Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (20)

Деветнадесета глава

Докато мислеше за утрешната голяма презентация и как след това ще има възможност да укрепи семейството си, Кайл започна да се унася. Тъкмо оставяше всичко зад себе си, когато чу вратата на спалнята да се отваря и тихи стъпки от малки крачета.

Отвори очи и видя силуета на Съмър на прага. Стискаше парцалената си кукла Уинтър, сякаш беше спасителен пояс. Взираше се в родителите си, явно чакаше някой от тях да се събуди.

Кайл се надигна на лакти. Ашлин беше свита на кълбо с гръб към него, обърната към прозореца и изпаднала в пълна забрава.

— Съм? — прошепна Кайл. — Какво става?

— В леглото ми има чудовище, тате — отвърна Съмър тихо и уверено.

„И в моето“, помисли си неволно Кайл.

— Сигурен съм, че няма — каза той. Не беше правил подобно нещо преди. Все Ашлин ставаше през нощта. Все Ашлин уговаряше тригодишните близнаци да се върнат в леглото. Той обикновено проспиваше всичко това.

Очите й гледаха непреклонно — кой беше той, че да й казва какво има и какво няма в леглото й? Разбира се, че имаше чудовище в стаята й, беше го чула. Беше го почувствала. Щеше и да го види, ако беше събрала смелост да се обърне и да погледне; ако не беше затворила очи, преди да скочи от леглото и да избяга в стаята на родителите си, то сигурно щеше да я сграбчи.

— Тате — каза Съмър, като впрегна цялата си търпимост към възрастните, — има. — Фиксира баща си с тъмнозелените си очи и сви решително устни. Кимна и го увери: — Там е, казвам ти.

Кайл осъзна, че гледа лицето на жена си. Мрачната убеденост, която се излъчваше от него и от позата й в дните, когато още си говореха и той дръзваше да не се съгласява. Лицето й се превръщаше в каменна маска, тъмнозелените й очи, като два смарагда, едва понасяха, но не прощаваха несъгласието му. Съмър правеше същото и той осъзна, че ще е много глупаво да спори. Какво знаеше той?

Въздъхна и отметна завивките.

— Добре — понечи да стане от леглото. — Ще дойда да го изгоня.

— Не, няма нужда — каза тя и тръгна към него. — Ще спя при теб, тате. Гадното чудовище ще си иде на сутринта.

Кайл понечи да протестира, но спря. Гледаше малкото момиченце с розова тениска, което стигаше до коленете му. Малкото момиченце, с което не беше прекарвал много време през последните седмици — всъщност месеци. Една от неприятните страни в работата по проекта беше, че рядко имаше време за децата си. Почти беше забравил как звучат гласовете им, как на бузите на Съмър разцъфват трапчинки, когато се усмихне, как очите на Джаксън сякаш променят цвета си, когато се взира напрегнато в теб и чака отговор на въпроса си.

Освен това неговата тригодишна дъщеря беше решила да спи в леглото му и решението беше окончателно. Нямаше да се обсъжда. Дори да станеше сега, за да се пребори с чудовището и да провери дали стаята й е безопасна, тя пак щеше да иска да спи при тях. Тя така правеше. Наумеше ли си да спи там, там щеше да спи. Джаксън, макар и по-кротък от нея, рядко идваше в леглото им. Той беше независим. Различаваха се по това още като бебета. Как да различиш двете плешиви, сбръчкани новородени — Джаксън спеше навсякъде, в прегръдките на всеки, в кошарката или в детското столче в колата, а Съмър протестираше шумно, ако не беше в ръцете на майка си, или в краен случай — на баща си. Не се успокояваше, докато не усетеше, че един от тях е наблизо.

Той свали крака от леглото и се изправи леко нестабилно — беше заспал по-дълбоко, отколкото си мислеше, крайниците му се бяха схванали. Хвана Съмър под мишниците и се удиви как е възможно това упорито създание да е така лекичко. Сложи я в средата на леглото, до Ашлин, която се беше размърдала няколко пъти, за да се изкашля.

Настани се до нея, дръпна завивките и се погрижи да й предостави половината от възглавницата си.

— Така — каза тихо Кайл на дъщеря си. — Татко трябва да става много рано сутринта, затова има нужда от сън. Разбираш ли?

Съмър се усмихна и кимна.

— Да — рече тя. — Видях фея, тате.

— Наистина ли? — измърмори Кайл, сънят го завладяваше отново. Той наистина трябваше да се наспи. Умът му жужеше от мисли какво да каже на утрешната презентация. И трябваше да е първи на опашката за ксерокса, за да извади още копия на чертежите.

