Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (28)

Двадесет и седма глава

— Трябваше да се досетя, че ще измисли нещо такова — каза Ашлин.

— Не беше с лошо намерение — отвърнах. — Малко се притесни от писмото от адвоката.

— По телефона не стигахме доникъде и аз трябваше да му покажа, че наистина искам да взема децата. Съсипах се, когато Джаксън падна, а аз не бях до него. Той трябваше да е с мен.

— Той знае, че наистина ги искаш. Освен това иска да уредите нещата — мисля, че след Ню Йорк просто се притеснява, че може да започнете да се карате отново. А така, когато някой служи като буфер, може да постигнете напредък. Да направите най-доброто за децата.

Госпожа Гадсбъроу кимна. Беше дълбоко разочарована. И не го криеше. Взираше се унило в късчето бяла хартия между нас, после се обърна към мен. Присви очи, изви глава настрани и ме изгледа леко подозрително.

— Кайл е влюбен в теб — обяви тя.

Втренчих се в нея, чудех се какво очаква да отговоря на това.

— Така е, познавам го — настоя тя.

— Вие не сте общували нормално от месеци, госпожо Гадсбъроу — отвърнах, — така че, ще ме извините, ако не се съглася, че знаете какво чувства той в момента.

Устните й се извиха в усмивка, но не приятна, по-скоро доволна, сякаш бях доказала твърдението й.

— Ето, той точно такива жени харесва. Обича. Пряма. Силна. Невероятно секси. Нищо не може да те обърка.

Милата госпожа Гадсбъроу. Познаваше ме от десет минути и вече бе успяла да ме разконспирира напълно.

— Аз не съм такава, между другото — рече тя, като остави цигарата до чашата и прокара пръст по рошавия връх на пяната на капучиното. — Аз не си падам по тези неща. Кайл излизаше с такива жени, преди да бъде с мен.

 

 

Ашлин и Кайл бяха в една компания и тя лека-полека започна да се сближава с него. Влюби се още щом го видя. Той беше хубавец, тих и невероятно мил. Обичаше го от години, но той нямаше никаква представа; тя беше просто приятелка от голямата компания. Опитваше се да го накара да я забележи, като подражаваше на хората, с които той излизаше, на жените, с които спеше, с които ходеше на срещи, на жените, които ставаха негови гаджета. Все опитваше да прилича на тях — промени прическата си, промени начина си на обличане, дори се опита да промени личността си, — за да я забележи. Когато това не свърши работа и той продължи да се държи с нея като с приятел, тя се реши да му каже истината. Покани го на вечеря, направи паста със спанак и сос от рикота, наля му чаша скъпо бяло вино и му каза, че е влюбена в него. Реши да не спестява нищо — ако той разбереше колко дълбоки са чувствата й, може би щеше да й даде шанс. Той беше смаян, взираше се в нея и мълчеше. Частица от Ашлин умря в този момент, защото тя знаеше, просто знаеше, че той не изпитва същото.

Но накрая Кайл каза: „Нека излезем на истинска среща и да видим какво ще стане.“ Очевидно това я накара да се влюби още по-силно в него. Не беше длъжен да го прави, но го направи. И така, те излязоха. А после излязоха на още една среща. И на още една. А тя през цялото време си мислеше, че той само иска да види какво ще стане, затова винаги се държеше перфектно. Не пиеше, защото не можеше да спре след първата чашка, и не пушеше. Освен това остави той да реши кога ще правят секс. Защото си мислеше, че иска да я изпробва. Но явно не беше така, защото той изчака осем седмици, преди да предприеме нещо подобно. Няколко месеца след тези „пробни срещи“ друг мъж я покани на среща. Тя реши, че и за двамата ще е по-добре да приеме. Така той можеше да се оттегли, тя вече нямаше да е негова грижа, а вероятно другият мъж щеше да я харесва повече. Когато му каза…

 

 

— Когато казах на Кайл, че друг ме е поканил на среща, той побесня. — Ашлин поклати глава, преди да се усмихне леко. — Имам предвид, че наистина побесня. „Моето момиче“, каза той. „С какво право ще кани моето момиче? Ще го убия.“ Не го бях виждала такъв. Не съм го виждала такъв и след това. Бях толкова доволна, че явно най-после се е влюбил в мен, че не обърнах внимание на очевидното. Бях млада, наивна и отчаяно влюбена, и не исках да видя очевидното. Знаеш ли кое е очевидното, Кенди?

