Анна Тод
След щастливия край (87)

Хардин

Десет години по-късно

— Татко, не говориш сериозно!

Емъри негодуваше и ме гледаше с убийствен поглед от другата страна на кухненската маса. Почукваше нетърпеливо с лакираните си нокти по черния гранит и въртеше очи. Точно като майка си.

— Да, сериозно говоря. Казах ти вече: прекалено си малка да ходиш на такива места — заявих и започнах да дърпам конците на марлята върху ръката си. Предната вечер бях ходил да ми пооправят едната татуировка. Не можеш да си представиш как избледняват с годините.

— На седемнадесет съм. Чичо Ландън пусна Ади на такава екскурзия още миналата година — извика красивата ми дъщеря.

Косата й беше права, малко под раменете. Докато говореше, я мяташе като камшик и продължаваше да ми обяснява какъв зъл баща съм, бля, бля, бля…

— Не е честно. Имам отлични оценки и ти каза, че…

— Край на споровете, слънце — бутнах закуската й към нея, а тя изгледа яйцата си, сякаш и те имаха принос за всемирния заговор да бъде унищожен животът й. Разбира се, начело на заговора бях аз.

— Съжалявам, но няма да ходиш, освен ако не ми разрешиш да дойда с теб.

— Не, няма начин — разклати глава. Откъде се взе у нея това ужасно отношение? — Няма да се случи.

— Тогава и тази екскурзия няма да се случи.

Тя изскочи от стаята като хала, хукна по коридора и след няколко секунди Теса вече вървеше към мен. По дяволите.

— Хардин, вече го обсъдихме. Тя ще отиде на тази екскурзия! Вече платихме — напомня ми Теса, и то пред Емъри.

Знам, че това е нейният начин да ми напомни кой държи юздите в тая къща. Още в началото поставихме едно-единствено правило: никакви караници пред децата. Моите деца никога не бяха и нямаше да чуят как баща им повишава тон на майка им. Никога.

Това обаче не означава, че Теса не ме побъркваше. Подлудяваше ме. Беше все така твърдоглава и с тенденция да се налага: две качества, които с годините се засилиха.

Одън влезе с раницата на гърба и слушалките в ушите. Обожаваше музика и изкуство, а това много ме радваше.

— Ето го любимото ми дете — казах, а Теса и Емъри ме изгледаха гневно.

Засмях се, Одън ме погледна и кимна (в пубертета това е вежливият начин да поздравиш). Какво повече да кажа. Имам ли право да добавя нещо? Сарказмът му беше прекалено присъщ с оглед годините му. Като моя.

Одън целуна майка си по бузата и си взе ябълка. Теса се усмихна, проследи го с поглед, очите й омекнаха. Синът ни беше емоционален, показваше чувствата си, а Емъри беше истинско стихийно бедствие. Той беше търпелив, говореше открито и убедително, а Емъри имаше свое собствено мнение за всичко и ужасен инат.

Не може да се каже, че единият беше по-добър от другия. Те просто бяха различни, но за всеобщо учудване се разбираха много добре. Емъри прекарваше доста време с него, караше го на репетицията на бандата и ходеше винаги, когато излагаха негови неща.

— Е, разбрахме се тогава. Боже, как ще се забавлявам на тази екскурзия! — Емъри запляска с ръце и хукна към входната врата.

Одън ни каза довиждане и тръгна след нея за училище.

— Как станахме родители на такива деца? — попита Теса и поклати глава.

— Мамка му, нямам никаква идея — засмях се и разтворих ръце да я прегърна. — Ела тук.

Моето красиво момиче тръгна към мен и облегна глава на гърдите ми.

— Изминахме дълъг път — въздъхна тя, а аз вдигнах ръце към раменете й и започнах леко да ги масажирам.

Тя се отпусна на гърдите ми и обърна очи към мен.

В тези сиво-сини очи имаше толкова много любов. Любов за мен. След всички тези години любовта й остана непокътната.

След всички битки ние успяхме.

Не знам от какво са направени душите ни, мамка му, не знам, но моята и нейната наистина са еднакви.