Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (42)

Четиридесет и първа глава

Лежах на дивана под резервния юрган с бяло-синя шарка на метличини, бях облегната на три меки възглавници и се взирах в тъмното. Мразех мрака. Той ме задушаваше. Когато не успявах да различа нищо, не можех да се закрепя за нищо и се страхувах, че ще потъна в тъмнината.

Тъмно е, безкрайна черна яма. Тежестта му ме смазва. Чернота пълзи от всички страни пред очите ми, докато ръката му стиска гърлото ми и ме лишава от въздух и съзнание. Опитвам да се боря. Опитвам да го спра. Но чернотата все така приижда. „Ти си специална — шепне гласът му. — Спри да се бориш, ти си специална. Спри да се бориш и няма да те убия“.

Седнах рязко. Не. Не сега. Няма да ида там сега. Щеше да спре, ако правя нещо друго. Ако се раздвижа, щях да се спася. Отхвърлих завивката и станах от дивана. Взех малкото вълнено одеяло от облегалката. Трябваше да ида навън, на чист въздух, там щях да мога да дишам. На теория в къщата бях в по-голяма безопасност, но аз знаех, че опасността невинаги идва отвън, от непознати.

Реално погледнато, най-голямата опасност за мен беше в тази къща. И тя се наричаше Ашлин. Начинът, по който ме беше погледнала… Беше ме приковала с леденозелените си очи и се опита да ме изхвърли от живота им с всичката омраза, която изпитваше към мен, събрана в един-единствен поглед.

Не беше лично, знаех го. Ашлин мразеше присъствието ми в живота й, ролята, която имах в нейното семейство. Защо просто не изчезнеш? Питаха очите й. Езикът на тялото й, начинът, по който ми беше дала юргана и възглавниците, бяха добавили: Защо просто не изчезнеш веднъж завинаги от живота ни?

Да, в цял Корнуол тя беше най-ясната и най-реалната заплаха за мен. Прекосих тихо кухнята до вратата към двора. Отключих я и леко дръпнах вратите, за да изляза в нощта. Беше мразовито. Нощите в края на август бяха студени, хлад хапеше кожата и я караше да настръхва, а тялото да се свива лекичко. Минах през моравата към двете люлки в голямата задна градина.

От олющената зелена боя и ръждата разбрах, че са тук от години. Може би Ашлин затова беше наела къщата: беше видяла двете люлки, а и оттук имаше само двайсетина минути път пеша до морето. Идеалното място за децата.

Седнах на зелената люлка и тя, въпреки възрастта си, не изскърца. Не извести хората в къщата, че съм будна и бродя наоколо. Залюлях се леко напред-назад, като провлачвах носовете на маратонките си по корковата настилка.

Затворих очи, спомних си лицето на Джаксън, когато изтича през вратата. Огромната радост, която струеше от него, когато хукна към баща си. Усетих, че се усмихвам. А усмивката ми стана още по-широка, когато си спомних как ръцете на Съмър обгърнаха врата ми. В гърлото ми заседна буца. Спомних си колко самотен беше животът ми без тях. Мисълта да живея без тях… Паниката се надигна бързо и запърха в гърлото ми, сви се на буца, която не можех да преглътна. Буца, която можех само да изплача. Усетих как сълзите напират в очите ми. Как бих могла да живея без тях? Нуждаех се от постоянното бърборене на Съмър и от неясните констатации на Джаксън. Имах нужда от децата. По едно време си мислех, че те се нуждаят от мен. И може би беше така. Но само докато майка им я нямаше. Сега тя се върна. Почти се превих на две при това ново мъчение. Сега тя се върна и беше взела онова, което й се полагаше по право. Да, те сигурно още щяха да искат да ме виждат. Но като приятел. Не като човек, който да им помогне с домашните, не като жената, която да подлудяват с въпросите си, не като тяхната „друга мама“.

Не вдигнах поглед, когато чух вратата да се отваря и някой излезе тихо от къщата. Знаех кой е. Не можеше да е друг.

Ашлин седна до мен на люлката. Зърнах я за миг и разбрах, че е облечена също като мен. Беше със сатенена нощница до средата на прасците, с тениската на Кайл и дебели, тъмносини чорапи, изпънати по краката й. Долових аромата на Кайл. Сандалово дърво и цитруси, неговата смътна, сладка мъжка миризма. Вероятно и аз миришех така — на мъжа, с когото бях живяла почти шест седмици. Надявах се, че тя мирише на него, защото са се събрали. Поговорили са и после са се любили. Щеше да е пагубно за мен и за отношенията ми с децата, но от това се нуждаеше семейството им. Те трябваше да са отново заедно.