— Тя е оранжева — обясни Съмър. — Косата й е синя и оранжева. А роклята е оранжева. Обувките са оранжеви. И крилцата й са оранжеви.

— Много оранжево — промърмори Кайл сънливо.

— Татко не може да я види — обясни Съмър, а в гласа й се усещаше съжаление и гордост. — Само аз и Джаксън. Не и тате.

— Колко жалко — отвърна Кайл.

— Сега ще спя, тате — каза Съмър, сякаш той се опитваше да я държи будна.

— Добре, скъпа — рече Кайл, почувства се смъмрен.

Тя затвори очи и като че ли инстинктивно се отдръпна към майка си. Когато спеше, искаше да е възможно най-близо до Ашлин. Кайл я гледаше как се сгушва на ръба на възглавницата й, там, където и той спеше навремето. Ашлин сякаш усети, че нещо нахлува в света й, изхълца, после се обърна към дъщеря си и мъжа си. Все още беше потънала в алкохолния си сън, но сега виждаха отпуснатите й черти.

Ревност прободе Кайл. Ако той не беше тук, Съмър още щеше да стои на прага и да чака внимание.

Затвори очи. Каза си, че няма време да ревнува, трябва да спи. Да е свеж и възможно най-бодър сутринта.

Чу го тъкмо когато се унасяше. Бързите последователни звуци, издавани от човек, който се дави. Някой се опитваше да си поеме дъх, да вдиша и да издиша. Звукът беше прекалено силен и прекалено дълбок, за да идва от дете. Кайл отвори очи и се надигна точно навреме, за да види какво се случва. Ашлин се давеше, тялото й се гърчеше с всеки пристъп и се опитваше да се надигне, да диша, да вкара въздух в дробовете и да изкара онова, което запушваше гърлото й. Тя кашля и се дави, докато накрая успя. Докато накрая не избълва всичко, което беше изяла и изпила. Гаден червен кошмар, който експлодира върху Съмър.

Кайл не можа да го спре. Беше се събудил твърде късно и рефлексите му бяха забавени, не разбра веднага какво става. Така или иначе не защити дъщеря си от потопа, който я заля.

Съмър се събуди с пищене. Не знаеше какво се плиска по кожата и по косата й, но я ужасяваше. То я изтръгна от съня за оранжевата фея, която язди жълт еднорог.

— МАМО! — изпищя тя. Лилаво-червеният кошмар продължи да се излива от зейналата уста на Ашлин, докато тя не я запуши с длан, а бълвочът изду бузите й и се процеди между пръстите й. Съмър се взираше в майка си с ококорени от ужас очи, а от устата й още се изливаше кошмарният писък.

Кайл беше вцепенен, не можеше да помръдне, да стори нещо. Ашлин посегна надолу с другата си ръка, отхвърли завивките и скочи от леглото. Хукна към банята, запушила устата си с длан, тънкото й тяло се извиваше в конвулсии под широката тениска. Тя затръшна вратата на банята, но не заключи. Чу се как капакът на тоалетната се вдигна с трясък и тя продължи да повръща в чинията — силен сърцераздирателен звук, в който звучеше истинска агония. Той се смеси с писъците на Съмър и хлипанията на Джаксън, който се беше изплашил от виковете и от това, че никой не беше отишъл при него.

Тогава Кайл се задейства. Задейства се като обсебен, грабна Съмър, вдигна я на ръце въпреки вонята на ферментирало вино, стомашни киселини и ужас, която се носеше от кожата и косата на дъщеря му и изпълваше стаята.

— Няма страшно, Съмър — зашепна той в ухото й и галеше сплъстената от повръщаното коса, която бе полепнала по лицето й. — Няма страшно. — Той я залюля в прегръдките си, притискаше я силно и се опитваше да я успокои, преди да я отнесе в банята. Преди да иде да успокои Джаксън.

— Всичко е наред — каза Кайл, без да спира да я люлее. — Всичко е наред, татко е тук. Татко е тук.

Писъците й бавно утихнаха в неутешимо скимтене.

В банята настъпи тишина. Ашлин беше спряла да повръща, но не се връщаше на местопрестъплението. Криеше се. Беше припаднала. Беше се задавила с повръщано. Кайл не знаеше и не му пукаше. Точно в този миг не искаше изобщо да я вижда.

Вонята, която ставаше все по-гадна с всяка изминала секунда, като че ли се просмука в кожата му и беше непоносима. Той трябваше да отнесе Съмър в банята, за да я отмие от нея. Да я изчисти от това. Очите му плъзнаха по чаршафите, изпъстрени с червено, почти кърваво напомняне за стореното от Ашлин. За онова, което правеше от много време.

