Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (12)

Единадесета глава

Ягоди, боровинки, резенчета ябълка и круша, и лъжица кисело мляко.

Пазаруването в супермаркета се превърна в съвсем ново преживяване за мен в седмиците след като за първи път взех Джаксън и Съмър от училище.

Сега бях в компанията на още двама индивидуални купувачи (трима, ако броите и Гарво, въображаемия голдън ретривър с кафяви крака на Джаксън, когото не ни беше позволено да оставим пред магазина при останалите кучета).

Аз бях новост, която им обръщаше внимание, затова прекарваха всяка свободна секунда с мен. Когато се връщах от работа, те ме чакаха на стъпалата пред апартамента. Често ми звъняха по телефона и молеха да ги взема от училище, защото баща им работел. Ровеха из нещата ми и си взимаха каквото си харесат. Ако не успявах да открия нещо, можех да се обзаложа, че е у единия от тях. Това не беше някаква жалка кражба, не и в техните глави, беше просто продължение на приятелството ни. Например старинният ми сребърен пръстен с тюркоаз, който бях купила в Сидни и носех постоянно — Съмър го беше видяла на масата за хранене и го взе, за да й напомнял за мен. Носеше го на палеца си у дома и много внимаваше да не го изгуби. Никога не го занесе в училище. Джаксън пък си присвои мобилния телефон, който използвах в Австралия, защото Гарво (който говореше с лаене, което само Джаксън разбираше) му бил казал, че с него може да се обажда в Австралия.

А видеха ли ме да излизам от апартамента, след като сме закусили в събота, изтичваха навън, обсаждаха ме и ме молеха да ги взема със себе си. Винаги се съгласявах, най-вече защото още не се бях научила да им отказвам.

— А твоите мама и татко в една къща ли живеят? — попита ме един ден Съмър, докато пазарувах за седмицата.

— Да — отвърнах и хвърлих консерва нахут в количката. — Според мен и близките ми това е истинско чудо. Според братята и сестрите ми, искам да кажа.

— Защо? — попита Джаксън.

— Защото се карат. Боже, как се карат само.

— Като мама и татко — обяви Съмър. В това изречение се усещаше огромно бреме.

— Предполагам — отвърнах.

— А защо твоята майка не си тръгне? — попита ме Съмър.

„Защото твърде много обичат да се измъчват взаимно — отговарях аз винаги. — Защото са се събрали, когато бракът е бил доживот, и така ще го карат“ — беше по-разумният отговор. Каквато и да беше причината, след като си бил свидетел на всички скандали и мъчителни мълчания, беше нормално да се запиташ същото, което Съмър ме питаше сега.

— Не зная — отвърнах, най-честният отговор, който можех да й дам, без да ме разберат погрешно. Един възрастен би доловил нюансите в историята на моето семейство и да разбере, че истината не е еднаква за всички. — Едно дете просто щеше да я приеме буквално и да я наложи над своите преживявания, както би навлякло готова рокличка от магазина на своята купена от магазина кукла.

Съмър и Джаксън се вгледаха в мен, явно краткият ми отговор не беше добър или не разкриваше достатъчно.

— Въпреки че се карат толкова много, всички сме наясно, че те ни обичат. Дори да не се държат добре един с друг през цялото време, ние знаем, че ни обичат през цялото време. — Като възрастен човек, аз можех да се отдръпна встрани и да видя това. Но тогава не виждах нищо подобно. Аз, братята и сестрите ми знаехме само, че родителите ни се мразят. И двамата така упорито се стараеха да направят другия нещастен, че не виждаха как се отразява това на нас. А ние знаехме само, че никога не се знае кога ще започне следващият маратон от скандали. Години по-късно, след като бях преживяла доста неща, аз вече знаех, че колкото и да си погълнат от кавгите с човека, когото се предполага, че си обичал навремето, в сърцето ти винаги остава място за децата ти. Все още ги обичаш, дори да забравяш да го показваш. Щеше ми се родителите ни да ни бяха казали това, да ни го бяха показали, но те не го направиха и сега аз се опитах да го сторя за Съмър и Джаксън.