Поклатих глава. Подозирах, че знам, но не исках да я прекъсвам, да прекъсвам този поток, защото тогава трябваше аз да говоря. А какво да кажа? Нали исках да видя що за човек е Ашлин, е видях. Тя беше човек, който споделяше с непознат неща, които той не бива да узнава.

— Не, не че ме искаше само защото друг ме беше поискал. Очевидното беше, че той не е влюбен в мен. Кайл винаги иска да постъпи правилно. Винаги. А правилното беше да не ме зарязва, защото така ще нарани чувствата ми. Правилното беше да не ме остави да си тръгна, когато друг е проявил интерес към мен, правилното беше да ми даде шанс. Правилното нещо беше да изпита ревност, когато се появи друг мъж. Това мотивира Кайл — той иска да постъпи правилно. Затова излизаше с мен на срещи. Не любовта ни събра, поне не от негова страна, събра ни неговото благоприличие.

— Понякога ми харесва да си мисля, че наистина се е влюбил в мен. Но дори да е така, не го е направил от любов, а от благоприличие. И затова винаги аз съм го обичала повече, отколкото той мен. Ето защо пиех. След няколко питиета се чувствах достатъчно достойна да бъда негова жена. След няколко питиета ми се струваше, че притежавам всичко, че съм всичко онова, което Кайл бе искал.

— Разбирам — казах, без да вдигам очи от кафето.

Тези двамата — Кайл Гадсбъроу и Ашлин Гадсбъроу — бяха ли се срещнали изобщо? Дали пък не бяха женени за други хора, защото, ако питате мен, и двамата звучаха така, сякаш са женени за съвсем различни хора. И двамата не се чувстваха достатъчно добри за другия. И двамата така отчаяно се опитваха да станат достойни за другия, че никога не се бяха запитали дали всъщност не са такива. Или дори какво трябва да сторят, за да станат такива. „Това ли причинява бракът на хората?“, зачудих се аз. Спирате да разговаряте, не си казвате истината, не се опитвате да намерите заедно решение на проблема, а си тръгвате и започвате да се саморазрушавате: ти си влюбен в друга, ти си спала с друг, ти пиеш, ти играеш хазарт. Изобщо всичко, но не и да сте честни — да разговаряте — с човека, с когото сте искали да прекарате живота си.

— Бракът е лесен, когато пийваш по малко, за да притъпиш нещата. Моят брак беше по-лесен, когато притъпявах мъничко нещата. А когато спрях да пия, защото Кайл искаше така, вече не беше лесно. Острите ръбове се завърнаха. Превърна се в кошмар.

Розовият връх на езика й се плъзна между влажните й устни и тя облиза малките мехурчета от пяна по пръста си. Този жест беше така стряскащо еротичен, че аз извърнах смутено поглед. Мъжът на съседната маса се взираше в нея с отворена уста, а сандвичът беше замръзнал по пътя си към устата му; мъжът до него почти не падна от стола. За мен беше загадка как е възможно тази жена да се смята недостойна за някого. Тя беше сексапилна и красива. Повечето жени биха убили, за да притежават поне едно от тези качества, какво остава и за двете.