Той се надигна бавно, за да не травмира допълнително треперещото и скимтящо дете в прегръдките си, и стана от леглото. Докато излизаше от стаята, й шепнеше, че е в безопасност и няма от какво да се страхува. В коридора спря. Не знаеше какво да направи. Да иде при Джаксън или може би видът на покритата с червена течност Съмър щеше да го ужаси. От стаята му се чуваха силни хлипове, вероятно се беше сковал от страх в леглото. Някой трябваше да иде при него и да го успокои.

„Мамка му!“, помисли си Кайл.

Приближи се до стаята на Джаксън, леко открехна с крак бялата врата и застана на прага. Малкото телце на Джаксън беше свито в ъгъла на леглото, очите му бяха ококорени от ужас, а лицето — мокро от сълзи.

— Хей, приятелче, всичко е наред, татко е — каза тихо и спокойно Кайл, за да утеши изплашения си син. Джаксън още плачеше. — Сега трябва да идем в банята. Искаш ли да дойдеш с нас? — Джаксън си пое накъсано дъх, вече се успокояваше. — Искаш ли?

Джаксън кимна.

— Добре тогава, идвай. — Кайл премести Съмър така, че да я облегне на рамото си и да може да хване Джаксън за ръка. Преди това обаче изтръска червената гадост от крачола на пижамата си. Миризмата още се усещаше и преобръщаше стомаха му, но той я игнорира. Ако покажеше отвращението си, щеше да разстрои още повече сина си. — Ела, приятел, да идем в банята. — Внимателно и предпазливо, Джаксън стана от леглото и плъзна ръка в дланта му. В банята от другата страна на коридора Кайл трябваше да пусне сина си, за да включи осветлението. Джаксън потърка очи заради внезапната ярка светлина. Без да пуска Съмър, Кайл завъртя кранчетата на ваната. Шуртенето на водата изпълни помещението.

Джаксън прекоси банята, вкопчен в крака на баща си. Не искаше да се отделя от него. Не можеше да разбере какво става. Защо Съмър е червена? Защо ще се къпят посред нощ? Защо го събуди този ужасен шум? Но пък разбираше баща си. Баща му беше солиден, спокоен и беше там. Той имаше нужда да е плътно до него.

Когато ваната се напълни до половината, Кайл спря водата и с една ръка внимателно съблече тениската на Съмър и я пусна на пода. Свали памперса й за през нощта и провери температурата на водата, преди да я настани във ваната. Тя не искаше да го пусне и се наложи да остане приведен над нея. Ръцете й стискаха врата му, а ужасът не й позволяваше да се откъсне от него. Джаксън седеше на пода, притискаше се в крака му, лапнал палеца си, а с другата ръка си търкаше очите.

Кайл не знаеше колко време са стояли така, но водата беше изстинала, когато ръцете на Съмър най-сетне отмаляха и тя ги свали от врата му. Джаксън беше заспал, облегнат на него. Бързо, за да не я държи твърде дълго в студената вода, той почисти дъщеря си от повръщаното, отми от кожата и косата й червената гадост. После дръпна една кърпа от поставката над ваната и вдигна Съмър на крака, за да я завие с бялата мека тъкан. Вдигна я с една ръка, след това внимателно събуди Джаксън и го изправи с другата си ръка.

Излезе съвсем бавно от банята, като остави червената вода във ваната, а мръсните дрехи на Съмър и мръсната пелена на пода. Тръгна към стаята на Джаксън. Сложи в леглото първо сина си, а после и дъщеря си. Те лежаха като две малки мидички на завивките. Почти автоматично, Кайл зарови из чекмеджетата, докато не откри една от пижамите на Джаксън — със Спайдърмен. Той няма да има нищо против, каза си Кайл, когато извади и един памперс и го сложи на Съмър, преди да й облече червено-синьото горнище и панталоните.

Вгледа се в нея, тя беше заспала. Трябваше да й изсуши косата, не можеше да спи с мокра коса. Но не искаше да се връща в спалнята. Знаеше, че сешоарът на Ашлин е там. Може би… Изтича в стаята на Съмър и разрови всички чекмеджета, докато не откри малкия розов сешоар играчка, който й беше подарък от майката на Ашлин. Отне му почти десет минути да й изсуши косата. Не използва нито четка, нито нищо, просто го въртя около главата й, докато косата вече не лепнеше на лъскави черни кичури, а бухна красиво около лицето й.

Джаксън, който беше дълбоко заспал, не се възпротиви, когато баща му го пъхна под завивките, а после настани и Съмър до него. Кайл беше изморен. Всеки нерв, всяка частица от него копнееше за почивка. Имаше нужда от почивка. След като се увери, че са заспали, той слезе на долния етаж, грабна възглавниците от диваните и креслата, взе едно карирано одеяло от стаята за игра и се качи отново горе.