Съмър наклони глава настрани и ме огледа с вяло любопитство.

— Искаш да кажеш, че мама и татко ни обичат, въпреки че се карат постоянно? — попита ме тя.

Исках да кажа нещо мъдро, посланието ми да се настани нежно в душите им, като леко падащ сняг, да се стопи бавно в умовете им и да усетят, че каквото и да става, те винаги ще са най-важни за своите родители. Вместо това Съмър директно изрече онова, което се опитвах да позамажа. Наистина трябваше да спра да гледам онези банални предавания, в които всичко се уреждаше благополучно в рамките на петдесет минути. В които проблемите се разрешаваха с реплики от рода: „Вие се обичате“. Това не вършеше работа в истинския свят, дори пред едно шестгодишно дете. Кимнах й и казах:

— Да, нещо такова.

— Когато мама беше болна, татко й се караше — каза Съмър.

Тъкмо щях да хвърля пакет с фасул в теления търбух на количката, но замръзнах и насочих вниманието си към децата.

— Майка ти е била болна?

Те кимнаха едновременно.

— През цялото време. А като не си взимаше лекарствата, ставаше още по-болна — обясни Съмър. — Това ядосваше татко още повече.

— Когато на мама й беше лошо, той започваше да крещи, качваше се в стаята си и работеше там — каза тихо Джаксън, взираше се в пазаруващите в магазина хора, но всъщност виждаше миналото. Явно то все още се разиграваше в ума му. Баща му крещи на майка му, гневните стъпки на баща му по стълбите.

— Понякога, когато на мама й беше много, ама много лошо, той ни извеждаше с колата за цяла вечност — добави Съмър.

— А мама плачеше. Казваше, че не я обичаме, защото сме я изоставили. Ние не искахме да я изоставяме.

— Татко каза, че трябва — заключи Съмър.

Гледах ту единия, ту другия и в мен се надигаше ужасна тревога. Когато родителите ни се караха, ние се скривахме в стаите си и чакахме да се укротят или да стане време за вечерята, което дойде по-напред. Но моите родители никога не бяха правили подобно нещо — баща ни никога не ни беше извеждал от къщата, за да накаже мама; тя не беше плакала и твърдяла, че не я обичаме. Те наистина създаваха истински ад, от който се спасявахме, но не помня да са ни използвали като оръжия — прекалено много кусури намираха един в друг, за да си правят този труд.

— Значи майка ви е болна? — попитах.

Те кимнаха в унисон.

— И какво й има?

Те се спогледаха едновременно, общуваха по своя таен начин, както предполагаше митът за близнаците, както Съмър и Джаксън правеха винаги, макар да не бяха еднояйчни близнаци. Обърнаха се към мен, свиха рамене в синхрон и отвърнаха:

— Не знам.

Казаха „Не знам“, но прозвуча като „Не бива да казвам“. И за да прекрати по-нататъшни въпроси, Съмър пое по пътечката, взе еднолитрова опаковка с бульон и извика, като го вдигна с две ръце:

— Искаш ли такова? — Миналата седмица бях купила и тя очевидно го беше запомнила.

— Да, ако обичаш — отвърнах. Тя не го донесе, а започна да чете списъка със съставките. Килна леко глава на една страна и сбърчи чело, стиснала устни. „Като мен“, осъзнах със сепване. Само след няколко седмици тя вече успяваше да имитира до съвършенство поведението ми при пазаруване. Междувременно Джаксън се качи на металната рамка на количката, стиснал списъка ми в ръка, наведе се над нея и започна да рови из плодовете и зеленчуците вътре, като поглеждаше ту списъка, ту покупките, както правех аз, преди да ида на касата. Бяха успели да ме отрежат ефективно като неволно ме имитираха.

В този миг се почувствах изолирана и объркана. Явно тайната беше голяма, щом се държаха така. Огромна и плашеща тайна, която ги караше да замълчат и дори да изключат.

Откакто бях станала част от живота им, бях научила съвсем малко за госпожа Гадсбъроу от децата.

Бях научила, че се обажда през ден да говори с тях и след това и двамата ставали мълчаливи и потиснати и често се качвали в стаите си, за да се справят по свой начин със загубата.

