Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (22)

Двадесет и първа глава

Очите на Джанин едва не изскочиха, когато вратата на офиса се отвори и влезе един страхотен мъж в края на трийсетте с къса тъмна коса, невероятни кафяви очи и нервно лице. Тя точно на това се надяваше, на „нещо по-добро“ от връзката с нейното гадже. Мъж кандидат, който ще й е толкова благодарен, че му е намерила работа, че ще я покани на среща. Или ще се ожени за нея. Или нещо също толкова невероятно.

Тя се изправи като пружина зад бюрото си, приглади прилепналия по извивките й шоколадовокафяв костюм и се изпъна в цял ръст, подпомогнат от високите токчета. Но не беше висока колкото мистериозния мъж, дори с токчетата.

— Здрасти, аз съм Джанин, как да ви помогна? — каза тя.

Това беше необичайно посрещане на посетител. Обикновено повечето потенциални кандидати получаваха на влизане само:

— Искате да се регистрирате тук? И сега това е мой проблем, така ли?

Колкото по-красива беше кандидатката, толкова по-грубо беше посрещането.

Мъжът изглеждаше паникьосан и отстъпи леко назад. Не беше очаквал подобно нещо и честно казано, то го изплаши. Изплаши го начинът, по който тя навири напред гърди и облиза устни. Личеше си по лицето му, че не беше очаквал такова посрещане. Озърна се надясно към Габриел, която го позна и му се усмихна. После се вгледа право напред, към мен. Вдигна ръка и отстъпи още малко от страховитата офис асистентка.

— Дойдох при Кендра — каза той.

— Така ли? — отвърна Джанин. — Защо? — После добави: — Искам да кажа, да, добре. Може ли името ви?

— Защо, нямате ли си свое? — попита я Кайл, заобиколи я и тръгна към бюрото ми. — Чудех се дали си свободна за обяд?

Минаваше дванайсет и нямах никакви планове, освен да се разходя по улицата и да разгледам няколко магазина. Нищо, което не можеше да почака.

— Да, разбира се. — Взех си нещата и излязох от офиса, без да обръщам внимание на острите като кинжали погледи на Джанин и на въпросително вдигнатите вежди на Габриел.

Валеше. Слабият дъждец отмиваше цветовете от Брокингам и го правеше дори по-сив от обикновено. Кайл вдигна яката на бежовия си шлифер, а аз зарових в чантата за чадъра си, преди да тръгнем.

— Имаш ли предпочитания къде да идем? — попита той.

— Всъщност не. Какво ще кажеш просто да се разходим малко.

— Разбира се.

Тръгнахме по хлъзгавите павета на пешеходната улица, в посока обратна на дома, към парка. Вървяхме един до друг, а чадърът ми докосваше главата му. Хората притичваха или минаваха забързано покрай нас, решени да не се намокрят, да не се дават на лошото време. Знаех, че крачолите ми сигурно са прогизнали, защото бяха твърде дълги. Въпреки дъжда беше топло, но аз все пак се гушех в червения си дъждобран. Стори ми се подходящо.

— Предполагам, че ти дължа обяснение — каза Кайл, когато завихме към улицата, на която имаше трамвайна спирка и станция на влака. От другата страна на ниския хълм беше паркът. — През последните седмици те избягвах.

— Така ли? — отвърнах. — Не съм забелязала.

Усетих как ме стрелна с очи, чудеше се дали се шегувам. Шегувах се, разбира се, и се усмихнах.

— Не знам как да говоря за това. Никога не съм го правил. Само веднъж съм казвал, че Ашлин е алкохоличка, и то на нея самата. Някои неща се понасят по-лесно, ако не ги назоваваш с истинските им имена.

Вярно. Много вярно.

— Не зная кога се започна. Вероятно няма и значение. Онзи ден, когато ме откри пиян на дивана, пиех за първи път от повече от три години. Сигурно затова ме хвана така. А онези бутилки бяха на Ашлин. Преди време ги беше разчиствала, но знаех, че не ги е махнала всичките. — Той започна да чопли ноктите на лявата си ръка. — Когато се скарах с нея по телефона, бях толкова ядосан — вбесен. Исках да си припомня защо не бива да й давам децата и да се убедя, че не съм си въобразил всичко, което се случи. Сега тя звучи толкова разумна, че е трудно да си спомниш каква беше. Какъв невероятен ад беше. Затова започнах да търся бутилките, които беше скрила из къщата. Предполагах, че те ще са напомнянето, от което се нуждаех. Бяха навсякъде. Не само пълни, но и празни.

Кайл спря насред улицата и се обърна към мен. Вече прогизваше, затова вдигнах чадъра си над него.

— Ти ми разби сърцето, когато каза, че децата са скрили бутилките в апартамента ти. Сигурно са виждали как майка им го прави. Тя криеше празните, а не ги изхвърляше в коша за боклук, защото щях да ги видя и да побеснея. Вероятно са решили, че и ти ще ми се разсърдиш, ако разбереш колко съм изпил.

Продължихме да вървим, Кайл взе чадъра от мен, за да го държи над двама ни. Лек ветрец носеше дъждовните капки към нас, но общо взето беше приятно.

— Нейното пиене ни коства много. Наложи се да дам апартамента под наем не защото тя ни напусна, а защото спря да работи. Отначало не разбрах — тя винаги беше в студиото и си мислех, че движи някакви проекти. Мислех си, че плаща сметки с парите, които печели. После разбрах, че не е така. Беше изгубила повечето си клиенти, защото работата й не струваше, или защото закъсняваше. Беше похарчила повечето си спестявания и вече не можеше да крие дълговете ни. Аз бях понижен и когато ми се отвори възможност да работя от дома, веднага я приех. Не изкарвах колкото преди, затова й казах, че трябва да дадем апартамента под наем. Или това, или да поискаме заем от майка й, което тя никога нямаше да направи.

