Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (24)

Двадесет и трета глава

Испански омлет.

— О, Кендра, има съобщение за теб — каза ми Джанин.

Говореше с обичайния си тон. Както говореше с Габриел или Тери. Това веднага ме накара да заподозра нещо. Беше изминала цяла вечност от къмпинга и безмълвната й заплаха да ми го върне още не беше осъществена.

— Телефоните ти звъняха, докато ти беше в тоалетната, и аз приех съобщение. Забравих да ти го предам. — Бях ходила до тоалетната преди час. Можеше да е важен клиент, който е очаквал обаждане до петнайсетина минути. Това беше нейното отмъщение, да затрудни работата ми.

Тя прекоси офиса, безизразните й очи явно не бяха наясно, че лицето й ми се „усмихва“. Подаде ми бележка.

На нея пишеше: „Госпожа Челнър“ и номер на мобилен телефон. Отдолу беше добавено СПЕШНО, внимателно подчертано три пъти. Тя вдигна леко вежда, сякаш чакаше да се разпадна пред очите й, да грабна телефона и да набера трескаво номера. В нашата работа беше особено важно да поддържаме добри взаимоотношения и да предоставяме ефикасни услуги. Тази жена или имаше спешна нужда от кандидат за работа, или не беше доволна от настоящия. Каквато и да беше ситуацията, нямаше да се зарадва, че не съм й се обадила. Кучка.

— Благодаря ти — казах аз и се усмихнах сладко, после оставих жълтото листче на бюрото си. Не възнамерявах да я оставя да тържествува. Вероятно вече бях изгубила тази поръчка, така че не беше нужно да доставям на Джанин това удоволствие.

Тя стисна зъби — беше истински подразнена, че не е успяла да ме надвие — и се върна с обувките „Л.К. Бенет“ до бюрото си. Габриел ни наблюдаваше, макар че уж пишеше нещо на компютъра си. Тя, доколкото знаех, също не си падаше много по Джанин, но искаше да й даде шанс. Смяташе, че чрез разбиране и обучение Джанин може да се превърне в добър служител — иронията беше там, че според Габриел аз бях царицата на загубените каузи. Тери гледаше с отворена уста безочието на Джанин, но опита да не реагира, за да не нарушава атмосферата в офиса. Всички ние, по свой си начин, търпяхме поведението на Джанин като твърде снизходителни родители, които са готови да си затворят очите в името на спокойствието. Това ме дразнеше повече, отколкото бих признала пред някого, дори пред себе си. Мразех, когато хората правят каквото си искат и им се разминава.

„Госпожа Челнър.“ Опитах да си спомня нещо за нея. Името ми се стори познато, но не можех да се сетя за фирмата. Докато ровех из паметта си, си спомних думите на Джанин.

— Ти не каза ли, че „телефоните“ ми звънели? — попитах аз.

— Да — отвърна тя. — Мобилният ти не спираше да звъни, затова го изключих. В горното ти чекмедже е.

„Няма да ти позволя да ме вбесиш, защото знам, че това искаш“, помислих си. Бях седяла почти час на бюрото си с изключен мобилен. Нямаше да е толкова зле, ако го бях изключила аз, а не някой друг… Отворих горното чекмедже и извадих сребристия телефон. Спокойно, без да показвам с нищо раздразнението си, аз го включих и набрах гласовата поща.

Имах шест съобщения. Шест. Явно се бяха обаждали настоятелно, но не бяха успели да се свържат с мен. Вдишвах дълбоко, за да се успокоя и да не зашлевя Джанин, докато слушах първото съобщение.

Госпожа Челнър имаше много успокояващ глас, приличаше на човек, който може да впише: „реагира спокойно на извънредни ситуации“ в трудовата си биография или когато кандидатства за работа, без да се чувства виновна, че всъщност никога не го е доказала на практика. Тя наистина беше в много критична и стресова ситуация, в която трябваше да овладее както себе си, така и останалите, без да изпадне в паника. Госпожа Челнър наистина умееше да запазва спокойствие в критични моменти.

Ето в този например: беше ми се обадила осем пъти, за да ми каже, че Джаксън е претърпял инцидент и го водят към болницата. Дали бих могла да ида при тях, защото не успели да се свържат с Кайл, Ашлин или с баба му, а аз съм била четвъртият човек за контакт в списъка.

„Е, разбира се, че не можеш да се свържеш с Кайл, той е в банката и опитва да тегли заем, защото е фалирал. Сигурно е изключил мобилния си“, помислих си аз, когато затворих телефона и зарових из недрата на чантата си. „Не можеш да се свържеш с Ашлин, защото тя е в Ню Йорк — продължих да говоря наум с госпожа Челнър, докато изключвах компютъра си. — А не можеш да се свържеш с Наоми, защото е на почивка в Алгарве“, добавих, когато станах от мястото си.

