Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (34)

Тридесет и трета глава

С Габриел седяхме в ъгъла на една кръчма, по-близо до моя апартамент, отколкото до офиса.

Това беше типична британска кръчма с тъмно дърво, мек килим и тапети. Бяхме на малка масичка и седяхме една срещу друга. Пред нея имаше голяма чаша бяла вино, а пред мен — сок от червена боровинка със сода.

Бях дошла първа и открих масата, като се проврях през тълпата. Докато седях там сама, се изкушавах да напиша съобщение на Габриел, че е изскочило нещо и не мога да дойда. Не исках да я виждам. Не и след случилото се. Затова: и не бях поддържала връзка с нея цяла седмица. Но тя ми се обади предния ден и ме помоли да се срещнем на питие, след като приключи работа, а аз се поколебах.

— Каня те като приятелка, не като твой шеф — каза тя, защото аз замълчах. — Няма да говорим за работа.

Все още се колебаех.

— Не ме карай да те моля — каза тихо Габриел. — Аз съм ти приятелка, не ме карай да те моля. — И аз се съгласих.

Кайл и децата не знаеха, че съм отстранена от работа. Аз излизах много рано всяка сутрин и се връщах късно вечер. През деня взимах влака до центъра на Лондон, разхождах се, седях в библиотеката до Лестър Скуеър и четях книги и вестници. Един ден хванах метрото за Западен Лондон и минах покрай къщата, в която израснах. Никой от семейството ми не живееше тук от години, но исках да я видя сега, когато бях отново в Англия. Друг ден отидох до апартамента в Северен Лондон, където бях живяла, когато се върнах от университета в Лийдс. Така си припомнях откъде бях тръгнала и колко далече бях стигнала. Колко далече стигнах, преди да се върна обратно.

Моето отстраняване вероятно означаваше, че трябва да си стоя у дома и да размишлявам върху действията си, но така семейство Гадсбъроу щяха да разберат, а аз не исках това. Не исках никой да разбира. Толкова бях засрамена.

Габриел отпи от виното, остави чашата на масата и ме погледна. Вероятно съм излъчвала вълни „Остави ме на мира“. И не защото й бях сърдита заради отстраняването ми, а защото бях огорчена от факта, че беше принудена да го направи. Аз не бях такава. Аз не бях човек, който създава проблеми. Не бях човек, който заплашва хората. Не исках да говоря с Габриел, защото я бях разочаровала.

Тя изглеждаше изморена. Чупливата й черна коса беше лъскава и сияеше около лицето, но тенът й сивееше като море след буря, сенки се спотайваха под очите й, а чертите й бяха изострени и някак изпити, сякаш й костваше усилия да изглежда нормално.

— Липсваш ни — каза тя.

Усетих как мускулите на тялото ми се сковават и се отдръпнах леко от нея.

— Знам, че казах, че няма да говорим за работа, но ми липсваш.

— И ти ми липсваш.

— Е, кога ще се върнеш?

— Нали нямаше да говорим за работа?

— Да, така е.

Габриел изпи половината вино наведнъж, после остави чашата на масата със сила, която подсказваше, че е взела важно решение.

— Изнасилиха ме, когато бях на двайсет и пет — каза тя, като се взираше право в очите ми.

Тялото ми отскочи назад на стола, отново се отдръпваше от нея.

— Познавах го. Беше приятел на семейството. Родителите ни се познаваха — и те бяха дошли тук от Австралия почти когато и ние се преместихме в Корнуол, тогава бях на шестнайсет. Той беше малко по-голям от мен, затова не се виждахме често, но когато идваше в Лондон по работа, един вид ме взимаше под крилото си, нали разбираш, да услужи на родителите ми. Взе ме няколко пъти, заведе ме на разни места, представи ме на приятелите си. Беше мил, забавен, като по-голям брат, почти. До онзи ден между нас не се беше случвало нищо, трябваше да се срещнем с приятели в една кръчма за неделен обяд. Той дойде… Не отидохме на неделния обяд. Е, аз не отидох, той отиде. Ако питаш него, онзи ден не се случи нищо особено.

 

 

Тя седеше на колене в коридора, обгръщаше се с ръце, трепереше, взираше се невиждащо в стената. Какво стана? Не спираше да се пита. Какво стана? Вратата се беше затворила преди няколко минути. Или преди секунди? Или преди часове? Вратата се беше затворила и тя беше сама. Не можеше да помръдне, нито да говори. Какво стана?

