Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (16)

Петнадесета глава

Рохко сварени яйца и препечени хлебни пръстчета.

— Няма да ходим с колата до Централен Лондон в събота — казах аз. — Има идеален железопътен транспорт. — Посочих през предния прозорец на къщата на Гадсбъроу в приблизителната посока на гарата.

Моят хазяин вдигна вежди.

— Добре де, може и да не е идеален — поправих се аз. — Но ако ще шофираме до Лондон днес, по-добре да летим до Хамбург, ще отнеме по-малко време.

— Хамбург?

— Знаеш какво искам да кажа. Не разбирам какъв ти е проблемът с обществения транспорт, глупаво е. Особено когато ще ходим до града с децата. Не си ли чувал за задръствания? Или за трудности с паркирането? Ще ти трябва втора ипотека на къщата, за да си позволиш паркинг за няколко часа. Нека просто вземем влака.

Съмър и Джаксън седяха на дивана, готови за пътуването до Британския музей. И двамата бяха с шарените си ранички, в които имаше бутилки с вода, плод, пакетче сухари, шал, шапка, ръкавици, дъждобран, книжки за оцветяване, химикалки и книжка за четене. Джаксън беше взел и купичката за вода на Гарво, а Съмър — Скокла. Дънковите им якета бяха готови, аз също — моята раница беше пълна с най-необходимите вещи. Бавехме се единствено заради баща им. Заради човека с фобия от обществения транспорт. Е, както казах, не бях навита за шофиране в центъра.

Кайл погледна замислено децата си, изглеждаше разтревожен, сякаш не можеше да вземе решение. Той съвсем искрено се притесняваше да използва обществения транспорт, не го правеше от снобизъм или поради някаква странност.

— Добре, компромис — рече той. — Какво ще кажеш да идем с колата до гарата, която е най-близо до центъра, и оттам да вземем влака.

Не беше идеално, но имах чувството, че това е огромна отстъпка от негова страна; а на харизан кон зъбите не се гледат.

— Става.

— Тръгваме ли? — попита Съмър и лицето й се озари, сякаш от цял век беше чакала това приключение, а то все не се сбъдваше.

— Да, почти — отвърнах.

— Наистина ли? — попита Джаксън предпазливо и с недоверие.

— Освен ако не се отказвате? — попитах ги аз.

Те скочиха от дивана едновременно, както правеха почти всичко.

— Не, не! — извикаха. — Ще идем!

— Ще си взема палтото — каза Кайл.

Пътуването до Лондон беше скучно, разбира се. Джаксън, който беше голям любител на парните локомотиви, беше много развълнуван, че ще пътува с модерен влак. Никога не се беше качвал на влак. Помислих си, че ще припадне от вълнение, като гледах как трепери малкото му телце и как все се навежда да прошепне впечатленията си в ухото на Гарво. Съмър не се впечатли толкова от влака; тя се усмихваше просто защото беше далече от Брокингам.

Седяха един срещу друг и се взираха тихо през прозореца. През по-голямата част от пътя Кайл беше заровил нос в списание за архитектура.

Щом излязохме от къщата, децата отново си ни поделиха — Джаксън се хвана за мен, а Съмър за Кайл. Джаксън седеше до мен и хвана ръката ми, когато слязохме в подлеза на Чаринг Крос, за да стигнем до Ръсел Скуеър, и не ме пусна повече, а Съмър направи същото с баща си. Четиримата минахме през входа на Британския музей и сърцето ми затанцува от вълнение. Обичах този музей, обичах да гледам как историята и праисторията се разкриват пред нас. Идеята да дойдем тук, вместо да пазаруваме в събота следобед, беше моя, исках отново да се възползвам добре от живота си в Англия. Вечно щях да съжалявам, че не видях Улуру, преди да си тръгна от Австралия, че не видях монолита, който символизираше древната история на първите австралийци, и нямаше да повторя тази грешка.

След час-два въодушевлението ни не беше угаснало. Обикаляхме огромните зали и вървяхме от експозиция към експозиция, стаили дъх пред всяко следващо чудо. Гордите саркофази с изрисуваните лица и тела, сложно украсените монети и експонати от Древна Африка, глинени съдове от Древна Гърция.

Прекъснахме за обяд. Седнахме отвън на едно одеяло, което извадих от раницата си, и ядохме сандвичи с пиле и салата, приготвени от мен. (Знаех, че децата се надяват на детско меню, защото денят не беше обичаен, но аз нямах намерение да отстъпвам и за това, както за шофирането в града.)

Докато ровех в чантата си за мокри кърпички, за да избърша лицата им, Кайл извади фотоапарат от своята.

— Е, време е за снимки — каза той и им се усмихна. Съмър веднага започна да приглажда косата си с ръце, а Джаксън сви устни и наведе глава, като предостави за снимка темето си.

— Стига, Джакс, изправи се — окуражи го Кайл.

Той бавно вдигна глава и позволи на баща си да види очите му.

Кайл ми помаха да вляза в кадър. Не помръднах.

— Кендра — каза той подразнено. — Ела до децата, не те хващам.

— Не, не ви трябвам на снимката — отвърнах.

— Напротив, трябваш ни.

— Наистина, не. Не се харесвам. На снимки.

