш, докато си с тях. Освен ако нямаш други, егоистични причини.

Въздухът в къщата беше наелектризиран от избухването ми и от шока на Ашлин. Никой не й беше причинявал такова нещо. Кайл се беше изправил веднъж пред нея, но беше отстъпил, защото се бе изплашил, че тя ще го напусне, защото беше решил, че се лекува и е трезва. Той не разбираше, не знаеше, че тези неща не стават за един ден. Можеш да спреш да пиеш, но това няма значение, ако все още мислиш за пиене. Каквото и да говореше Ашлин, тя не пиеше заради Кайл и заради неспособността си да се справи с децата. Тя пиеше, защото беше алкохоличка и това означаваше, че пак ще си намери извинение да пие.

Ако искаше помощ, щеше да я получи, и то докато е до децата си. Много жени го правеха всеки ден. Справяха се с алкохолизма си всеки ден, без да се отделят от децата, съпрузите и работата си.

— Нямаш право да изискваш нещо от мен, да искаш да решавам дали да остана, или да си тръгна, когато ти самата не можеш да го направиш. А те са твои деца. Постоянно ми се иска да бяха мои, но те са твои.

Финото лице на Ашлин пребледня, погледът й се фокусира в дебелия килим до краката ми. Като че ли се беше смалила през последните минути.

— Ще… ще кажеш ли на Кайл, че съм пила? — попита тя едва чуто. За миг ми се прииска да пристъпя напред и да я прегърна. Да я взема в прегръдките си и да я стисна, както бях направила с дъщеря й. „Ще бъда добро момиче. Обещавам. Обещавам.“, звънтеше в ушите ми.

— Не — отвърнах, като се съвзех. Ако не внимавах, щях да се отметна от всичко казано току-що. — Ти трябва да му кажеш.

Тя поклати глава бавно.

— Не мога.

Потрепнах, макар че не гледаше към мен.

— Добре, недей. Не му казвай, не се връщай, прави каквото искаш, Ашлин. Само помни, че това е част от болестта ти. Да се държиш така, да поставяш винаги себе си на първо място, над всичко и над всички; да мислиш първо за своите нужди, това е да си зависим. Ако не кажеш истината на Кайл, всеки ваш разговор оттук нататък ще е основан на тази лъжа.

Тръгнах към вратата, доста по-бавно, отколкото на влизане. Хванах желязната дръжка.

— Не забравяй, че дори аз да не му кажа, няма гаранция, че Джаксън няма да му каже. От кого би искала да го научи?

Хрущенето на чакъла под всяка моя стъпка като че ли смилаше казаното в душата ми.

— Хубава работа, не знаех, че ми се ходи толкова до тоалетна, когато тръгнахме. Представих си какво ще стане, когато сме на средата на магистралата и аз вече не издържам. — Говорех глупости, знаех го, но не можех да се спра. Бях притеснена от стореното. Това семейство сякаш постоянно ме принуждаваше да излизам от кожата си и да повишавам тон. Непрекъснато трябваше да отстоявам позиции, да съм твърда.

И все пак разбирах Ашлин. Затова можах да й кажа всичко това. Но не й казах, че я обичам, не й казах, че ме боли, задето се наранява, не й казах, че винаги съм я обичала, но искам да потърси помощ. Не го казах, защото нямаше да е вярно. Всяка дума, която излезе от устата ми, беше за Джаксън и Съмър. За двете малки деца, които се бяха закачили за една непозната, защото от много време живееха без майка и със съсипан баща.

— Нали каза, че си забравила нещо? — попита Кайл.

— О, да… Забравих да ида до тоалетната.

Той поклати глава.

— Не, ясно си спомням, че каза, че си забравила нещо.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Два чифта очи се взираха в мен. Навлажних устни, от краката към главата ми със светлинна скорост лумна жега.

— Да, забравих да ида до тоалетната.

Кайл запали колата и докато потегляше, сърцето ми се сви.

