Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (36)

Тридесет и пета глава

— А… здравей — каза ми Кайл.

Не го бях виждала, откакто се върнах от конференцията, и почти бях забравила за съществуването му. Имах снимката му на телефона си, но на живо беше различен. По-топъл, по-солиден, човек. Който иска да говори с теб.

Той се отдръпна, когато ме видя. Знаех, че не съм в най-добрата си форма. Бях облечена — джинси, тениска, пуловер, — защото щях да излизам, но знаех, че сресаната ми настрани коса, която скриваше половината ми лице, е сплескана и без блясък. Знаех, че очите ми са зачервени, защото не бях спала повече от три часа на нощ; знаех, че под тях имам тъмни сенки; знаех, че устата ми се е превърнала в една неизменна права линия. Дори гримът, който рядко слагах, не можеше да скрие ужасния ми вид.

— Имам нужда от помощта ти — каза той.

— Защо, какво е станало? — попитах притеснено.

— Оставих децата сами, имам нужда от теб. Съмър полудя, защото им направих закуската грешно или нещо такова. Джаксън също полудя, но тихо. Нали знаеш, както той прави. Искат теб. Единственият начин да ги накарам да спрат да плачат беше да им кажа, че ще те доведа да направиш закуската. Ще дойдеш ли?

— Разбира се — отвърнах. — Идвам след малко. Чакай само да се облека.

— Ти си облечена — отвърна той.

Знаех, че съм облечена, не бях чак толкова зле. Просто имах нужда от време, за да се подготвя за срещата с тях. Бяхме разговаряли по телефона, но не ги бях виждала след конференцията и ми трябваше време да се подготвя за това мъчение.

— Така е — отвърнах с кух, нервен смях.

Лицето му се смръщи от тревога.

— Добре ли си? — попита той внимателно.

— Аз ли? Да. Просто съм изморена от много работа. Да вървим.

 

 

Децата бяха потънали всеки в своята форма на страдание, когато влязох в кухнята след Кайл. Съмър поемаше въздух на малки глътки и цялото й тяло се тресеше от къси, конвулсивни движения. Овалното й личице беше червено, а закръглените бузки — мокри от сълзи. Джаксън беше скрил глава в свитите си ръце и раменете му се движеха нагоре-надолу като при дълбоки въздишки. Със сигурност не можеха да се разстроят толкова заради закуската. Нали? Обърнах се към Кайл, чудех се какво им е направил.

Лицето му пламна от възмущение.

— Просто се опитвах да им направя закуска, както я правя всеки друг ден — каза той в отговор на нямото ми обвинение.

— Но днес е събота — обявих аз.

Той разпери ръце.

— Защо всички това повтаряте?

— Той я направи грешно — обяви Съмър между две ридания, явно не се притесняваше да докладва прегрешенията на баща си.

— Някой ще ми обясни ли какво точно съм объркал с една зърнена закуска? — изръмжа Кайл през зъби.

„Той не знае“, осъзнах аз. И се върнах назад. Откакто се бях нанесла тук, те закусваха с мен почти всяка събота — в дома им или в апартамента ми. Освен в редките уикенди, когато оставаха при баба си или последния уикенд, когато ме нямаше, което означаваше, че тогава бяха приготвили закуската си сами.

Това беше важно за тях. Този ритуал, който бях измислила ей така от нищото, от отчаяние, беше така важен за тях. Той беше нещо специално, което тримата споделяхме. Имах нещо невероятно с тези двамата. Не бях майка. Никога нямаше да бъда тяхна майка, но имах нещо прекрасно. Особено като се има предвид колко затворени бяха. След всичко преживяно те рядко допускаха някого до себе си, но допуснаха мен. Поисках ли, Скокла оставаше да спи цяла нощ в апартамента ми; под водачеството на Джаксън се научих да разбирам езика на Гарво. Имахме си ритуал на закуска.

Не постъпвах честно, като странях от тях заради собствената си агония. Та нали аз бях започнала това като начин да изкупя стореното в Сидни? Не ставаше дума за мен, ставаше дума за тях. Не можех просто да ги изоставя, трябваше да съм с тях. Щях да тъгувам в промеждутъците.

Посегнах към кутията със зърнена закуска.

— Добре, ще трябва да научим баща ви как се прави съботна закуска — казах аз. — Но само ако и двамата спрете да плачете. — Съмър отстъпи първа, преглътна сълзите, хвана крайчето на розовата си тениска и избърса лицето си с нея, като натискаше толкова силно, че оставяше червени следи. — А ти се изправи — казах аз, без да се обръщам към никого. Джаксън разбра, че говоря на него, изправи се и избърса сълзите с дългия ръкав на блузката си.

„Заради една закуска?“, помислих си отново, макар че този път не погледнах Кайл, не исках да го разстройвам.

— Добре, Кайл, би ли ни дал четири купички, моля?

Той като че ли понечи да изтъкне, че на масата вече има купички, но бързо размисли.

— Някакви по-специални ли?

— Не, само да са еднакви.

Той погледна към бялата купа, купата със сини ивици по ръба и купата с червено дъно, които се кипреха на масата.

— О, ясно.

Щом извади нов комплект купички от шкафа, този път еднакви, и ги нареди на масата, ние започнахме да го учим как се прави съботна закуска.