Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (18)

Седемнадесета глава

Препечена филийка, масло и джинджифилов мармалад.

Има много отсенки на мрака.

Кайл мислеше за това, докато лежеше с дрехите на леглото между дъщеря си и сина си. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите, а дланите почиваха на раменете му. Често лежеше така като дете. Тогава не обичаше нощта. Тогава смяташе, че през нощта се случват лоши неща. В мрака на стаята си той различаваше формите на вратата на дрешника вдясно, вратата на банята пред него, нощните шкафчета от двете страни на леглото, гънките — едри и тънки — на дългите до пода завеси на прозорците и плавните очертания на тоалетката. Децата се бяха свили като топли, живи подпори до него.

Изобщо не беше изморен, беше още девет часът, но трябваше да остане в леглото. Те отказаха да спят без него, защото Кендра си беше отишла. Само за през нощта, но те се изплашиха, че няма да се върне.

Тя замина с Бонбонената дама. Съмър стоя на стълбите пред къщата и няколко пъти накара Кендра да обещае, че ще се върне. Джаксън просто седна в дъното на коридора и се заигра с влакчето си, като се преструваше, че нищо не се е случило. Когато Кендра се опита да го заговори, той се направи, че не я чува. Успя да го накара да каже нещо, като се обърна към Гарво. После излезе навън за още един рунд „обещания, че ще се върне“ пред Съмър. Минаха цели петнайсет минути, преди да потеглят.

Преди да си легнат, Съмър поиска да се обади на Кендра. Той й припомни, че тя ще е на къмпинг, тази нощ ще спи под звездите и ще се върне на другия ден. Съмър го погледна, сякаш го смяташе за идиот. Явно тя беше против този план и никак не бе впечатлена от Кайл, че го е позволил.

Единственият начин да ги успокои, беше да им предложи и те да си направят къмпинг в спалнята му, за да се похвалят после на Кендра. Направиха заслон с чаршафи и четоха приказки на светлината на фенерче. Това беше доста вял опит, тъй като не бе имал време да го планира, но свърши работа и двамата най-сетне заспаха до него. Когато на два пъти се опита да стане от леглото, винаги установяваше, че единият се взира в него, сякаш пита къде, по дяволите, си мисли, че отива. Бяха истинска охранителна система. Разбираше как се чувстват. Той самият го чувстваше: лекото притеснение, че Кендра ще изчезне от живота им. Беше ирационално, но съвсем истинско.

Особено защото не беше особено мил с нея в дните, след като го попита за Ашлин. Не беше тя виновна. Когато й каза истината, Кайл осъзна колко могъщи могат да бъдат думите. Как могат да те подпалят, да те оковат, как могат да те изстрелят обратно в онова място, наречено ад. Беше му трудно да я гледа в очите, след като й призна тайната си. Почти не можеше да разговаря с нея.

Не беше видял реакцията й на тези няколко думи, които обясняваха всичко. Беше ги измърморил, взрян в нищото. Тя не ахна драматично, нито посегна да го успокои. Помълча малко, а после каза: „Ако ти се говори за това, слушам те. Ако не, няма проблеми.“

Дали си въобрази, или в гласа й наистина имаше лек австралийски акцент, когато произнесе: „Няма проблеми“? Устата й леко се изви нагоре, призрак на усмивка.

Той скочи от пейката и каза, че ще иде да играе с децата.

— Добре — отвърна тя. Не я погледна повече до края на деня.

Сега, след седмица, той лежеше в тъмното като заложник на децата си, които се страхуваха от изоставяне, и се чудеше дали тя ще се върне. Кендра. Или Ашлин. Една от двете. Двете. Само че наистина ли искаше Ашлин да се върне? Наистина ли?

Насила откъсна ума си от тази посока на мисли и се върна към доклада, който трябваше да напише, и презентацията, която трябваше да преработи. Не беше най-интересното нещо на света, голяма част от работата му беше такава, но тя плащаше сметките — и му позволяваше да работи у дома.

 

 

Тя лежеше на дивана, когато той влезе.

Стройната й фигура се протегна, очите й бяха притворени, взираше се в телевизора, но надали виждаше нещо. Той се наведе да я целуне и спря, защото го лъхна дъх на алкохол, както винаги.

„Сигурно е изпила една-две чаши на вечеря“, каза си, като внимателно игнорираше факта, че, както обикновено, чинията й е на пода до дивана, отрупана с недокосната храна.

Кайл целуна Ашлин по челото и тя се усмихна отпуснато и сънливо.