Той сведе апарата и смръщи чело. Опитваше се да разбере дали има някаква история зад неохотата ми да се снимам. Аз просто не обичах да се гледам, нито на снимки, нито в огледалото. В главата си, във въображението си, знаех как изглеждам. Когато се гледах на снимка или в огледалото, този образ неизменно се разпадаше, а аз правех всичко възможно, за да го поддържам непокътнат. А мисълта, че и други хора могат да видят тази снимка, беше още по-ужасна. Не исках да ме гледат, докато ме няма. Мисълта, че ще ме снимат и после ще се взират в линиите и извивките, в недостатъците ми, без да ме познават, ме разстройваше. Не исках даже да си го помислям. Не исках.

— Какво ще кажете аз да ви снимам? — попитах, за да отклоня фокуса от себе си. — Може ли апарата? — Протегнах ръка към малката сребриста джаджа.

Той ми го подаде и се намести до децата. Съмър се наведе към баща си; Джаксън, който внезапно забрави за срама си от обектива, се вдигна на колене и опря лакът на коляното на Кайл. Взирах се в образа им на малкото екранче. Изглеждаха така, сякаш винаги са били само тримата.

Направих три снимки, после една, на която Съмър се беше покатерила на гърба на баща си, а Джаксън лежеше в скута му. След това Джаксън беше на раменете му, сетне Съмър се качи там. Докато ги улавях в тези различни застинали моменти, аз се чудех какво се случва, когато си отидеш, неохотно или по своя воля; дали водите се затварят тихо след теб, сякаш дори не са се разделяли, сякаш никога не си бил тук. Защото, когато снимах семейство Гадсбъроу сега, ми беше трудно да си представя, че Ашлин, тяхната майка, неговата съпруга, изобщо някога е съществувала.

 

 

В Риджънтс Парк Съмър и Джаксън забравиха всякакви задръжки и се развилняха.

Тичаха по тревата като животинчета, които са държани в клетка и най-сетне са пуснати в естествената им среда. Косата на Съмър се носеше след нея, а вятърът рошеше кичурите на Джаксън, който гонеше сестра си. Краката им топуркаха, лицата им сияеха, бяха неразпознаваеми. Бяха други деца, не онези, с които бях прекарала толкова време. Тези сега бяха свободни. Свободни да бъдат деца. Свободни да тичат, да скачат и да се смеят.

Баща им се беше отпуснал на пейката до мен и ги гледаше усмихнат. И той беше претърпял трансформация. Грижите му бяха избледнели и играта на децата ги беше заменила с радост.

Съмър и Джаксън се гонеха от дърво до дърво, макар че на тяхната възраст, при еднаквото им тегло, ръст и телосложение, това беше безсмислено упражнение. Винаги стигаха едновременно. Кайл се смееше силно, когато и двамата докосваха в един и същи миг грубата кора на поредното дърво. Смехът му беше лек, можеше да трогне и да стопи и най-каменното сърце. Той продължаваше да се смее, когато те се обръщаха и хукваха обратно. „Трябва да се смее по-често“ — помислих си. Чертите на лицето му се отпускаха и очите му светваха така, че изглеждаше с години по-млад. Беше щастлив и подмладен. Той също беше свободен.

— Помниш ли, когато отидохме в Брайтън… — каза Кайл и се извърна към мен. Но замълча рязко, когато ме погледна. Не бяхме ходили в Брайтън. Явно това беше спомен от кутия, която искаше да избърше от праха, да отвори и да разгледа с жена си. С Ашлин. Беше леко разочарован, че вижда мен, а не нея. Плъзна поглед по лицето ми, по черните ми очи, по малкия ми широк нос, по устните, после се върна на очите.

След това се вгледа в косата ми.

— Имаш… — Посегна и извади тревичка от косата ми, а върховете на пръстите му докоснаха за миг лявото ми слепоочие. Показа ми я, преди, да я пусне по вятъра.

— Благодаря.

Той пак тихо огледа лицето ми. За няколко секунди като че ли не знаеше какво да каже, беше си спомнил с кого е.

— В кого си влюбена? — попита неочаквано. — Просто питам, приятелски. — След злощастния инцидент с целувката избягвахме подобни разговори.

— Той е в Австралия. Ситуацията не беше идеална. В любовната част нямаше проблеми, но във всичко останало имаше. Заради това се върнах. Имах нужда да се отдалеча, нали разбираш.

Той кимна, разбираше.

Сега беше шансът ми да попитам за Ашлин — откровение срещу откровение.

— Сигурно жена ти много ти липсва — казах, преди да съм изгубила кураж.

Той кимна леко и отново извърна очи към децата.

— Предполагам, че би трябвало — каза той, тонът му беше леко мрачен. Явно не искаше да говори за нея.

— Преди седмица, когато пазарувах с децата, те… — насилих се да продължа, може и да не му се говореше за нея, но ако не го попитах сега, никога нямаше да го направя. — Те споменаха, че тя е била болна.

Всеки мускул на тялото му се напрегна, когато изправи гръб на пейката, чертите му внезапно се изостриха, а дишането му стана плитко и накъсано.

— Казаха, че била болна и това разстройвало и двама ви — продължих аз. — Сериозно ли е?

— Зависи какво разбираш под сериозно — каза той с равен тон, тялото му още беше сковано, а чертите — безизразни.

Не отговорих, а търпеливо зачаках подробности.

— Ашлин не е болна — продължи най-сетне Кайл. — Въпреки че зависи от гледната точка. Но не е болна в смисъла, в който влагаш ти. — Очите му помътняха. — Тя е… — Гласът му беше мек като коприна, нежен като докосване на пеперудени крила. Той издиша леко, сякаш най-сетне се предаде под бремето си. — Ашлин не е болна — каза тихо. — Съпругата ми е алкохоличка.