Вратата отново се отвори и тя се сви още повече, страхуваше се, че той ще се върне. Но беше женски глас, питаше я какво се е случило. Не зная, искаше да отвърне Габриел, но не можа. Взираше се в жената, това беше нейната съквартирантка. После дойде полиция, задаваха й въпроси. След това я закараха в болницата. Още въпроси. Тя им отговори. Но през цялото време се питаше „Какво стана?“. През цялото време съзнаваше, че няма да намери отговор.

 

 

— Арестуваха го, дълга история, започна истински ад. Родителите ми се скараха с неговите родители и се опитаха да ме накарат да се върна в Корнуол. Отношенията ни много се влошиха. Братята ми го подгониха — слава богу, така и не го откриха. Стигна се до съд, обявиха го за виновен, но му дадоха условна присъда, защото съдията каза, че не ме бил наранил много. Наложи се да се изнеса от апартамента си, спях на включено осветление, живеех под душа, но той не ме бил наранил много, нали така?

— Сега съм на трийсет и девет — продължи тя, — виж колко време мина, преди да стигна дотук. Преди да мога да говоря за това. Не говоря с много хора за това, естествено, само с онези, които зная, че ще ме разберат, но преди не говорех изобщо. Криех чувствата си дори пред онези, които знаеха, защото повечето хора си мислеха, че вече трябва да съм го преодоляла, че малко терапия и позитивно мислене ще ме „оправят“. И така това се превърна в нещо неизречено, което се спотайваше в семейния дрешник. Все си мисля, че някога някой ще реши да разрови нашата семейна история и ще открие страшна тайна. И тази тайна съм аз. И онова, което позволих да ми се случи. — Габриел се усмихна, светлината в очите й беше угаснала. — Не ме разбирай грешно, семейството ми никога не ме е обвинявало, но ми отне много време да осъзная, че не разбират. Те правеха всичко по силите си. Все пак това огромно бреме се стовари и върху тях — случилото се с мен засегна и тях. И техният живот беше объркан. Разбира се, че никога не са ме обвинявали.

— Така или иначе всички продължихме напред. Минах малко терапия, продължих живота си. Или поне така убеждавах себе си и всички останали. Дори се омъжих. Което е много странно за човек, който патологично се страхува да се довери на някого. — Тя отпи отново от виното. — Достигнах повратна точка преди около седем години, когато отидох да гледам „Телма и Луиз“ в едно кино за стари филми на „Нешънъл“. Сигурно бях единствената жена над трийсет години, която не го беше гледала, не знаех за какво става дума. Не знаех за онази сцена. Когато тя започна, аз не издържах. Избягах от киното и повърнах отвън, а после цяла нощ плаках. Тогава разбрах, че имам нужда от помощ. Този път истинска помощ. Обадих се на гореща линия. После отидох на среща със съветник и след това при хиропрактора, когото ти препоръчах и при когото ти не отиде. Той не само изправя гръбнака ти, но и ти помага да освободиш всички спомени, които са физически затворени в тялото ти и все още те държат в плен на случилото се. Той ще ти го обясни по-добре, ако идеш при него, но всичко, което си преживяла, е затворено в тялото ти и когато говориш с него за това, той намества гръбнака ти така, че да освободи спомена от теб. Помага ти да се освободиш физически от него.

— Ако не бях направила това, сега нямаше да говоря с теб така. Нямаше да се чувствам добре в кожата си. Не казвам, че съм го преодоляла, все още се виждам със съветника си доста често и самата аз станах съветник и уча магистратура по психология на травмата, защото искам да разбера по-добре какво се случи с мен, но вече мога да се справям с това. Върнах се. Отново съм Габриел. Габриел, каквато бях преди това да се случи, си отиде завинаги и никога няма да се върне, защото вече съм на съвсем друго място. Но няма да позволя повече това да ме определя. Не съм изплашената жена, затворена завинаги в онзи миг — неспособна да помръдне, да се върне към личността, която е била. Заклещена в една безкрайна примка от ужас… Знаеш какво имам предвид, нали?

Габриел вдигна поглед от чашата си към мен и повтори:

— Нали?

