Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (38)

Тридесет и седма глава

Елоиз, една от бившите ми съквартирантки от колежа, която живееше в Лийдс, дойде в Лондон за няколко дни по работа. Обади ми се и ми се скара, че не съм отишла, за да се видя с нея и другата ни съквартирантка, Мег. А после обяви, че трябва да сляза до Лондон, за да се срещна с нея. Щяхме да се позабавляваме като туристи: вечеря, театър, питиета в хотела й.

Беше в началото на лятната ваканция и Кайл щеше да заведе децата на изненадващо пътуване до Брайтън. Беше спестил достатъчно за две нощи в „Б&Б“. Покани ме да ида с тях, но аз отказах — не бях виждала Елоиз от четири години и щях да се чувствам виновна, ако я пренебрегнех сега.

С нея вечеряхме — в тайвански ресторант в Сохо, после гледахме представление на „Шафстбъри Авеню“ и се върнахме в хотела й, където поговорихме. Заспахме и аз се събудих рано в събота, изпълнена със самосъжаление. Мразех да заспивам с дрехите, трябваше да се върна чак в Кент и щях да извадя късмет, ако таксиметровият шофьор не поиска да види кредитната ми карта и да научи пин кода, преди да имам удоволствието да му кажа къде искам да ме откара. Нямаше да стане по-малко срамно, ако вместо пет часа, поспя осем часа с дрехите. Затова се обърнах и заспах отново.

В събота нямах никаква работа и се разходихме из магазините по Оксфорд Стрийт. (Бях се изкъпала и заех чисти дрехи от Елоиз.) Пак отидохме на вечеря и аз пак заспах, този път с нейните дрехи. Но стига толкова, казах си в три сутринта — трябва да се прибирам. Преоблякох се пак в моите дрехи, преметнах чантата през раменете си и излязох от стаята й.

Пиколото ми извика такси и когато то дойде, аз се настаних на задната седалка, като смело не обръщах внимание на цифрите на брояча, които ми казваха, че ще ям само супа от консерва през следващия месец.

Отворих страничната порта и изпълнена с угризения и копнееща за пижамата и леглото си, аз завих към задния двор.

Някой седеше на стълбите пред апартамента ми, където обикновено ме чакаха децата. Беше приведен над коленете си, а лицето му не се виждаше в сумрака на ранната утрин.

Сърцето ми се качи в гърлото и замря за мъничко там. Човекът, определено беше мъж, не ме видя, затова още можех да се обърна и да избягам. Тъкмо си помислих това, когато той вдигна глава и ме забеляза. Движението ми се стори познато, а очите ми вече свикваха с мрака и аз разпознах Кайл.

— Господи, Кайл, така ме изплаши — прошепнах аз. Притиснах ръка към гърдите си, за да укротя препускащото си сърце.

Той се изправи и като че въздъхна с облекчение. Тръгнах бавно напред, но той прекоси разстоянието между нас с три крачки и ме прегърна. Тялото ми автоматично се скова от неудобство и притеснение; почти от страх.

— О, слава богу — каза той, докато се притискаше към мен, нехаещ за факта, че искам да ме пусне. — О, слава богу — повтори, разхлаби малко хватката си и ме погледна в лицето. Очите му пробягаха по чертите ми, сякаш отчаяно се опитваха да потвърдят, че съм истинска. Ръката му посегна към лицето ми, а аз отдръпнах глава и се откъснах от прегръдката му.

— Какво става? — попитах. Трябваше ми малко време да си припомня, че той не биваше да е тук. Те не биваше да са тук.

— Звъня на мобилния ти от два дни. Габриел също те търсеше.

— Падна му батерията, а тъй като възнамерявах да се върна още в петък, не си бях взела зарядното. Но това не е важно, защо си тук, защо не си в Брайтън?

— Реших, че нещо се е случило и с теб — каза той, без да отговаря на въпроса ми.

— И с мен? — попитах предпазливо.

— Децата — рече той и лицето му се сгърчи. — Няма ги.

— Няма ли ги? Как така ги няма?

— Ашлин ги взе и не знам къде са.

 

 

Кайл крачеше из дневната, докато ми разказваше какво се е случило. А аз бях напуснала тялото си, реех се някъде встрани и се гледах как седя скована и напълно недоумяваща на дивана.