— Баща ми беше алкохолик — каза Ашлин делово. — Това беше голямата семейна тайна. Дори аз не знаех с години. Докато не напуснах дома и татко умря. Ето затова мама беше толкова контролираща — не можеше да контролира неговото пиене и се опитваше да контролира мен. Поне понякога беше забавен. Може и да е припадал от пиене, но аз си спомням само забавленията. Подаръците, които ми купуваше, смешните истории, които ми разказваше. Мама се опита да ме убеди, че е ставал лош, но аз не помня такова нещо. Винаги тя беше лошата. Искаше всичко да стане перфектно. Нали разбираш, дъщеря й обаче не беше перфектна и си плащаше за това… — Гласът й секна и очите й се отклониха за миг. — Може би фактът, че татко е бил алкохолик, не означава, че и аз съм такава. Кайл знаеше за него, ето защо ме обвини така грозно.

След като разбрах за проблема на Ашлин, бях проучила въпроса и навсякъде се казваше, че алкохолизмът се предава от поколение на поколение. Сега тя потвърждаваше, че не е първата. Обзе ме страх кой ли ще е следващият — Съмър или Джаксън? На кого щеше да се предаде това? Кой щеше да се окаже безпомощен пред алкохола? Все търсех повече информация, но така и не разбрах дали наистина е предопределение. Дали наистина единият, или и двамата ще свършат по този път, ще станат като Ашлин, без значение как са отгледани?

— Искам си децата — каза Ашлин, сякаш усети, че мисля за тях. Тя беше майка и бе така силно свързана с тях, че усещаше дори когато непознат мисли за децата й. — Това исках да кажа на Кайл, но той изпрати теб. Исках да му кажа и че не съм била чак толкова лоша. Той постоянно натякваше колко много пия, но не бях чак толкова лоша. Сигурна съм, че говори за мен като за някакво чудовище. Но ако идеш на срещите, ще чуеш много по-страшни неща. Ще се увериш, че не съм чак толкова лоша. Съпругът ми си мисли, че аз съм най-лошият човек на света, защото обичам да пия, но не наранявам никого — продължи тя. — Мисля, че затова не дойде на срещите с мен, не искаше да разбере, че не съм чак толкова лоша, колкото ме изкарва. Общо взето, не приличам на другите хора там. Исках да го видя най-вече за да му кажа, че си искам децата. Писмото беше просто жест; предупреждение за намеренията ми. Надявах се, че ще можем да поговорим за това. Не си представям, че той се справя особено добре, и от разговорите с децата по телефона знам, че много им липсвам. Така че би ли му казала, че си искам децата. Вече съм добре и си искам децата.

Струваше ми се, че говори за Кайл, за техния баща, сякаш беше просто детегледач. Тя беше заминала за кратко, а сега се връщаше и искаше той да изчезне.

Очите й срещнаха моите, после се опитаха да проникнат в главата ми, да разчетат неизказаните мисли и неизразените чувства.

— Не ме харесваш много, нали? — рече тя.

— Не ви познавам, госпожо Гадсбъроу, затова не мога да правя преценки. Опитвам се да не ги правя.

— Аз също нямаше да се харесам на твое място. Как иначе — майка, която е изоставила децата си. Има ли по-голямо престъпление?

— Да — отвърнах, — много.

Онази усмивка, бавната, небрежна усмивка, която беше уловена на снимките в къщата й, се появи на лицето й. Бях изумена как по нищо не личеше, че е била алкохоличка. Не и по външния й вид. Кожата й беше перфектна, очите — ясни.

— Кайл сигурно ти изглежда съвършен. Умен, дързък, делови… Вие двамата…? Вече правихте ли…

— Не — отвърнах. Нямаше да играя тази игра, нямаше да й позволя да си измисля истории, да прави предположения, да ме спомене в документите за развода. — Не.

— Това се казва прям отговор. Мислех си, че ще се наложи да го измъкна с ченгел от теб или сама да се досетя.

— Нямам нищо за криене, не се интересувам от съпруга ви, освен като от приятел. Така че — не.