Тя се залюля, но не в синхрон с мен, веригите на двете люлки въздишаха като астматици при всяко движение напред-назад. Напред-назад, но не в синхрон, като лишена от хармония симфония. Не бях сигурна дали иска да заговоря първа, но нямах какво да й кажа. Исках семейството им да се събере, исках да се зашият отново като красив пачуърк, но бях гневна. Гневът вилнееше като отприщена от скъсан бент река. Бях в състояние да посегна, да отскубна кичур от косата й и да я зашлевя през лицето. Можех да я нараня, задето ни захвърли в онзи ад. Но нямах какво да й кажа. А и нищо казано от нея не можеше да ме накара да говоря.

— Отново започнах да пия. — Почти шепнеше. Гласът й беше така тих и опустошен, че се зачудих дали не съм си въобразила тези думи, за да я демонизирам още повече.

Тя спря люлката си с крака, извърна се към мен и аз разбрах, че наистина го е изрекла. И това беше единственото, което можеше да ме накара да говоря с нея.

— Слушам те — отвърнах.

— Не съм го казвала на никого — рече тя, гласът й едва се чуваше. Говореше внимателно, сякаш можеше да се разпадне след всяка следваща дума и да не продължи. Гледаше надолу, към покрития си със сатен скут, а ръцете й още стискаха веригите. — Джаксън знае. Откри ме заспала на дивана. Съмър не знае. Но може би все пак знае — започна да сънува кошмари, вероятно защото й мириша на алкохол и това й напомня… За преди. Трудно спи нощем… — Гласът й затихна. — Спрях да ходя на срещите. Беше ми много трудно, когато… Когато дойдох тук, не знаех дали той няма да се обади в полицията или на спонсора ми, или да тръгне да ме търси. Не исках да се ангажирам с други хора, в случай че реши да не направи нищо. Трябваше да се концентрирам върху децата. Бях забравила колко много грижи и внимание изискват. През последните шест месеца ги бях виждала само за по ден-два. А преди това… Изтрезнявах. Или поне така си казвах. Сега разбирам, че съм била просто непиещ алкохолик. Не се опитвах да спра да бъда алкохолик. Ходех на срещите, но не изпълнявах стъпките. Просто спрях да пия и бях нещастна заради това. Не полагах други усилия, просто не пиех и носех това като почетна значка: „Вижте ме какво добро момиче съм, не пия.“ Беше чудесно да си върна Съмър и Джаксън. Сякаш си върнах част от себе си. Не осъзнавах колко безчувствена, колко мъртва отвътре съм била без тях. А после майка ми дойде за седмица.

Майка й? Каква кучка! Лъжлива кучка. Тя е знаела къде са и все пак измъчваше Кайл така. Беше го заблуждавала с приказките за полицията. Кучка. Надявам се никога да не я видя. Никога. Иначе ще я нараня. Ако не физически, с думи.

— Вече можех да излизам от къщата и за да правя нещо, реших да ида на няколко срещи — каза Ашлин.

 

 

Ашлин вече можеше да излиза от къщата и за да прави нещо, реши да иде на няколко срещи. Не беше казала на майка си за проблема си, разбира се, че не; каза й, че излиза с приятели. Но сега й беше още по-трудно да се върне в онези зали. Вече не пиеше, но пак беше ужасно. Каза здравей на неколцина души, взе си чаша кафе и седна в дъното на един сгъваем стол. Този път се чувстваше неловко, беше притеснена. Вероятно защото отдавна не беше идвала. Или заради това, което се случи през следващия час. За първи път тя видя истината.

Тя беше като тях. Преди сядаше тук, слушаше и си мислеше: „Не съм като тях. Не съм толкова зле. Каквото и да си мисли Кайл, не съм толкова зле като тях.“ А сега осъзна, че е. Може би защото децата бяха при нея, или защото знаеше, че след това няма да може да говори с никого. Но този път разбра. Разбра, че е наранила семейството си. Разбра, че непрекъснато е обиждала съпруга си. Беше съсипала кариерата си.

Най-лошото обаче беше, че осъзна и друго — че вече никога няма да може да пие.

Никога. Ако беше алкохоличка, значи вече никога нямаше да може да пие. Дори на рожден ден, на парти или за отпускане преди лягане, няма да може да притъпява острите ръбове на света, когато той стане суров и несигурен.