Не казах нищо, не направих нищо. Не бях подготвена за това, за този ужас, за тази касапница. Какво да сториш, когато някой разрязва сърцето си пред теб и те повежда на обиколка из болката си? Сега вече знаех защо ме гледаше така, когато бяхме в гората, вече знаех буквално всичко за Габриел и нямах представа какво да кажа. Какво очакваше да кажа.

Очите й търсеха моите.

— Е, Кени. Разказах ти всичко това по една-единствена причина. Искам ти да ми кажеш какво ти наговори Джанин. Мога да се досетя, затова и разбирам реакцията ти. Вече й казах, че щом науча от теб какво е било, ще я уволня веднага. Кажи ми, трябва ми официално обяснение и ще съм в състояние да ти помогна.

Погледнах ръцете си, бяха вкопчени една в друга в скута ми.

— Нищо не ми каза — отвърнах. Каза ми всичко. Понякога думите са всичко, а онези думи нямаше да излязат от моята уста. Особено след споделеното току-що от Габриел. Нямаше да й го причиня.

— Не мога да ти позволя да се върнеш на работа, докато не ми дадеш някакво обяснение на това, което видях — каза тя.

— Тогава не мога да се върна на работа — отвърнах.

— Кендра — ядоса се Габриел. — Защо се бориш с мен? Искаш да си загубиш работата ли?

— Не, но няма да повторя думите й. Не и пред теб, не и за да си запазя работата.

Габриел стисна зъби, вдиша дълбоко през носа си и издиша.

— Добре, тогава ми кажи какво се случи с теб — рече тя. — Защо се върна от конференцията като друг човек? Видях го на лицето ти, щом влязох в офиса в понеделник. Нещо се е случило.

Взирах се към бара, гледах как един мъж с мръсни джинси и суичър с качулка пуска монета след монета в ротативката. Светлините примигваха, когато пускаше парите и натискаше цветните бутони. Грабнах чашата си, за да отпия, но ръката ми трепереше и аз разлях половината от сока по масата. Оставих чашата и зарових в чантата си за салфетка. Едва си поемах дъх. Ако не вдишах възможно повече кислород, щях да припадна. Онова състояние, в което можех да говоря за случилото се като за преживяно от друг, беше крехко. Още малко натиск и щях да поддам; щях да се строша.

— Скъпа, говори с мен.

— За какво? — избърсах ръката си.

— За това, което ти се е случило — рече тя.

 

 

Кожата ти още е гладка като коприна. Обичам кожата ти.

 

 

— Няма нищо за казване — отвърнах аз на Габриел.

— Щях да ти повярвам, ако не изглеждаше като слязла от плакат на асоциацията за борба с посттравматичното стресово разстройство — каза тя. — Откакто те познавам, ти проявяваш всички класически симптоми — стряскаш се, склонна си към изолация, способна си да говориш за случилото се само като за преживяно от друг, но все пак реагираш, сякаш е станало с теб. Начинът, по който се обличаш — с толкова много дрехи. А и те връхлитат и спомени, нали? Всичко това е нормално. Ще ти е по-лесно да се справиш, ако говориш за проблема. Позволи ми да ти помогна, говори с мен.

— Моля те, Габриел, престани, не мога… — Само това успях да изрека, повърхността ми изтъняваше като разтегната гума на пренадут балон. Още малко натиск и щях да се разпадна.

— Видя ли го? Това ли стана? — попита тя.

Затворих очи. Бях толкова изморена. Внезапно се почувствах много, много изморена. Не можех да остана повече тук, окачих чантата на рамото си и понечих да стана.

— Не си тръгвай, Кени — каза тя отчаяно и посегна да ме спре. — Много съжалявам, ще говорим за друго. Става ли? Не си тръгвай.

Останах на мястото си, свалих чантата от рамото си и я сложих в скута си.

— В момента не мога да се справя без теб, затова можеш да се върнеш в понеделник на работа, но ще трябва да ти дам устно предупреждение. Ще влезе в работната ти характеристика — каза Габриел.

Кимнах. Стори ми се съвсем честно. Бях се държала зле и заслужавах наказание.

— Смятай се за предупредена. Но и това, което казах на Джанин, важи: ако ми обясниш какво ти е наговорила, ще я уволня.

— Е — рекох аз, като вложих и последната си молекула сила, за да вкарам малко ведрост в гласа си. — Аз плащам следващите напитки, става, нали? Същото ли?

— Да, Кендра, същото — отвърна тя. А аз се престорих, че съм разбрала, че говори за напитките.