„И — продължих, докато обличах шлифера — не си могла да се свържеш с мен, защото някой искаше да ми отмъсти и е изключил мобилния ми и не ми предаде съобщението ти.“

— Габриел — казах аз, не можах да позная гласа си. Бях така изплашена; че не изпитвах нищо друго. — Може ли да ме освободиш до края на деня? Джаксън претърпял инцидент и трябва да ида в болницата. Не казват дали е добре, нито колко е сериозно, но не могли да се свържат с Кайл и е никой друг. Вероятно Съмър е разстроена.

Моята шефка, моята приятелка Габриел пребледня, дори устните й побеляха. Лицето на Тери доби абсолютно същия оттенък, макар да не познаваше децата. Знаех какво си мислят. Знаех колко са изплашени. Нямаше нужда, аз бях изплашена и за трите.

— Изпрати му цялата ми обич — прошепна Габриел.

— Наистина се надявам да мога да го направя — отвърнах спокойно.

Дори не погледнах Джанин, когато излязох.

 

 

„Когато за последно видях Уил, той правеше това“, помислих си, докато вървях по улицата към главното шосе, откъдето щях да хвана такси. Тръгна за болницата, без да знае какво ще открие там.

 

 

След като жена му го изгони, той не дотича при мен.

Нищо подобно. Не го бях чувала от три месеца, което не беше нищо ново. Все се опитвахме да стоим далече един от друг, така че месеците без никакъв контакт бяха нещо нормално. Разбрах, че са се разделили, когато получих бял плик от адвокат.

В него намерих писмо, с което ме информираха, че когато подала молба за бракоразводно дело до една година, тя ме упоменала сред ответниците. Тя възнамеряваше да оповести на света, че аз съм курвата, която беше спала със съпруга й и беше съсипала брака им, а по подразбиране и живота им.

„Така е, когато се занимаваш с женени мъже — казваше ми тя с това писмо. — Това ще получиш, задето спа със съпруга ми.“

Само дето не бях спала със съпруга й. Не и в този смисъл. Бях прекарала няколко часа свита до него, но не бяхме правили любов, нито пък секс. За осемнайсет месеца го бях целувала три пъти. Бяхме повече приятели, отколкото каквото и да било друго.

След няколко часа Уил се появи в апартамента ми. Никога не беше идвал там, но и той, подобно на жена си, явно беше разбрал къде живея. Оказа се много лесно да откриеш някого в Сидни. Твърде лесно.

— Какво става? — попитах го, щом седна на дивана.

Тогава ми разказа какво се е случило, че жена му е открила имейла и че той се изнесъл у сестра си. Не искал да идва при мен, защото не искал да ме замесва и да превръща това в мой проблем. Дошъл само защото жена му се обадила и му казала какво е направила. Надявал се да се види с мен и да ми обясни, преди да получа писмото.

— Но защо не й каза, че не сме спали заедно? — попитах аз.

— Казах й — отвърна той. — Казах й, че не спя с друга.

— Тогава защо се нахвърля така върху мен? — Взирах се в писмото. — Сигурно ме мрази. Всичките й приятели — твоите приятели — ще ме намразят. Еванджелин вече така се развилия, че няма да повярваш; а това ще я подлуди съвсем.

— Приятелите ми няма да те намразят. Сари също не те мрази.

— Сигурен ли си? — Размахах листа, прегънат прецизно на три. — Сигурен ли си?

Като че ли цялото ми тяло пламтеше — имах чувството, че бузите ми горят, и аз притиснах длани към тях, за да ги охладя.

— Това е някакъв кошмар. Ще вляза в досиетата като „другата жена“. Ако някой някога реши да ме проучи, това ще изскочи. И тогава няма да ми повярват, че само сме се целували. Ще решат, че съм курва. — А аз просто се бях влюбила и сега завинаги щях да нося клеймото на разбивачка на семейства. Нямаше да има значение, че семейството и без това едва се е крепяло, преди аз да се появя, нямаше да има значение и че не съм спала с него.

— Съжалявам, Кендра. Не го заслужаваш.

Уил изглеждаше толкова изморен: брадата беше набола на красивото му лице, косата му беше същинска ебонитова плетеница, а костюмът му беше смачкан. Явно минаваше през истински ад.

Плъзнах ръце около него и го придърпах към себе си, останах така, за да усетя ударите на сърцето му.

— Не казвай, че съжаляваш. Кога ще свърши всичко това? Не искам да напускаш семейството си и ти не искаш да го напускаш. Нито сме кроили планове за бъдещето, нито сме правили секс — казах аз. — Но и не беше чисто приятелство, затова трябва да поемем отговорност за това. Вървим по много опасно въже и ето какво стана.

Усетих дъха му на шията си, когато въздъхна, и почувствах, че тялото ми реагира, както винаги. Съживявах се. Сърцето ми започваше да препуска, дишах по-дълбоко, коленете ми омекваха, сърцевината ми също — стопяваше се от желание. Той беше единственият мъж, който ме е карал да се чувствам така. Който е карал тялото ми да копнее за допира му. През повечето време — през цялото време — не можех да понеса да съм толкова близо до друго човешко същество, не можех да се притисна към друго тяло, нито да понеса нечии ръце да ме докосват. Ако го правеха, трябваше да крия съпротивата си и да се преструвам, че имам желание за интимност. Така беше по-лесно, отколкото да обяснявам защо предпочитам да съм сама.