— Здравей, любовнико — каза тя. Гласът й е натежал от съня, рече си той. Задрямала е, докато го е чакала. Беше работил до късно, както винаги. — Вече си мислех, че никога няма да се прибереш у дома.

— И къде другаде да ида? — попита той. Преди казваше: „Не бих искал да съм никъде другаде“, но вече не. Сега казваше: „Къде другаде да ида?“.

В кухнята — мразеше се, че го прави, но отиде до големия хромиран кош за боклук и провери колко бутилки има в него. Две. Две бутилки от евтино червено вино. Една на масата и две в коша. Вгледа се в бутилките, кракът му натискаше черния педал, а хромираният капак зееше, за да му покаже какво е правила жена му, докато го е чакала да се върне. Тя си беше намерила нов любим и той лежеше сред останалия боклук. Белият етикет и тънката бутилка му се хилеха подигравателно. „Ще отмине — каза си той. — Всичко ще е наред.“ Не обърна внимание на празната еднолитрова бутилка от тоник, която също лежеше в кошчето. Не обърна внимание и на остатъка от червило по чашата й на масата. Преструваше се, че не знае, че тя никога не излиза от къщата без червило, което означаваше, че е отвела децата на половин миля надолу по пътя, за да купи вино и джин, който да изпие с тоника, или пък ги беше оставила сами. А тя никога не би го направила. Никога.

В леглото миризмата на нейния любовник струеше от нея и го заливаше с кисели вълни. Бяха в двата края на леглото. Не беше сигурен кога е започнало всичко това, но вече не спяха прегърнати, търсещи успокоителната топлина на телата си. Сега бяха като непознати, дружелюбни непознати, хора, които се познават достатъчно, за да споделят едно легло, но не и да легнат твърде близо един до друг. Да се докоснат.

Той лежеше в мрака и мислеше за проблема. Не се запита кога е започнала да пие толкова много отново. Помисли си, че винаги е бил притеснен от пиенето й, защото тя пиеше доста повече от другите жени, и дори от мъжете — повече от него. Но не искаше да се замисля защо е започнала отново.

Вместо това реши да се концентрира върху голямата презентация сутринта. Беше се прибрал в относително приличен час, защото презентацията на голямото начинание, в което беше потънал от шест месеца, беше утре. И тази вечер той — и останалите от екипа — се прибраха относително рано, за да се наспят, избръснат и да изглеждат представително пред клиента.

Кайл затвори очи. Всичко, за което беше работил, щеше да достигне кулминацията си утре. Утре щеше да разбере дали си е струвало да отдаде живота си на това, дали си е струвало да жертва за него времето, което дължеше на семейството си. И когато се свършеше, когато клиентът видеше моделите, плановете, чертежите и графичната презентация, когато чуеха речите, той щеше да може да се отпусне. Щеше да си вземе отпуска. Да поговори с Ашлин.

Да поговори с Ашлин.

Както трябва.

Да направи нещо за нейния проблем. За техния проблем. Защото и той беше част от това. Това беше техен проблем. В добро и зло, така й беше обещал. И макар че „злото“ още не беше настъпило, те определено от доста време обитаваха пространството на „недоброто“. Но това щеше да се промени. Сега щеше да има време, всичко щеше да се промени. „Всичко ще се нареди — каза си той. — Ще бъде наред“.

 

 

Това отричане, игнорирането на истинското състояние на нещата, го тормозеше най-много.

Разяждаше го, както бактерия разяжда гниещо месо; вината се гърчеше дълбоко в него, увиваше се все по-плътно около сърцето му като питон, който изстисква живота от жертвата си. Можеше да направи нещо. Ако беше поговорил с нея по-рано, ако се беше изправил пред жена си, може би тя нямаше да причини онова на Съмър.

— Не плачи, тате, всичко е наред. — Кайл подскочи при гласа на Съмър. Очите й бяха огромни и мъдри като на сова в мрака. Не беше усетил, че е будна и го наблюдава, нито че се е разплакал. Тя го потупа по ръката. — Вече всичко е наред.

— Добре съм — прошепна той. Разплете ръце и потърка бързо очите си. — Нещо ми е влязло в окото.

— Всичко е наред, тате — промърмори тя и примигна. — Ние ще се грижим за теб. — После изгасна внезапно, като лампа, вероятно на сутринта нямаше да си спомня този разговор. Той потърка отново очи, за да се увери, че са сухи, и кръстоса ръце на гърдите си. Пазеше сърцето си от чудовищата, които живееха в отсенките на нощта. От това се страхуваше, когато беше малък. Страхуваше се, че нещо ще разкъса гърдите му и ще извади сърцето му. Не че ще го убие, но ще го остави с огромна зееща дупка в гърдите.