— Не исках да ги напускам — каза тя внезапно. В гласа й се усещаха сълзи, тялото й леко се сви. За първи път, откакто бях седнала на тази маса, видях истинската Ашлин.

— Наистина не исках. — Тя поклати бавно глава, очите й се затвориха. — Не можех да ги взема с мен. Не знаех къде отивам… Мислех си да ги взема, но нямаше къде да ида. Не можех да ида при майка си. Не можех да прекарам повече от три часа с нея, без да ме подлуди. А точно тогава не бях способна на това.

 

 

Тя стоеше в коридора на горния етаж, куфарите й бяха до входната врата. Беше с палтото, а шалът, който децата й бяха подарили за Коледа, бе увит на врата й, за да й напомня как са го обгръщали с ръце. Трепереше, беше плакала, докато си събираше багажа.

Трябваше да си тръгне. Трябваше. Не можеше да остане нито секунда повече. Всичко тук се беше объркало и тя не можеше да остане. Току-що се беше сбогувала с Джаксън. Прииска й се да го вземе със себе си. Да го облече и да го вземе със себе си. Но не знаеше къде ще иде. Имаше пари за такси до другия край на Брокингам. Имаше нова, неизползвана кредитна карта в портмонето. Но нямаше представа къде ще иде. А и не можеше да вземе Джаксън, а да остави Съмър, раздялата щеше да ги съсипе.

— Ще се върна за теб — прошепна на прага на стаята му. — Обещавам, ще се върна за теб. — Тя се обърна към вратата на спалнята, където Съмър спеше в голямото легло. — Ще се върна и за теб — каза й през вратата. — Обещавам ти. — Тогава едва не се отказа. Едва не реши да отиде пак в апартамента и да разопакова багажа си. Но вече беше минала през това. И преди беше събирала багаж, но решаваше да остане. А ако останеше, щеше да се задуши. Щеше да умре. Тук не можеше да диша. Не можеше да мисли, не можеше да чувства, не можеше да живее. Още един ден тук щеше да я убие. Или тя сама щеше да се убие. Жива или мъртва, трябваше да се махне.

Чу, че таксито спира пред къщата, и взе решение. И преди беше събирала багажа си, но никога не беше викала такси. Сега трябваше да тръгне. Бягството й беше планирано, план, който беше вече в пуснат в ход, трябваше да тръгне.

Избърса решително очите си и сълзите намокриха вълнените й ръкавици. Обърна се и тръгна по стълбите. Не можа да погледне към къщата, когато таксито потегли. Не можа, защото, ако го направеше, сигурно щеше да размисли.

 

 

— Не се справях. Ето, казах го, не се справях. — Тя притисна очите си с длани и размаза внимателно положения грим. — Когато станеш майка, си много изолирана. Беше ми трудно да призная пред Кайл, че не мога да се справям с всичко сама. И определено не можех да го кажа на майка си. Не исках да си мислят, че не съм достатъчно добра за това. Всичките ми приятели като че ли се справяха добре. Приятели. Всъщност вече нямам приятели. Срещаш много жени в групите за майки, в клиниката, в парка. Но какво става, когато вече нямаш нищо общо с тях? Когато седиш в стая с тях и нямаш какво да кажеш. Те като че ли се справят идеално, децата им са толкова сладки и щастливи и леко изкарват всяка болест. А ти дори не можеш да си срешеш косата като хората, защото едното ти дете има колики и не спира да плаче, а другото пада от дивана и си удря главата.

— Кайл вечно го нямаше — продължи тя. — Когато беше у дома, мислеше пак за работа. И аз го разбирах, наистина, той правеше всичко по силите си, за да осигури покрива над главите ни и храната на масата. И така, ден след ден, ставах все по-самотна и по-самотна, бях в истински Параграф двайсет и две. Страхувах се, че ако кажа на някого, че не се справям, ще ми вземат децата; а имах нужда да говоря с някого, защото не се справях. Все си мислех, че ще се почувствам по-добре, когато тръгнат на училище. Там щеше да има и други майки, нали така? Щях да намеря сред тях хора, които мислят като мен.

