Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (11)

Десета глава

Има много неща, които ме притесняват: хора, които са мили през цялото време (знак за потиснат гняв); хора, които смятат, че краставиците нямат вкус (те имат, разбира се, и са дело на самия дявол); хората, които използват термина „политически коректно“, сякаш означава нещо; и телефонът ми — когато звъни посред нощ и преди седем сутринта.

Когато телефонът в апартамента започна да звъни точно когато тръгвах за работа, погледнах часовника на стената в кухнята: шест и половина.

Веднага разбрах, че са децата. „О, господи, какво става сега?“ Бях им дала номера си, за да ми се обаждат, ако имат проблем или ако баща им… Хукнах към телефона, почти го откъснах от стойката и изрекох едно изплашено и отчаяно: „Ало!“.

— Джаксън е — чу се колеблив тих гласец.

— Какво става? — попитах, вместо да кажа успокояващо „Здравей“.

— Нищо.

— О… е, радвам се, че се обади. Как си?

— Добре — рече той. После замълча. Чакаше да кажа нещо.

— Това е хубаво. А как е сестра ти?

— Добре — отвърна той.

— И това е хубаво. Как е баща ти?

— Добре.

— Много хубаво.

— Не попита за Гарво — каза Джаксън обвинително, с разочарование в гласа. „Гарво ли?“, не бях чувала за него. Те нямаха домашни любимци. Не бях срещала и техни приятели, нито пък бяха споменавали за такива.

— О, извинявай, как е Гарво?

— И той е добре. Не му хареса закуската — татко направи препечени филийки. — Значи Гарво е бил на закуска? Много любопитно. — Той не харесва препечените филийки на татко. Винаги ги изгаря по крайчетата. Мамините са по-хубави. Гарво най харесва тях. — Цели четири свързани изречения от Джаксън. Четири. Бях така смаяна, че не знаех какво да кажа. — Съмър иска да говори с теб — рече той. Аз отново погледнах часовника. Ако не тръгнех до пет минути, щях да изпусна автобуса. А после да хвана задръстването. Нямаше да закъснея за работа, но и нямаше да ида навреме по моите стандарти. Щях да започна деня си набързо, като мина през обичайните дейности — да си проверя имейлите, да прегледам обявите за работа във вестниците и онлайн, — преди за започнат обажданията. Преди кандидатите за временна работа да заприиждат и да питат дали са изскочили нови предложения. Запристъпвах от крак на крак. Наистина трябваше да тръгвам.

Той предаде слушалката.

— Здрасти, Кенди — каза тя ведро, явно се бяха наспали добре.

— Здравей, Съмър — отвърнах.

— Обаждам се да те помоля за услуга. Не е голяма услуга, но си е доста голяма.

— И каква е тя?

— Ще ни вземеш ли утре от училище?

Всички мисли, че ще закъснея за работа, изхвърчаха от главата ми.

— Моля?

— Татко трябва да работи утре следобед. И каза, че можем да идем в къщата на баба Наоми или да чакаме в колата. Но аз му казах, че ти ще ни вземеш. В къщата на баба Наоми не може да се прави нищо. Тя все казва: „Седни си на мястото, скъпа. Не играй с това, скъпа, много е скъпо.“ Затова ще трябва ти да ни вземеш.

„Аз ли?“

— Да, но аз също съм на работа. Приключвам чак в шест, затова е невъзможно.

В другия край на линията настъпи тишина. Протяжна, унила тишина, в която кънтеше жалкото ми оправдание.

— След училище утре аз съм на гимнастика, а Джаксън е на футбол. Така че свършваме в… Тате, кога свършваме?… На хладилника е! Да, там е! До рисунката на влакчето… Тате!… Ох, добре, свършваме в четири и половина. Ела да ни вземеш тогава — каза Съмър, сякаш не й бях обяснила току-що, че това е невъзможно; защо извинението на баща им, че имал работа, не важеше и за мен.

„Ако имате нужда от нещо, обадете ми се по всяко време. Аз ще ви помогна.“ Нима не им бях обещала точно това? Нима тези благородни думи не бяха излезли от моята уста, когато наметнах мантията на спасител, кръстосах ръце пред праведните си гърди и гледах отвисоко неспособния им баща? Нима исках да се превърна във възрастен, който е излъгал две деца, чиято майка беше заминала, а баща им едва се справяше?

— Ще попитам шефката си дали ще ме пусне по-рано, за да ви взема. Но ако ми откаже, ще трябва да идете в къщата на баба си Наоми.

— Няма да ти откаже — увери ме Съмър. — Трябва да ни донесеш снимка, татко така каза.

— Снимка ли?

— Говори с него, той ще ти обясни. Чао.

Двайсет минути по-късно бях на път за работа, след като бях дала на семейство Гадсбъроу моя снимка за училището, за да може Кайл да напише бележка, че ме добавя към хората, които имат право да взимат Джаксън и Съмър от училище. След известна суматоха, придружена от: „Не, не мога“ и „Да, трябва“, Кайл ми даде ключовете от колата на жена си, за да докарам децата у дома. Сребристият мерцедес беше поне на десет години, с две детски седалки отзад. Стоеше със зелено найлоново покривало пред къщата на Кайл, неизползван, необичан, незабелязван, откакто тя ги беше изоставила. Беше ми странно да държа ключовете за колата на жена, която вече не беше тук. Сякаш искаха от мен да заема мястото й в семейството.