Тялото му също започна да реагира на моето. Усетих как сърцето му учести ритъма си, когато ръката му бавно и нежно се спусна по извивките ми. Затворих очи и го вдишах, поех го в себе си. Внезапно бях опиянена от него. Опиянена от копнеж. Станах, хванах го за ръката и го поведох към спалнята. Той не се възпротиви, не протестира. Вече можеше. Вече беше свободен. Всички си мислеха, че сме го направили. Щеше да влезе в досиетата, че сме го направили, така че вече можеше. Освен това аз го исках. Болезнено го исках. За първи път го исках толкова отчаяно.

Устата му се залепи върху моята, ръцете ми се плъзнаха по гърдите му. Свалих сакото му, той свали блузата ми. Между дълбоките дълги целувки разкопчах ризата му, а той разкопча сутиена ми. Ароматът му изпълваше стаята, копнежът изпълваше мен. И все пак…

— Не мога да го направя — каза внезапно той и отстъпи назад.

— Аз също — отвърнах. Вдигнах сутиена на гърдите си и ме заля облекчение. Бях опитала да се убедя, че е възможно, но не беше. Лесно беше да се каже, че вече можем да извършим престъплението, но всъщност не ставаше така. Не можех. Исках го, копнеех за него, но не можех.

— Чувствам се, сякаш още си женен.

— Знам — отвърна той, пристъпи напред и леко прокара пръсти по брадичката ми. — Аз също. Чувствам се, все едно още съм с нея.

— Зная и каквото и да пише в документите не искам да спя с женен мъж.

— И двамата сме пълни льохмани, нали? — попита той.

Засмях се, не бях чувала тази дума от векове. Дори британците тук не я използваха.

— Мисля, че сме по-скоро балъци — казах и двамата се засмяхме.

Лежахме на леглото и Уил ме прегърна, като положи глава на гърдите ми, слушаше ударите на сърцето ми.

— Искам да те чуя — каза той. — Искам да чуя как се чувстваш. — Едно от нещата, които толкова харесвах у него, беше способността му да се шегува, а в следващия миг да казва нещо толкова емоционално. Той не се притесняваше да изразява чувствата си пред мен.

Прокарах пръсти през фините черни косъмчета на косата му, наслаждавах се на това, че сме заедно.

— Искам да чуя как сърцето ти се оплаква на дробовете ти, че не ядеш достатъчно салати, защото не обичаш несготвена храна… О, мисля, че дробовете ти отговарят, че не излизаш достатъчно често на чист въздух… О, да, сега пък черният ти дроб се намеси. Пита сърцето какво мисли за този британски тъпак… Далакът пък отвръща, че според него този британски тъпак е влюбен в теб.

— Е, така си е — отвърнах. — Далакът винаги е бил най-оптимистичният от всичките ми органи. Глупак е той.

— Не, мисля, че е прав.

— Тогава се вслушай в сърцето ми и чуй какво има да каже то по въпроса.

Уил замълча за миг, после вдигна глава от гърдите ми като изгорен.

— Със съжаление ви информирам, госпожице Тамали, че вашето сърце е голям гадняр! Това, което ми каза…

Започнах да се смея и той ме накара да замълча, като прокара пръст по бузата ми и по очертанията на устните.

— Мога да правя това вечно — каза той. — Мога да остана с теб вечно.

В този миг мобилният му зазвъня и наруши интимността. Той се поколеба, явно се изкушаваше да не отговори. Но след това се отдели от мен, посегна към сакото си и извади телефона. Отвори го и го залепи на ухото си.

Каза „ало“. После настъпи тишина. Ужасна тишина, която сякаш спря времето.

Той извика. Дълбок, животински, изпълнен с болка вик, който изкънтя в стаята и отекна в тялото ми.

— Идвам — каза Уил високо, гласът му беше изпълнен с паника. — Идвам. — Затвори, без да каже „дочуване“. — Тя е опитала да се самоубие — каза ми той. — Сари е опитала да се самоубие. — Скочи от леглото, закопча ризата си и облече сакото, като целият трепереше. — Заради мен. Заради мен.

Не, исках да му кажа. През петнайсетте години, в които са били заедно, тя нито веднъж не е опитала да се самоубие, каквото и да им се е случвало, тя не е опитвала да се самоубие. Не и докато той не срещна мен. Не беше заради него. Беше заради мен.

— Ще ти се обадя — рече той и тръгна към вратата.

— Не, недей — отвърнах. — Просто недей. Не мога, не и след това. Не ме търси повече.

Той спря, обърна се и пое лицето ми с топлите си, нежни длани.

— Ще ти се обадя — повтори искрено, загледан в очите ми. — Ще ти се обадя.

Вратата се затвори зад него и аз разбрах, че повече няма да го видя.

След два дни получих имейла от Габриел, която питаше дали искам да се върна на работа в Англия.