Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (26)

Двадесет и пета глава

Яйца, бекон, препечени филийки, пържени картофки и черен пудинг.

Лятото наближаваше, дните ставаха по-дълги, времето се затопляше и въздухът сякаш беше изпълнен с възможности. Моят живот с Гадсбъроу като че ли се превръщаше в нещо постоянно. Сякаш бях част от тях и им принадлежах.

Обичах това. Обичах да съм със Съмър и Джаксън и с техния баща. Вече бях започнала да нагласям своя живот така, че да пасне на техния. Те също ми освободиха място. Никога не се запитах дали не нахлувам в празнината, оставена от майката и съпругата, избягвах да мисля за това, че Съмър ме нарича „другата ми майка“, и просто се радвах на мястото си сред тях.

Вече редовно взимах децата от училище веднъж или два пъти седмично и ги водех у дома, при Кайл. В дните, когато той работеше на терен, аз ходех по-рано на работа и оставах до по-късно други дни, за да мога да си тръгна и да прекарам следобеда с тях. Всички обаждания се пренасочваха към мобилния ми, а имейлите проверявах у дома. Габриел разбираше, че трябва да променя графика си, за да вземам децата, но аз не я ощетявах. Всъщност работех повече от необходимите часове. Често ми казваше: „Ще се видим утре, супер-мамо“, когато си тръгвах.

В тези следобеди аз им помагах с домашните, ходехме в парка и се гонехме, гледахме телевизия, играехме компютърни игри, а понякога лежахме като морски звезди на пода в стаята за игри и си говорехме. Няколко пъти в моя апартамент местехме масата за хранене и си правехме лагер в дневната.

Отново започнах да мисля за Уил. Само в редките моменти, когато ми се приискваше да му споделя какво са направили или казали Съмър и Джаксън, но той беше в главата ми. В главата ми. Не се сковавах от страх, щом се сетех за него. А копнежът вече не ме връхлиташе така стремглаво, щом погледнех писмото му.

Бавно го допуснах отново в живота си. Много бавно, на съвсем мънички дози, но вече не изключвах, щом помислех за него. Защото бях щастлива. Това щастие, това чувство за сила и надежда черпех от присъствието на Съмър и Джаксън и то означаваше, че се приближавам към онзи момент, когато вероятно ще обмисля възможността да отворя писмото му. Да разбера какво се е случило. Да разбера дали…

Присъствието на децата ми даваше сили. Превръщах се в друг човек. Превръщах се в човек, който беше намерил дом. Знаех, че никога няма да заменя Ашлин. Не се и опитвах. Просто се оставих на радостта да имам трима нови приятели. Да бъда с тях и да се наслаждавам на компанията им.

Но това не можеше да продължи вечно.

Един следобед през юни вратата на офиса се отвори и влезе Кайл. Беше пребледнял, ръцете му трепереха, а челюстта му беше така здраво стисната, че мускулите на врата му бяха изпъкнали. Джанин дори нямаше шанса да се хвърли на пътя му, защото той тръгна право към мен. Притеснена и малко изплашена, аз станах от бюрото си и без да кажа нищо, го поведох към стаята с компютрите. Той извади от задния джоб на джинсите си лист хартия и ми го подаде, без да продума.

Аз внимателно го разгърнах, като поглеждах притеснена лицето на Кайл. После сведох очи, видях имена на адвокати в горната част на листа и времето спря. „Не и отново — помислих си, усещах, че ми призлява. — Не може да те включат в документите по нечий развод два пъти за един живот, а ето че на мен ми се случва два пъти за една година.“

Гаденето отмина и започна да се превръща в чист, неподправен ужас от онова, което се казваше в писмото. Изплашените ми очи политнаха нагоре и срещнаха погледа на Кайл.

— Тя не може да направи това — каза той, най-сетне успя да проговори.

Адвокатът на Ашлин информираше Кайл, че тя ще подаде жалба за попечителство, ако не могат да стигнат до извънсъдебно споразумение. Инцидентът със сина й по време на нейното отсъствие потвърждавал мнението й, че децата ще са в по-голяма безопасност при нея.

Между редовете се четеше следното: „По един или друг начин ще получа попечителство над децата.“

— Тя не може да направи това — повтори Кайл и ме погледна с надеждата, че ще потвърдя.

За нещастие можеше.