Не е вярно, каза си тя. Не може да е вярно. Може би беше различна. Може би беше алкохолик, който е способен да контролира пиенето си. Беше спряла за толкова дълго и не беше ходила на срещи, това показваше, че вероятно е различна. Можеше просто да пробва. Да пийне една чашка и да си го докаже, да докаже на Кайл, да докаже на целия свят, че тя не е такава. Че се е излекувала от алкохолизма.

Когато майка й си тръгна, тя реши да опита да пие контролирано. Щеше да изпие една чаша и само толкова. Вече беше по-добре, не беше алкохолик, затова можеше да го направи. През целия си живот не бе успявала да спре след първата чашка, но вече можеше да пробва. За да си докаже, че е права.

Не пи в нощта, когато взе това решение. Ужасно й се искаше, затова се въздържа. Напомни си, че желанието ще отмине след няколко часа. И така стана. Разумната Ашлин взе връх, Ашлин, която знаеше, че не е алкохолик. Щеше да има проблем, ако много й се пиеше, така щеше да провали експеримента си. Затова щеше да изчака желанието да отмине и тогава да пийне. Ето как щеше да се получи, щеше да пие само когато не й се иска и ще може да спре. Та кой изобщо може да спре, когато се отдаде на силното желание да пие?

След два дни купи бутилка вино. После още една, само за да докаже, че няма нужда от нея. Щеше да изпие една чаша и да държи другата бутилка в къщата, без да я докосва даже. Това беше част от експеримента. Щеше да докаже, че се е излекувала.

Дори сега, след две седмици, вкусът на първата глътка беше съвсем ясен в ума й. Колко прекрасен беше в устата й, как се плъзна по гърлото й. Втората глътка беше почти толкова вкусна, главата й се замая и тя усети първата вълна на познатата топлина, която се разлива нежно в нея. Не се беше чувствала така свободна от цяла вечност. Усмихна се, защото правеше нещо, което обичаше.

Ето това е животът. А не останалото, не хилядите задължения. Понякога трябва да се отпуснеш, дължиш си го. Третата глътка я запрати назад към по-щастливи времена.

Не помнеше четвъртата глътка. Нито петата или шестата. Следващото, което помнеше, беше, че се буди на дивана. Джаксън седеше на пода пред телевизора, който работеше без звук, защото ги беше научила да правят така, когато беше с махмурлук и буташе количката си около празните бутилки от вино. Едната й ръка още беше в ръкава на палтото, то висеше от дивана, а ключовете за колата бяха в дланта й. Усети как срам полазва по гръбнака й — явно беше искала да купи още вино, но бе припаднала.

Експериментът се беше провалил. Но само защото не вложи достатъчно воля. Тя купи още вино — не две, а четири бутилки. Така, като имаше повече вино, нямаше да се изкушава да кара пияна, в случай че експериментът отново се провали.

След две седмици провалени опити да докаже, че е вече нормална и се е излекувала, Ашлин отново се събуди на дивана. Този път Джаксън стоеше над нея и я разтърсваше отчаяно. Лицето му беше разкривено от тревога, а очите — широко разтворени и изплашени. Явно от доста време опитваше да я събуди. Навън беше съвсем тъмно; единствената светлина идваше от телевизора. „Съмър е болна“, каза Джаксън. Въпреки замайването от алкохола Ашлин видя колко е изплашен и чу писъците на Съмър от горния етаж.

О, господи, не! Ашлин се изправи, но краката й се огъваха под нея и тя се свлече отново на дивана. Джаксън пристъпваше от крак на крак, кършеше ръце и все поглеждаше нагоре, където пищеше сестра му. Ашлин се надигна отново и тръгна с подгъващи се крака и обгърната от плътна мъгла, запрепъва се по стълбите след сина си.

 

 

— Съмър още спеше. Беше вир-вода от пот, мяташе се в леглото и пищеше. Успях да я събудя и тя започна да бърбори за лепкавото нещо. Лепкавото нещо се опитвало да я хване. Не можах да я успокоя както трябва, защото едва говорех, едва успях да я прегърна. Накрая Джаксън се качи на леглото и й каза, че всичко е наред. „Не се тревожи Съмър — рече той. — Няма да му дам да те хване. Ние с Гарво ще те пазим.“ И я прегърна. Погали я по главата. Моят шестгодишен син беше станал майка на дъщеря ми, защото аз не можех.