В петък следобед той отишъл да вземе децата както винаги. Щели да си съберат багажа и да потеглят. Трябвало да тръгнат още от училището, но сутринта закуската се проточила, а Кайл имал среща, затова нямали време да си съберат багажа, нито да почистят къщата преди тръгване.

Но те не били в училището. Госпожа Челнър била смутена. Смръщила се, когато му казала, че майка им ги е взела. Тя била в списъка, снимката й била там, заедно с неговата.

Това, че Ашлин ги е взела, не било чак толкова необичайно. Скоро след като се изнесла, го правела постоянно, водела ги на вечеря, излизали заедно на кино и ги оставяла у дома преди лягане. Те дори имали резервни дрехи и играчки в дома й. Когато заминала за Америка, Кайл предположил, че вещите им вече са в къщата на майка й, но не, Ашлин ги оставила на склад. Явно за да са готови за момент като този. Тя обикновено му се обаждала, когато ги взимала, за да не се тревожи. Този път не се обадила. Минали два дни, а още не се била обадила.

Кайл разбрал този път от майка й къде е отседнала и отишъл там, но апартаментът бил празен. Съседка му казала, че Ашлин се изнесла преди няколко дни — обяснила, че се била разбрала с мъжа си и напуска Лондон с децата. Мобилният й бил изключен, а Наоми не знаела къде са и не я била чувала.

Наоми също била много притеснена. Казала, че трябва да се обадят в полицията, за да ги открият, но Кайл не се съгласил. Щял да им даде още няколко дни, преди да прибегне до това. Той знаел каква враждебност има между Наоми и Ашлин. Те имали много сложни отношения — въпреки че Ашлин обичала майка си, нерешените проблеми и неизказаните обвинения пречели на връзката им. Разбира се, Наоми не знаела, че Ашлин е алкохоличка, и ако идели в полицията, неизбежно щяла да го разбере. А и вероятно те щели да се върнат до няколко дни, така че не искал да причинява подобно нещо на Ашлин.

Той знаеше, че не е напуснала страната, защото паспортите и рождените свидетелства на децата били у него, но тя явно го била планирала. Знаел го, защото Скокла, „Фантастичният мистър Фокс“ на Роал Дал и маската/тиара на Съмър били изчезнали; купичките за храна и вода на Гарво също ги нямало, както и тъмните очила на Ашлин, и любимото парно локомотивче на Джаксън. Миналият уикенд те били с нея и тя сигурно им е заръчала да вземат най-важните си вещи на училище и да не казват на Кайл.

Очаквах напрегнато той да каже:

„А после се обадих в полицията и те претърсват цялата страна, за да ги намерят.“ Или поне: „А после се събудих и установих, че е било просто ужасен кошмар“. — Това щеше да е по-добрият вариант, но и „А после се обадих в полицията и те претърсват цялата страна, за да ги намерят“, щеше да свърши работа.

Но не чух нищо такова.

Докато седях в хотела, разговарях с Елоиз за годежа й и си припомняхме как съм се озовала в Джиилонг, вместо да ида в Мелбърн, децата са се отдалечавали все повече от дома. Децата бяха откраднати.

Кайл вече мълчеше. Едрото му тяло се извисяваше в центъра на стаята съвсем неподвижно, сякаш чакаше да кажа нещо. Сякаш аз имах отговор.

Опитах да си спомня какво им бях казала за последно: „Насладете се на изненадата.“ Мисля, че беше това. Но не бях сигурна.

Мислите ми препускаха. Дали ги прегърнах и целунах? Вероятно не. Чакаше ме петък с Елоиз, излежавах се в делничен ден, достатъчно бях страдала, затова говорих с тях само по телефона.

„А за какво си говорихме предния ден? За лятната ваканция?“ „Моята ваканция“, така я наричаше Съмър, защото вярваше, че е кръстена на нея. „Може би. Но какво казаха, че ще правим през ваканцията? За това ли говорехме изобщо? Какъв беше последният ни разговор? Дали Джаксън не говореше за Гарво? Или се сещам за попреден ден?“

Взирах се в Кайл, а умът ми опитваше да си пробие път през спомените, през онова, което си бяхме казали, на което се бяхме смели, което бяхме правили през последните няколко дни. Седмици. И тогава си спомних седмицата, в която се криех от тях. Седем дни, в които бях пропиляла скъпоценни мигове с тях.

Не знаех. Не знаех, че трябва да задържам всеки миг и да му се наслаждавам, защото може да се окаже последен.