Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (40)

Тридесет и девета глава

— Трябва да се обадим в полицията — казах на Кайл на тридесет и седмия ден.

Не можех повече, досега бях мълчала, но не можех повече. Той трябваше да направи нещо. Не можехме просто да стоим и да позволяваме това да се случва с нас. Не можехме да приемем тази ситуация. Трябваше да направим нещо.

Кайл замръзна над чертежа си и дори не погледна към мен. Взираше се невиждащо в хартията и ме слушаше, но не ме поглеждаше.

— Трябва да приемем, че тя няма да ги върне сама, затова се налага да се обадиш в полицията.

— Тя им е майка — каза той и наведе глава, за да започне да чертае отново.

— Знам, но това е ад, Кайл, и ние трябва да направим нещо.

— Не и това.

— Защо?

— Тя им е майка.

Огледах стаята, търсех нещо, което да хвърля по него. Нещо, което да отскочи от тила му и да вкара малко разум в главата му, а не да го убие. Не можех да обясня на полицията един труп. Но пък знае ли се, може би щяха да ме разберат. Щяха да разберат колко вбесяваща е тази ситуация. Децата ги няма и баща им не прави нищо.

— Знам, че им е майка, знам, че ги обича, но тя е алкохоличка. Може да ги нарани, без дори да разбере.

— Тя им е майка — каза той, гласът му беше опасно нисък.

— СПРИ ДА ГО ПОВТАРЯШ!

Той се завъртя със стола.

— Не, трябва да го повтарям, защото трябва да го запомня.

— Ти трябва да го запомниш?

— Аз живях с Ашлин, помня каква беше. Помня какво правеше, но знам, че сега е трезва. Няма да ги нарани, когато е трезва. Именно това я държи трезва. Тя е тяхна майка и никога няма да ги нарани. Ако дори за миг допусках мисълта, че е способна на това, щях да се обадя в полицията.

— Заблуждаваш се Кайл. Никой не е в състояние да държи един алкохолик трезвен. Те не са способни на това за никого. Ако можеха, щяха ли да са алкохолици, как мислиш? Щяха ли да спрат да пият, когато някой любим човек ги помоли? Те не могат. Те са болни и болестта ги поглъща изцяло. Ето затова е толкова пагубна, защото нищо друго не е по-важно от следващото питие. Е, какво ще се случи, ако това желание обземе Ашлин? Какво ще стане, ако тя се поддаде? Какво ще стане тогава с децата? Трябва да се обадиш в полицията.

— Не.

— Ако ти не искаш, аз ще го направя.

Той се изправи в цял ръст. Не знаех дали съзнава, че се опитва да ме сплаши и да ме принуди физически да отстъпя.

В отговор аз пък се изпъчих, забих крака в пода и скръстих ръце на гърдите си. Това беше твърде важно, за да си позволя да се плаша от него. Само безопасността на децата имаше значение.

— Не, няма да го направиш. Те са мои деца. Те са деца на Ашлин и аз няма да я въвлека в неприятности, като се обадя на полицията. Тя ще ги върне.

— Тогава защо дори не се обади, за да ти каже, че са добре? Защо не ти писа имейл? Или да ти изпрати пощенски гълъб? Защото може би не са добре. Може би не са добре и тя не знае как да ти го каже.

Кайл замълча, явно възможните сценарии се въртяха в ума му. Той знаеше, познаваше това бойно поле, беше по-наясно от мен какво може да им се случи. Какво още може да им се случи. Зарови ръце в гъстата си черна коса и я опъна назад.

— Толкова пъти съм си пожелавал това — каза той, гласът му беше натежал от емоции. — Когато Съмър не искаше да ходи на училище, когато Джаксън не искаше да ми каже защо се сърди, когато не ми даваха голям проект, ми се искаше да не бях така вързан с тях. Не че съм мечтал за това или съм го имал предвид наистина, просто ми минаваше през ума. Чувствах вина, дори само защото си го мисля. А сега тях ги няма и наистина аз съм виновен. Ако бях постъпил по-разумно, ако не бях ги използвал като заложници, за да я накарам да се върне у дома, тя нямаше да се почувства принудена да го направи. Аз съм виновен и много добре знам как се чувства Ашлин. И защо го направи.

— Разликата е там, че ти щеше да й кажеш, че са добре. Ти не би я измъчвал така. Никога не би го сторил.

— Мислиш, че трябва да се обадя в полицията? — попита той след малко.