Горката Ашлин. Горката Ашлин.

— Спри колата! — казах аз, а Кайл натисна рязко спирачката и се обърна към мен.

— Какво има сега?

— Ами, забравих нещо друго. — Започнах да откопчавам колана си, напипах дръжката и отворих вратата.

— Какво?

— Връщам се след минутка.

Слязох от колата, стъпките му хрущяха още по-силно по чакъла, когато хукнах към къщата. Ашлин седеше на дивана и се взираше в камината, беше се обгърнала с ръце. Озърна се, когато влязох в дневната. Видях, че се напряга и се подготвя за още една яростна атака.

— Съжалявам — казах аз. — Наистина го мисля, но не трябваше да ти го казвам така.

Тя се вгледа в мен със стъклени очи, отсъстваща. Аз бързо огледах стаята, търсех бутилка, защото изглеждаше като пияна. Не, нямаше. Нищо не се виждаше, не се усещаше и миризма на алкохол. Тя сви рамене опустошена.

— Заслужавам си го.

— Ашлин, съжалявам. Аз… не биваше да ти се нахвърлям така. Е, трябваше да го направя заради ада, в който хвърли всички, но трябваше да ти кажа и че си смела, щом пак търсиш помощ. Заслужаваш уважение за това. Трябваше да ти кажа и че си добър човек и аз съм сигурна, че никой не може да те накара да се чувстваш по-зле, отколкото вече се чувстваш, аз само… — Приближих се и седнах на ръба на дивана. — Обичам децата ти. Аз съм много близка с тях, но никога няма да бъда така близка, както са с теб, и никога няма да се опитам да те изместя, но твоето отсъствие ги наранява, а аз се опитвам да ги защитя от болката. Измъчвам се, че пропускаш толкова много. Ще ми се да можеш да видиш колко са невероятни. Съмър чете книги за големи деца и пренаписва финала. Сяда и пренаписва финала, ако смята, че не е добър. Пише и писма с оплаквания до разни хора. Истински писма за неща, с които не е съгласна. Например написа писмо на премиера, защото видя на улицата бездомен човек. Джаксън започна да строи град в стаята за игра. Невероятен е. Кара Кайл да му реже тухлички от дърво, а той им рисува прозорчета и врати. Има небостъргачи и търговски център, къщи. Невероятно нещо. Ти пропускаш всичко това и… — Вдигнах ръка и я отпуснах отново. — Ашлин, прибери се у дома, аз ще се изнеса от апартамента и ще можеш да живееш там, ако не искаш да си с Кайл, но се прибери у дома.

Тя поклати глава.

— Не мислиш ли, че щях да го направя, ако можех?

— Не знам.

— Ако можех да се прибера, щях да го направя. Но не мога.

Трябваше да попитам отново. Трябваше да попитам още един член на семейство Гадсбъроу.

— Как издържаш? Как издържаш да си далече от тях?

— Трябва да ме попиташ друго, Кенди, трябва да ме попиташ как издържам да живея със себе си след всичко, което им причиних? Какво още мога да направя? Колко още мога да ги нараня, ако се върна. Не искам да ме виждат такава.

— Но това е минало, ти невинаги ще бъдеш такава.

— Доверявала ли си на някого най-дълбоката, най-мрачната си тайна?

Взирах се безизразно в нея и си помислих: „Разбира се, че не. Никой никога няма да я научи.“

— Съмнявам се. Защото не искаш да виждат най-лошата ти страна. Моите деца цял живот са виждали най-лошата ми страна. Живеят с моята най-голяма, най-страшна тайна, не искам да им го причинявам повече.

Не можех да я убедя да промени решението си. Да се върне у дома и да се лекува.

