Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (32)

Тридесет и първа глава

Той ме чакаше на рецепцията. Знаех, че ще го направи.

Хотелът беше притихнал, защото беше едва шест сутринта и аз се бях постарала да се измъкна без много шум. Но той седеше на дивана точно срещу рецепцията. Не помръдна, докато освобождавах стаята, а после тръгна към мен, когато се насочих към изхода.

Изглеждаше като измит, като изстискан, беше някак сивкав, като след безсънна и тревожна нощ. Косата му изглеждаше така, сякаш често беше прокарвал пръсти през нея, а дрехите му бяха измачкани. Спрях, за да запазя някаква дистанция и да останем пред очите на рецепционистката.

— Знаех, че ще си тръгнеш, преди останалите да са се събудили — каза той.

Почти изкрещях в лицето му да престане. Да спре да си въобразява, че ме познава, че знае как мисля, как действам; че между нас съществува някаква връзка.

— Остави ме на мира — казах тихо.

— Но…

— Остави ме на мира.

— Трябва да поговорим за нашето дете. Той или тя сега сигурно е на дванайсет години? Той…

— Излъгах те — прекъснах го. — За да те накарам да спреш да правиш каквото правеше. Не съм раждала дете от теб. Нямам никакви деца. — Никога няма да имам деца.

През нощта бях осъзнала именно това. Аз нямах деца. Колкото и да го исках, колкото и пъти да ходех до училището, колкото и екскурзии да планирах, колкото и приказки да четях, аз нямах деца. Колкото и да си повтарях, че знам, че са чужди деца, аз бях станала твърде близка с тях, а те не бяха мои. Аз нямах деца.

За миг си помислих, че ще се втурне към мен, ще ме стисне за гърлото и ще ме удуши, и не се уплаших толкова много. Уплаших се мъничко, но не като предната вечер. Не като преди. Вече ме беше наранил колкото можа. Лицето му се отпусна. Не знаеше дали да ми вярва.

— Излъгала си?

Кимнах.

— Ти се опитваше… трябваше да те спра.

— Нямаше да те нараня — каза той. — Исках само да говориш с мен. Като едно време.

— Нямам какво да ти кажа.

Той изглеждаше разочарован, сякаш не можеше да разбере защо се държа така. Защо не се радвам да го видя. Та нали бяхме приятелчета, защо не искам да говоря с него? Тишината се изпъна като ластик, сякаш до безкрайност. Той не знаеше какво да каже, за да ме накара отново да се държа приятелски с него; аз нямах какво да му кажа — и сега, и когато и да било. Време беше да си вървя. Да го оставя зад себе си, както бях правила през всичките тези години. Време беше да си тръгна.

Слязох по стълбите. На паркинга хвърлих чантите си на задната седалка, а после затворих и заключих вратата. Пъхнах ключа в стартера и си сложих колана. После запалих двигателя, включих на скорост и освободих ръчната спирачка.

Ланс стоеше на стълбите и гледаше след мен, докато излизах с колата от паркинга. Движех се достатъчно бавно, за да видя как зърна през задния прозорец седалките на Съмър и Джаксън.