— Не исках децата да пътуват с обществен транспорт, защото имаше период, когато бяха тормозени по пътя към дома. Ашлин беше много предпазлива по отношение на подробностите, беше ги убедила да не ми казват, за да не ме разстройват. Но се оказа, че след като излязла на сцената на едно коледно представление — била пияна, а аз бях на работа и не можех да я спра, — децата станаха обект на тормоз. Ашлин казала на момиченцето, което играело Дева Мария, че прилича на трол в сравнение със Съмър. Децата скоро спрели да се подиграват на Съмър и Джаксън, защото те винаги били заедно и се подкрепяли — всъщност не е мъдро да им се излиза насреща, когато са двамата. Но майката на момиченцето започнала да ги следва в автобуса към дома и да им крещи. Не нападала Ашлин, само децата. Налагаше се да се прибират с автобуса, защото бях взел ключовете за колата на Ашлин. Тя постоянно караше пияна. Разбрах за този тормоз от една съседка, която станала свидетел и се изпусна в разговор.

Стигнахме до края на парка и поехме по пътечката, която се виеше сред смарагдовата зеленина. Вървяхме бавно, крачехме в синхрон. Опитвах се да не дишам твърде шумно, понякога гласът на Кайл притихваше толкова, че едва го чувах.

— Исках да ти обясня колкото мога, за да разбереш защо направих онова, което сторих. И защо децата са така привързани към теб — те нямат много приятели, нито пък хора, на които да вярват, освен нас тримата, затова се залепиха за теб.

— Искаш да кажеш, че не е заради искрящото ми остроумие и невероятен характер?

Усмивката му ме сгря отвътре. Все още можехме да се шегуваме. Това беше важно.

— Не, за нещастие — рече той.

— Е, добре, ще трябва да поработя по въпроса.

— Децата те обожават и аз наистина съм ти много благодарен за всичко, което направи.

— Не ми беше трудно, те са невероятни деца. А ти си страхотен баща.

Той не каза нищо, само ме погледна, както ме беше погледнал онзи ден в Риджънт Парк, когато най-сетне ми каза за проблема на Ашлин. Взираше се в лицето ми, сякаш се опитваше да разбули тайните ми. Аз извърнах очи, изплашена, че наистина може да види нещо.

— Той заслужава ли те? — попита Кайл.

— Кой да ме заслужава? — попитах леко объркана.

— Онзи мъж в Австралия.

Свих рамене.

— Така мисля. Но пък е нормално да мисля така, нали? — Зърнах часовника на китката на ръката, с която държеше чадъра. — О, по дяволите, Кайл, трябва да се връщам, имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — каза той и се завъртя на място. Сега ми изглеждаше някак по-спокоен, сякаш като сподели тайната си, се беше отървал от бремето си.

— Кайл, искам да знаеш, че това, което ми каза, ще си остане между нас.

— Благодаря ти — рече с усмивка. — Наистина.

Чух още истории за Ашлин, за красивата жена с карамелена на цвят коса, искрящи очи, артистичен талант и проблем с алкохола.

Кайл ми разказа как е повърнала върху Съмър. Как е забравила за часа на Джаксън при лекаря и си спомнила в последния момент, но решила да го закара, въпреки че била пияна. Изгубила контрол върху колата, качила се на тротоара и се ударила в едно дърво. Излъгала и казала, че друга кола я ударила и изчезнала — Джаксън казал на Кайл какво се случило наистина. Чух и как една вечер, след като децата си легнали и Кайл още бил на работа, тя припаднала и забравила тенджерата на печката. За щастие той се прибрал, преди да започне пожар. Разбрах и как обещавала на децата да ги заведе на разни места, когато била пияна, а щом изтрезнявала, забравяла за всичко. Чух и как те много пъти я намирали пияна и не можели да я събудят.

Щом той отвори шлюза към миналото, от него се изля истински потоп от обидите, които се бяха случвали в дома му. Но едно беше очевидно: тя невинаги е била пияна, невинаги е крещяла и се е държала зле, но постепенно и неизбежно е провалила всичко.

Кайл ми каза и как и защо решила да спре да пие.

— Искаш ли да знаеш кое беше последната капка? Кое ме накара да се изправя пред жена си и да й кажа, че това е краят? Не беше катастрофата с Джаксън, не беше и когато повърна върху Съмър, не беше и когато танцува на масата в службата ми. Не беше и когато заспа и остави тенджерата на котлона. Дори когато ми се обадиха на работа, защото Ашлин беше заспала у дома и забравила да вземе децата от училище. Беше в деня, когато влязох в кухнята и я чух да казва на Съмър да млъкне.

Кайл не вдигна очи от стръкчето трева, което късаше, пръстите му старателно разнищваха дебелото зелено стъбълце. Не вдигна очи, защото беше смутен. В ума му това сигурно беше най-драматично събитие, което го е накарало да вземе мерки. Не беше осъзнавал, че понякога най-малкият жест, най-недоловимият поглед, най-простите думи, могат да променят всичко. Именно когато Уил отвори кутийката бира, преди да ми я подаде, именно тогава се влюбих в него.

— Тя беше с махмурлук. Беше пила целия предишен ден и когато се върнах, бързо премина на безалкохолно. Въпреки че не беше изпила обичайното количество, в събота сутринта имаше тежък махмурлук. В осем и половина тъкмо изтрезняваше и й беше лошо.