— Да — въздъхнах. — Не за да й създадеш неприятности. Ако се обадиш в полицията, те ще започнат търсене. Някой може да се обади, че е виждал децата. Поне ще знаем, че са добре. И за нея не е добре да се крие така. Може би пътуват постоянно и спят на различно място всяка нощ. А това не е добре за децата, нали? Особено за деца, които са преминали през толкова разриви за година и половина.

— Не искам да й навличам неприятности — каза той пораженчески.

— Аз също. Виж — изтичах в спалнята и се върнах с една папка. — Открих това в интернет, помощ в случаи, когато единият родител отведе децата. — Подадох му папката. — Попълних колкото можах и сложих най-скорошните им снимки. Ти трябва да попълниш останалото и да го дадеш на полицията или на адвокат.

— Как стигнах дотук? Жена ми отвлече децата и аз трябва да я докладвам в полицията. Кога животът ми се превърна в сапунен сериал?

Оставих папката на масичката за кафе и тръгнах към него. Сложих ръка на челото му и се опитах да му вдъхна малко увереност с допира си.

— И двамата знаем, че Ашлин обича децата. Те са част от нея. Те са нейният живот. Но трябва да се уверим, че са в безопасност. Не се живее така, като търсим в интернет и чакаме някой да почука на вратата, за да ни каже нещо. Не е честно това да им се случва за втори път. Първо Ашлин изчезва, сега — ти. Не е правилно.

Доста време Кайл се взираше в нищото и аз виждах, че обмисля бавно и внимателно предложението ми.

Свалих ръката си, бях казала каквото имах за казване и сега всичко зависеше от него. Разбира се, че нямаше да се обадя в полицията, не беше моя работа да го правя. Но исках Кайл да разбере, че това е правилното нещо. Трябваше да ги намерим. Трябваше да сторим нещо, за да ги намерим. Ръката му легна върху моята и пръстите ни се преплетоха. Ръцете ни си пасваха. Пространството между пръстите ни вече беше изпълнено и цяло. Стояхме един срещу друг хванати за ръце. Той се беше вкопчил в мен, сякаш се опитваше да извлече сила, за да може да разкрие пред света колко голям е вече разривът между тях с Ашлин; колко разкъсано е семейството му. За да започне да приема, че може би няма да види отново децата си. Предполагам, че полицията беше последната ни надежда — ако те не ги откриеха, сигурно никога нямаше да ги намерим. Трябваше да започнем да приемаме факта, че няма да ги видим повече. Тази реалност трябваше бавно да пропълзява в нас, а не да ни зашлеви през лицето. А ако замесехме полицията, трябваше да сме готови за шамар. Бях почти сигурна, че съм готова за това.

Той се завърна в настоящето и се вгледа в мен. Вдиша дълбоко и гърдите му се надигнаха, а после спаднаха някак безнадеждно.

— Не мога да го направя — прошепна. — Не мога. Тя ще ги върне. Знам, че ще ги върне.

Кайл не беше готов за онази плесница, а дали беше готов за истинска такава? Защото малко ми оставаше да го зашлевя през лицето. Да вкарам малко разум в главата му.

Откъснах ръка от неговата и леко свих ръце пред гърдите си. Опитвах да се сдържа.

Този мъж беше специалист в отричането, бях забравила това. Той беше живял с алкохоличка повече от десетилетие и беше успял да се преструва, че няма проблем, беше превръщал всичките й постъпки в леки прегрешения, затова и сега нямаше да приеме реалността. Той отказваше да приеме, че Ашлин ще го изправи в съда заради децата, затова ме изпрати на срещата. Той не признаваше факта, че тя му беше причинила нещо толкова ужасно, затова и не опитваше да намери децата си. Отрицанието беше голяма част от Кайл. Отрицанието определяше живота му. Защо да променя нещо сега?

Когато се извърнах от него и тръгнах към другия край на дивана, осъзнах, че и аз съм станала част от това. Седнах и притиснах чело към коленете си. Бях пленена в сферата от отрицание, която обгръщаше това семейство. Бях потопена в него. И се бях примирила.

— Не знам как издържаш — казах над коленете си. Тежестта на случилото се смилаше всяка моя клетка, прекършваше ме. — Не знам как издържаш без тях.

— Не издържам — отвърна Кайл.

— Тогава защо не правиш всичко възможно, за да ги върнеш?