Особено когато не разбирах защо ги беше изоставила. Ако си е тръгнала посред нощ, както каза Кайл, защо не е взела колата? Щеше да й е по-лесно да замине с нея и можеше да я продаде, ако имаше нужда от пари? Ако не знаех, че са били заедно в Ню Йорк, ако не бях станала свидетел на разговора на Кайл с нея по телефона първия ден, щях да се зачудя дали не я е убил и заровил някъде. А сега се питах какво се е случило, че да избяга така отчаяно и решително и да започне наново сама. Какъв ли ужас я е принудил да избяга толкова отчаяно и да изостави децата си?

Казах, че ще се приберем с автобуса, но Кайл беше непреклонен: ако ще ги прибирам от училище, трябва да ги докарам или да взема такси. Щях да ги докарам. С колата на една изчезнала жена.

 

 

Габриел седеше в стола си, протегнала изваяното си тяло.

Тъкмо я бях попитала дали може да приключа по-рано на следващия ден и й обясних защо. Сега тя седеше облегната назад и ме изучаваше тихо и леко притеснително. Накрая каза:

— Нека обобщя нещата: ти нямаш деца, но трябва да си тръгнеш по-рано, за да ги прибереш от училище?

— Нещо такова, да — отвърнах, знаех как звучи. Ако бях на нейното място, реакцията ми щеше да е същата. Нещо в смисъл: „Ти майтапиш ли се?“ — Ще дойда по-рано и ще работя до късно в сряда.

— Просто се чудех какво ли е правил той, преди ти да се нанесеш в задния му двор?

— Габс, аз не живея в градинската барачка. И не знам какво е правил — отвърнах. — Но им казах, че ще попитам, и те питам. Ще те разбера напълно, ако е невъзможно.

Шефката ми сви рамене.

— Кени, откакто работиш за мен, си оставала често след работа, така че можеш да си тръгнеш по-рано утре, но… Не, няма значение.

— Какво? — попитах я.

Тя поклати глава.

— Няма значение.

— Не, кажи ми.

— Не му позволявай да те използва.

— Не ме използва. Това беше идея на Съмър, тя го попита дали може да ги взема.

— Сигурна съм, но той е самотен баща с две малки деца, вероятно му е за първи път. Винаги ще търси лесния начин. А съм сигурна, че майка ти ти е казвала, че не е хубаво да си лесен.

В думите на Габриел се съдържаше истина. Кайл имаше проблеми и вместо да се стегне и да намери начин да се справи с това предизвикателство, в момента той все така затъваше в загубата на жена си. Напи се; караше се с нея, после изпадаше в депресия и забравяше за децата си; имаше сблъсъци с дъщеря си. Не бях учудена, че Джаксън не говореше много, че беше мълчалив и затворен; не бях изненадана, че Съмър беше решила, че най-бързият и най-безотказният начин да получи вниманието на баща си е да създаде хаос. Това бяха едни и същи неща, двете страни на един и същ безмълвен вик: „ЗАБЕЛЕЖИ МЕ!“.

Щеше да е лесно, вероятно дори по-мъдро, да ги оставя сами. Нека Кайл да се оправя, да подреди отново семейството си сам. Животът е труден. Но както бях казала и на него, когато го намерих пиян и сякаш мъртъв на дивана: „Свържеш ли се веднъж с дете, не можеш да си тръгнеш.“

А аз се бях свързала с тях и не можех да си тръгна. Не можех да оставя Кайл да се оправя сам, а децата да вървят след него и да опитват да получат поне мъничко внимание и обич. Ако можех да направя нещо, щях да го направя.

Тъкмо се канех да обясня това на Габриел, когато вратата се отвори и влезе Джанин, бляскава с дългото до глезените карамелено на цвят велурено палто, с чанта на „Луи Вюитон“ и очила „Гучи“. Въпреки незначителната й служба и ниската заплата, дрехите й струваха повече от шестмесечния ми наем.

— Здрасти — рече протяжно тя и се понесе към бюрото си.

Появата й прекрати разговора ни. Габриел погледна часовника си, после към Джанин.

— Благодаря, че се отби, Джанин, винаги ми е драго да те видя. — Беше й обяснила надълго и широко, че ако иска да се обучава за консултант, трябва да докаже, че е отдадена на работата и няма да закъснява. За Джанин това означаваше да се появи в девет часа. За мен, когато се обучавах, това означаваше да идвам в седем и половина.

Лицето на Джанин порозовя леко от смущение, но тя реши да не се засрамва прекалено.

— Някой иска ли кафе? — попита и се усмихна сияйно.

И двете поклатихме глави.

— Добре. — Свали палтото си, както змия смъква старата си кожа, и тръгна към кухнята в дъното на коридора, като мина покрай моето бюро.

— Ето — започна Габриел и вирна пръст с перфектен маникюр след Джанин — какво става, когато хората смятат, че си роден, за да им улесняваш живота.

Сведох глава. Габриел беше права. Но ако беше видяла личицата на Съмър и Джаксън, когато се бяха изплашили, че баща им е мъртъв, ако беше почувствала прегръдката на Съмър след нейния бунт, ако беше видяла как притеснено гледа Джаксън баща си… Не можех да си тръгна, без значение дали Кайл се възползва от мен или не.