Нагласи възглавниците на пода до леглото, за да е меко, ако Съмър се претърколи и падне. После седна в креслото под прозореца, зави се с одеялото и се опита да заспи.

Когато на сутринта Ашлин най-сетне се появи, Кайл пиеше вече петата чаша черно кафе. Въпреки изтощението си не беше спал цялата нощ. Задрямваше за няколко минути, но всеки шум, всеки полъх на вятъра зад прозореца, всяко изскърцване на дъските на пода го караше да се сепва. Толкова ужасен беше от случилото се. Нещо можеше да се случи с дъщеря му или със сина му точно пред очите му и той нямаше да успее да го спре.

— Колко е часът? — изграчи тя, като си търкаше очите. Не се беше почистила добре. Беше си сменила дрехите, но още излъчваше миризма на повръщано, косата й беше сплъстена, а на лявата й буза личеше отпечатък от флоралната шарка на плочките в банята. Сигурно беше припаднала и останала там цялата нощ. Беше заспала. Изглеждаше дезориентирана, с мътен поглед и според него — още пияна. Кайл я гледаше с отвращение. Не заради вида й, а защото се появяваше без капка срам, без съжаление и без да се извини.

Обърна й гръб и отиде до мивката, но забрави какво щеше да прави. Стоеше и се взираше в белия порцелан. Избраха мивката заедно, когато обновяваха къщата. Преди да се родят децата. Обиколиха много магазини, докато я намерят. „Ето я нашата мивка — обяви Ашлин, когато я видя. — Да, това е нашата мивка.“ Той се засмя и я целуна по врата, защото макар той да строеше сгради, тя държеше повече на тези неща. Сега стоеше и се взираше в мивката. Беше почистил. И тук, и в банята горе. Още беше с долнището на пижамата с червените пръски по десния крачол, защото така и не можа да се насили да иде в спалнята.

— О, господи, девет часът. Не трябва ли да си на работа? — попита Ашлин.

Кайл вдигна очи, вгледа се в оребрения метален плот и се зачуди колко ли силно ще се удари чашата, ако я запрати в стената. Безсилие, гняв и сляпа ярост се надигаха в него и щяха да изригнат всеки миг, в това беше сигурен. Ако не хвърлеше чашата, щеше да забие юмрук в стената или да каже нещо много гадно на жена си. Нещо, което наистина мислеше и което няма да може да върне обратно.

— Къде са децата? — Най-сетне, номер три. Третият въпрос беше за децата.

Той вдиша дълбоко и издиша, за да се успокои.

— Още спят. Стояха до късно.

Тишина. Тишината се проточи зад него, после се чу рязко поемане на дъх, защото тя си спомни.

— О, господи! — изпъшка Ашлин. — Не ми беше добре.

— Беше пияна — отвърна Кайл.

— Изпих една-две чаши, но може би не трябваше, защото не се чувствах добре. Съмър видя ли ме така?

Гневът просветна в него. Обърна се към нея.

— Ти се беше отрязала напълно. А Съмър не те видя, почувства те. Повърна върху нея. Както добре знаеш.

— Съжалявам — рече Ашлин. Не се била чувствала добре. Стомахът я наболявал цял ден, не трябвало да пие тези три-четири чашки. Но понякога, като пийнеш, се чувстваш по-добре. Често й минавало след няколко питиета.

Кайл поклати глава.

— Не на мен трябва да се извиняваш.

— Съмър сигурно дори не помни — изтъкна Ашлин. — Тя е само на три.

— Наистина ли го мислиш? Смяташ, че не помни, затова не е нужно да се извиняваш? Тя беше ужасена, Ашлин. Тази нощ и двамата се будиха няколко пъти, облени в пот и плачеха. Дори не знаеха защо. Може и да не си спомнят какво точно се случи, но никога няма да забравят ужаса. — Кайл мина покрай нея, беше решен да излезе от кухнята — не можеше да остане и миг повече в една стая с нея. — О, а защо не съм на работа? Не исках да рискувам да оставя децата с теб — не знаех в какво състояние ще бъдеш. Това беше най-големият ден в кариерата ми, днес е презентацията на търговския център, по който работим от шест месеца, а аз ще я пропусна. Проектът е мой, но друг ще го представи. Вероятно и друг ще го осъществи.

— Казах, че съжалявам — повтори Ашлин, беше на ръба на сълзите.

— Да, съжаляваш. Но този път няма да приема извинението ти. — Той излезе и я остави сама насред кухнята.

От този ден нататък животът му неизменно се промени в две отношения: беше неофициално понижен и повече не получи голям проект, въпреки че спечелиха този; и скандалите започнаха.