— Ти не разбираш. Обадя ли се в полицията, край. Няма да мога да върна нещата. Не мога да кажа на полицията, че тя не е искала да го направи. А и какво точно е станало? Попечителството още не е определено. Ако не друго, именно Ашлин има документи, че възнамерява да вземе децата при себе си. Аз никога не съм правил официални постъпки, само предполагах, че те ще останат с мен. Никога не съм подавал молба.

— Тогава защо не подадеш сега? Можеш да го направиш. Тя няма да може да отговори, защото ще трябва да се свърже с теб. Затова го направи, а после ще се обадиш в полицията, за да я намерят. Но аз съм сигурна, че когато им обясниш историята на Ашлин, те и сега ще сторят нещо. Трябва да направиш всичко възможно да ги откриеш.

— Не знам дали съм способен да го причиня на Ашлин. Не мога да кажа на никого какво се е случило, какво е правила тя. Тя вече не е такава, не искам хората да си мислят друго.

Всичките ми мускули бяха напрегнати, когато се изправих като пружина.

— КОГА ЩЕ СПРЕШ ДА Я ЗАЩИТАВАШ? — изкрещях. — КОГА ЩЕ СПРЕШ ДА Я ПОСТАВЯШ ПРЕДИ ВСИЧКИ, ДОРИ ПРЕДИ ДЕЦАТА СИ?

Отслабналото му тяло, облечено с бяла тениска и торбести сини джинси, се отдръпна от изненада.

— Ти не разбираш… — започна той.

— ТАКА Е, НЕ РАЗБИРАМ — продължих да крещя. — НЕ РАЗБИРАМ И НЕ ИСКАМ ДА РАЗБИРАМ. ЗАЩОТО ДОКАТО ПОСТАВЯШ НЯКОЙ ДРУГ ПРЕД ДЕЦАТА СИ, НЯМА ДА МОГА ДА ТЕ РАЗБЕРА И ДОРИ НЯМА ДА СЕ ОПИТАМ.

Едва се държах на крака.

— Кендра…

— НЕ ИСКАМ ДА ТЕ СЛУШАМ! — изкрещях аз. Нямах навик да крещя така, не бях такъв човек, но бях стигнала до края на търпението си. Не можех да понасям повече. Тази непоносима мъка ми идваше прекалено. Особено, особено когато Кайл можеше да сложи край. Ние дори не искахме да ги върнем обратно, а само да разберем дали са добре, дали са живи. Живи.

— ДОКАТО НЕ ЗАПОЧНЕШ ДА ПОСТАВЯШ ДЕЦАТА СИ НА ПЪРВО МЯСТО, НЕ ИСКАМ ДА ТЕ СЛУШАМ. — Отстъпих от дивана и тръгнах към банята, за да се скрия от него. Да намеря убежище, макар и временно, от мъжа, който ме беше подлудил така.

— Не е толкова просто — започна да роптае той.

Тези думи ме спряха, но не ме накараха да се обърна.

— Да — казах аз с гневна въздишка, — толкова е просто.

— Не ме мрази — каза той тихо. — Само това ми липсва сега.

— Не те мразя. Разбира се, че не те мразя, Кайл. Но няма да търпя повече тази пасивност. Не и когато става дума за това. Дори да те е страх да опиташ да ги върнеш, не искаш ли поне да разбереш дали са добре, дали са здрави и щастливи? Можеш да започнеш просто с едно телефонно обаждане.

— Не мога да го направя.

— Тогава няма за какво да говорим повече.

Телефонът зазвъня, белият телефон от къщата, който Кайл държеше на чертожната си маса, ни накара да подскочим.

Сърцето ми се качи в гърлото, а в тялото ми се взриви надежда. И двамата се обърнахме и се втренчихме в апарата. Беше звънял и преди, разбира се, но не често. Повечето хора вече бяха свикнали да му се обаждат в апартамента, защото им беше казал, че ще е тук, докато децата са на ваканция с майка си. Ръката му трепереше, когато посегна към слушалката, взе я, натисна зеления бутон и я вдигна до ухото си.

— Ало? — каза той, гласът му изневери.

Помълча няколко секунди, слушаше човека отсреща, после лицето му се разтрепери, той затвори очи и се свлече на колене до чертожната маса. Слушалката се изплъзна от скованите му пръсти. Кайл заби чело в пода и започна да се люлее напред-назад.

Не, Господи, не. Не, моля те, не.

Тръгнах сякаш към смъртта си, наведох се и взех слушалката. Сложих ръка на рамото му, за да го успокоя и сама да намеря някаква опора. Поспрях за миг, за да отложа поне малко онова, което щях да чуя, и притиснах телефона към ухото си.