— Да бе, в комитета на гадните кучки? — изсумтях аз.

Ашлин вдигна лице от ръцете си.

— Ти ги познаваш?

— О, да. Не разговарят с мен, защото си мислят, че съм бавачката и затова не си струва да си хабят думите, но винаги молят Джаксън и Съмър да ми дадат брошурите, за да ги предам на „мама или татко“, за да кандидатстват за един или друг комитет. Въпреки че аз стоя точно до децата.

Ашлин пак се усмихна. Аз бях аутсайдер, тя също… видях, че в очите й за миг проблесна ревност, когато разбра, че ги взимам от училище, но само за миг. Говорех на нейния език. Тя посегна към цигарите, плъзна една между устните си и взе запалката. После започна да я върти между дългите си пръсти.

— Дори майките, които не се бяха присъединили към тази клика, бяха с промити мозъци. Те искаха да влязат в кликата, затова ако общувах с тях, нямаше да говорим за друго, освен за извънучилищни занимания. Те са цели шест.

— Зная.

— И за какво са ни извънучилищните занимания? За да създадем следващото поколение гении? Не мисля. Просто стресираме още повече децата и родителите. Нещата не ми изглеждаха толкова зле, когато можех да ударя по някое питие… но щом спрях… — Тя поклати глава пораженчески, с безсилие и започна да върти още по-усилено запалката. — Случвало ли ти се е да погледнеш в очите на дете и да осъзнаеш, че то разчита на теб… за всичко? Каквото и да им се случва, те вярват, че ще си до тях. Ти можеш да го оправиш, ти можеш да ги прегръщаш, докато болката отмине, можеш да накараш слънцето да изгрее. — Тя стовари длан върху запалката на масата. — Децата мислят, че ти си цялата вселена. Вярват ти за всичко, мислят, че знаеш всичко. За тях ти си целият свят. Е, какво правиш, когато знаеш, че не ставаш, че това тяхно доверие е незаслужено? От време на време пийваш по малко, за да притъпиш нещата.

— Когато спрях, ми дойде твърде много. Самотата, усилието да съм перфектна. Нямах изход, терапията като че ли не действаше достатъчно бързо, с Кайл почти не разговаряхме. Трябваше да се махна. За да запазя разсъдъка си. Не можех да направя нещо глупаво, затова си тръгнах. Съмър и Джаксън ми липсваха ужасно много. Ужасно много. През цялото време бях обвинявала тях за нещастието си, а когато си тръгнах, не можех да понеса липсата им. Не можех да живея с тях, но животът без тях беше невъзможен. Мислех си… мислех си, че досега Кайл вече ще е полудял, че ще ме моли да взема децата. Но се оказа по-упорит, отколкото предполагах.

— Не е упорит, просто се грижи за тях. Всъщност се справя много добре — казах.

— Аз съм им майка.

— Кайл им е баща.

— Само защото така трябва.

Свих рамене.

— Може би. Но това не променя факта, че се справя добре. — В общи линии.

Ашлин прибра цигарата в пакета, плъзна запалката по масата и я пусна в чантата си заедно с цигарите. Тя се беше върнала. Ашлин, при която бях седнала, се върна. Маската се спусна на лицето й, а тухлената стена се издигна отново.

— Беше ми приятно да се видим, Кенди — каза тя, но всяка дума излъчваше хлад. — Съмър и Джаксън само за теб говорят. — Усмихна се леко. — Исках да видя жената, която прекарва толкова много време с тях — не си каквато очаквах. — Усмивката повехна. — Моля те, кажи на Кайл, че възнамерявам да взема децата при себе си. И все някога ще му се наложи да се изправи пред мен. Ако не очи в очи, тогава в съда.

Тя закопча чантата. Стана и излезе, като остави след себе си аромат на орхидеи и лилии.