— Седях и гледах как Джаксън я успокоява. Накрая той заспа в леглото й и аз отидох в другата стая и пак се отнесох. Обадих се на Кайл на следващия ден. В миг на просветление осъзнах, че трябва да са с него. Имаха нужда от стабилност.

Бях смаяна. Ашлин беше сторила това за децата си. Наистина. Гласът й беше изпълнен е мъка и все спираше, за да си поеме дълбоко дъх, да се овладее. Но тя беше направила това за децата си. Беше го направила за себе си и за някой друг.

— Знам, че един ден и аз ще мога да им дам стабилност — говореше тя. — Един ден, скоро. Обаче трябва да се излекувам напълно. Трябва да съм трезва заради децата си.

— А защо не заради теб? — попитах аз.

Ашлин се вгледа в мен с пълни със сълзи очи.

— Съмър и Джаксън са най-важното нещо в живота ми.

— Зная. Но ти не пиеш заради децата си, ти пиеш заради себе си. Защото ти страдаш от тази болест. Така че може би трябва да си трезва заради себе си, за да си в състояние да се грижиш за тях, а не да им приписваш успеха или провала. Казват, че човек първо трябва да се погрижи за себе си, преди да опита да се погрижи за някой друг.

Дори в мрака видях как бузите й пламват, когато гневът се завихри в очите й и беляза чертите й. Беше гневна. Не беше чула какво й казвам, беше чула само, че я виня, че не обича децата си. А аз не правех това. Казвах й единствено, че да „го правиш заради децата“ е път, който води към нещастието. Защото ако се подхлъзне отново, ще си каже, че е станало, защото не обича достатъчно децата си, ще си каже, че е лош човек, ще реши, че няма смисъл да опитва повече. Трябваше да го стори заради себе си.

— Съжалявам — казах аз. — Не биваше да казвам нищо, ти явно знаеш какво правиш.

— Казвам ти това — рече тя, опитваше усилено, но не успяваше да прогони гнева от гласа си, — защото обичам децата си. Обичам ги повече от всичко. Ще направя всичко за тях. Но сега не е добре да са около мен. Имат нужда от Кайл. Той е стабилен… — Гласът й се прекърши. — Не искам да го правя — заговори пак бързо. — Искам да съм с тях. Искам да ги прегръщам всеки ден. Искам да гледам как Съмър танцува, а Джаксън говори с въображаемото си куче. Искам да се събуждам всяка сутрин и да зная, че те ще кажат или направят нещо различно от вчера. — Сълзите капеха от върха на красивото й носле, но тя не ги бършеше. — Но това го искам аз. Те искат нормален живот. С мен и Кайл, отново заедно, зная го. А няма как да стане точно сега. Може би в бъдеще, но не и сега. Трябва да решиш какво ще правиш. — Сега Ашлин говореше за мен. За мен, на мен.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Трябва да решиш дали ще останеш. Съмър и Джаксън те обичат. Разкъсвам се отвътре, когато го изричам. — Тя сложи ръка на сърцето си, за да покаже къде я боли. — Те понякога ме наричат „Кенди“, което ми напомня колко много време прекарваш с тях. — Тънката й ръка притисна още по-силно сърцето. — Няма да позволя да бъдат наранявани повече. Ако няма да си до тях в обозримото бъдеще, докато вече няма да се нуждаят от теб, тръгни си сега. Тръгни си сега. Не позволявай да се влюбят още повече в теб и тогава да заминеш, за да живееш живота си другаде. Ако останеш с тях сега, трябва да е завинаги. Ако не можеш да се посветиш на това, тръгни си.

Тя се плъзна от люлката и се изправи пред мен със скръстени ръце. Може би заради студа, може би за да ме сплаши.

— Аз бях ужасна майка и няма да позволя и на друг да им го причини. Или остани завинаги, или си тръгвай.

И за да е още по-драматично, помислих си аз, тя се извърна и се отдалечи.

Гледах след нея и мислех върху думите й. Беше поискала от мен нещо равносилно на това да вземеш тест, за да разбереш дали си бременна. Осъзнах, че трябва да реша: да задържа бебето или не; да остана ли с Джаксън и Съмър или да си тръгна; да се сбогувам ли с възможността за щастие, брак и осиновяване на дете с човек, когото още не бях срещнала, и да остана вечно там, където щях да съм винаги втора.

Беше фантастично да съм с тях сега, а раздялата беше ад, през който не исках да минавам отново, но можех ли да го направя? Можех ли да се обрека завинаги на две деца, които никога нямаше да бъдат мои?