Бях разбрала, че тя не може да говори със съпруга си, без да се скарат.

Бях разбрала и че е много фотогенична. Чупливата дълга карамелена на цвят коса се спускаше около лицето й и се изливаше по раменете; очите й бяха в същия наситенозелен цвят като на децата, но със съвършено различна форма; устата й приличаше на техните, но не и малкият й нос. На снимките с близнаците изглеждаше радостна, изпълнена с енергия. Главата й винаги бе вдигната, очите — преизпълнени с радост, бузите й сияеха, ръцете й обгръщаха Джаксън и Съмър и ги прегръщаха, сякаш бяха най-големите й скъпоценности. Когато беше с Кайл, изглеждаше по-потисната, но все така страстна. На снимките, наредени в детските стаи, тя често гледаше към него със смесица от благоговение и нежност, която личеше в чертите й, оформяше усмивката й и изтръгваше искри от очите й. Кайл обикновено гледаше към обектива, наклонил глава към любимата си жена със срамежливата усмивка на влюбен мъж.

Снимките на двамата съпрузи от дневната, коридора и кухнята бяха свалени. Очертанията им още личаха по стените, Кайл беше оставил само две големи фотографии на нея и децата. Но останалите, спомените за съвместния им живот, беше събрал в шкафа под стълбите. Веднъж Съмър ги извади и ми ги показа, сякаш се опитваше да ми покаже какъв живот бяха имали. Докато ги разглеждахме, Джаксън стоеше наблизо, ококорен от тревога, пристъпваше от крак на крак и кършеше ръце като старица, която изпраща единствения си син на война. Толкова ужасен беше, че баща им може да влезе и да ни хване.

Казаха ми, че била графичен дизайнер и работела на свободна практика по много рекламни проекти. Разбрах също и че със Съмър танцували в дневната, а с Джаксън копаели в градината. Тримата понякога излизали с велосипеди в парка, когато времето било хубаво. Тя им четяла приказки в леглото и измисляла игри в банята.

Направи ми впечатление и че не беше отнесла много със себе си. Веднъж, когато Кайл беше зает и аз взех децата от училище, те ме отведоха на горния етаж, за да ми покажат останалата част от къщата. Качихме се на тавана, в спретнатия, подреден офис на Кайл, който заемаше целия последен етаж на къщата. На всички повърхности — а те бяха много — бяха поставени негови модели, скици и цветни компютърни разпечатки на виртуални сгради, но коженото кресло в ъгъла до радиото тънеше в хаос. Вестници и архитектурни списания бяха натрупани безредно около него, по стените висяха снимки на децата. Тази стая миришеше на него, носеше неговия отпечатък — наполовина спокоен, сдържан мъж, а другата половина — едва удържан хаос.

Отведоха ме и в детските стаи, после в главната спалня. Почувствах се неудобно, когато пристъпих вътре — не исках да видя тези частици от съвместния им живот, — затова се поколебах, но Съмър нямаше такъв проблем и ме задърпа навътре, към дрешника. Едната му половина беше празна, закачалките все още висяха на рамката като голи клони през зимата, но на пода бяха натрупани кутии. Етикетите, изписани с почерка на Кайл, обявяваха, че те са пълни с дрехи, обувки, чанти, грим, книги, списания и снимки. Съмър редовно ровеше из тях, тук беше намерила и маската, която носеше като тиара — напомняла й за майка й, така ми каза. Беше дала на Джаксън слънчевите й очила и той ги държеше на поличката до леглото си. Не разбирах защо Кайл си е направил труда да опакова и слага етикети на вещите й, нито защо тя беше оставила толкова неща. Може би защото е тръгнала посред нощ и не е можела да вземе много със себе си, без да дава обяснения, но по-скоро ми се струваше, че е била решена да изостави възможно повече от стария си живот. Да се отърси от него и да не поглежда назад.

А и тази болест. Още едно парче от пъзела за нейното изчезване от живота им.

„Какво ли й има на госпожа Гадсбъроу? — чудех се, когато поехме отново по пътечката. — И как да разбера, без да изглежда, че си навирам носа?“