— Добре, ти си знаеш. Но помни, че онова, което децата ти искат от теб, си ти самата. Имат нужда от твоя добър пример. Единственият пример, който си им давала досега, е да се напиваш и да си нещастен човек, когато си трезва. Виж, върнах се, за да се извиня. Искам да си добре и съжалявам, че ти говорих така. Надявам се, че ще намериш онова, което търсиш. — Преди да се усетя какво правя, аз прегърнах Ашлин. Опитах се да й покажа, че макар да не разбирам защо не се прибира у дома, макар да не оправдавам онова, което е сторила под влияние на алкохола, аз все пак се надявам тя да е добре.

Скочих и тя също се изправи. Хукнах към колата, а тя тръгна бавно към вратата.

— Добре — казах, щом се настаних отново на седалката. — Вече съм готова.

— Готова ли си? — попита Кайл. — Нали беше забравила нещо?

— Да, да ида до тоалетната.

— Нали каза, че вече си ходила?

— Така ли?

— Да, и каза, че си забравила нещо. Каза го, сякаш става дума за предмет. Не за някакво действие, а сякаш си забравила някакъв предмет.

— Ти да не си от граматическата полиция? И какво значение има? Наистина, Кайл, какво значение има?

Той се вгледа в мен твърде отблизо, сякаш под микроскоп. Тъмните му очи изследваха лицето ми и се опитваха да ме разчетат. Усетих как увяхвам. Ако ми зададеше конкретен въпрос, щях да поддам, знаех го. Жегата отново започна да прогаря кожата ми, лицето ми сигурно пулсираше под силата на погледа му.

— Нещо става, нали? — попита той тихо.

— И аз забравих нещо — изчурулика Съмър. Усетих как тялото ми се отпуска, напрегнатите мускули се разхлабват, когато тя привлече вниманието към себе си и ме спаси.

С Кайл едновременно се обърнахме да я погледнем.

— И аз забравих нещо — каза Джаксън.

— Никога няма да потеглим така — рече Кайл и посегна да отключи колана си.

— Аз нарочно го забравих — продължи Съмър.

— И аз — добави Джаксън.

— Аз забравих Скокла — обясни Съмър. — Оставих я нарочно. Тя ще се грижи за мама. Аз си имам татко, Джаксън и Кенди, които ще се грижат за мен. А мама си няма никого. — Съмър ни кимна, уверена в думите си. — Скокла ще се грижи за мама. Тя ще я прегръща вместо нас.

— Аз оставих Гарво — каза Джаксън. — Той също ще се грижи за мама.

Обърнах се към Кайл и се спогледахме. Почти виждах как сърцето му учестява ритъма си и настига моето препускащо сърце. Бях постъпила правилно, Ашлин трябваше да чуе това, което й казах.

— Добре, какво ще слушаме по пътя? — попита Кайл, когато се обърна отново напред.

— Джаксън иска Ици-Бици Спайдър — каза Съмър.

— А Съмър иска книгата за Хари Потър — отвърна той.

В страничното огледало видях Ашлин да се появява отново. Сега изглеждаше по-крехка. Разстроена, слаба, изплашена. За миг всичко казано просветна в ума им, заради мен ли изглеждаше така? Осъзнах, че не е така. Проблемите на Ашлин бяха започнали много преди аз да се поява в живота й. Цяла вечност преди дори Кайл да се появи в живота й.

„Надявам се, че ще получиш помощ — казах й безмълвно. — Децата ти се нуждаят от теб, ти се нуждаеш от себе си.“

Ашлин успя някак да намери сили за усмивка и вдигна ръка, за да помаха. Децата махаха през задното стъкло, а Кайл натисна клаксона, вдигна ръка и колата потегли по алеята.

За последен път видях Ашлин в страничното огледало, докато Кайл завиваше наляво към края на алеята: стоеше пред прага на къщата, слабите й ръце бяха кръстосани пред гърдите, единият чорап изпънат, а другият — набран на глезена. Тя се преви. Явно не успя да издържи, докато се изгубим от поглед. Преви се напред и вероятно започна да изплаква мъката си.