Анна Тод
След щастливия край (86)

Теса

Шест години по-късно

Бях седнала на масата в кухнята на новия ни апартамент и пишех на лаптопа си. Планирах три сватби наведнъж и бях бременна с второто ни дете.

Очакваше се да е момче. Бяхме решили да го кръстим Одън.

Очертаваше се да е голямо бебе: коремът ми беше огромен, кожата ми — обтегната за втори път. Бях толкова изморена, но твърдо решена да работя до последния момент.

До едната сватба оставаше едва седмица и бях пощуряла от работа. Краката ми бяха подути, а Хардин не спираше да мърмори, че се преработвам, но пък и знаеше кога е редно да спре да ме нервира. Вече започвах да изграждам име и добра репутация, пък и изкарвах прилични пари. Много е трудно да пробиеш в сватбения бизнес в Ню Йорк, но след огромни усилия успях. С помощта на една приятелка бизнесът ми се разрастваше и имейлът ми беше претрупан със запитвания.

Едната от трите булки беше изпаднала в паника: майка й решила да доведе новия си приятел на сватбата и сега трябваше да пренареждаме местата, което си е голяма играчка.

Входната врата се отвори и Емъри профуча край мен по коридора. Беше вече на шест. Косата й беше по-светла от моята и сега бе вързана на почти разпаднало се кокче, понеже Хардин й е правил прическата за училище сутринта, докато бях на лекар.

— Емъри? — извиках, когато чух как блъска вратата на стаята си.

Ландън преподава в училището, където ходят Ади и Емъри, а това прави живота ми далеч по-лесен, особено при тази натовареност.

— Остави ме! — извика тя.

Станах. Коремът ми опираше в плота. Хардин излезе от спалнята ни по джинси, падащи ниско под талията, и без тениска.

— Какво й е? — попита.

Нашата малка Емъри беше сладка като майка си, но имаше нрава на баща си. Беше комбинация от онези неща, които направиха живота ни толкова интересен.

— Чувам ви! — извика тя и Хардин се засмя. Беше едва на шест, а вече истинско торнадо.

— Аз ще поговоря с нея — каза той, влезе в спалнята и се върна с черна тениска в ръката.

Докато го гледах как се облича, се сетих за момчето, което срещнах през първата седмица в колежа. Когато почука на вратата на Емъри, тя започна да пъшка и да възразява срещу вмешателството, но той влезе, сякаш не я чуваше.

Когато Хардин затвори вратата на спалнята й, аз отидох и притиснах ухо.

— Какво става, малката?

Емъри беше борец, но обожаваше баща си и бях безкрайно щастлива да наблюдавам връзката им. Той се оказа толкова търпелив и забавен татко. Прокарах ръка по корема си и прошепнах на малкия вътре: „Ти ще обичаш повече мен, нали?“. Хардин вече беше окупирал Емъри, но Одън щеше да бъде мой. Често казвах същото и на Хардин, но той само се усмихваше и ми обясняваше, че много притискам дъщеря ни и затова обича повече него.

— Ади е гадна.

Бях сигурна, че малкото копие на Хардин вече крачи из стаята и прибира назад косата си с пръсти: имаше дори жестовете на баща си.

— Така ли стана? И как така? — попита саркастично Хардин, но Емъри не успя да улови сарказма.

— Просто е гадна. Не искам повече да съм й приятелка.

— Е, бебчо, тя е член на семейството. Нямаш избор — рече. Бях сигурна, че Хардин се усмихва на драматизма в думите на шестгодишното ни дете.

— Може ли да имам ново семейство?

— Не — засмя се той, а аз покрих уста с ръка, за да не се разхиля. — И аз исках да имам ново семейство, когато бях по-млад, но не става така. Трябва да се опиташ да бъдеш щастлива с онова, което имаш. Ако се сдобиеш с ново семейство, това означава да имаш нова мама и тати и…

— Не! — идеята никак не й хареса, дори не му позволи да довърши изречението.

— Видя ли? Значи трябва да се научиш как да приемаш Ади такава, каквато е, така както майка ти приема баща ти, но сигурно понякога си мисли, че и аз съм гаден.

— И ти ли си гадняр?

Сърцето ми се разду от топлина. Мамка му, да, исках да кажа.

— Мамка му, да — каза Хардин вместо мен.

Завъртях очи. Пак ще му трия сол на главата, че псува пред детето. Не го прави така често като преди, но все пак…

Емъри започна да му разправя как Ади й казала, че не искала да бъдат най-добри приятелки, а Хардин, най-невероятният баща на света, я спираше и коментираше всяка нейна реплика.

Докато свършат дългия разговор, се бях влюбила в моето замислено момче.

За милионен път.

Когато излезе от стаята й, аз го чаках облегната на стената. Видя ме, усмихна се и каза:

— Животът в първи клас е много труден — засмя се с глас, а аз увих ръце около кръста му. — Толкова си добър с нея.

Облегнах се на него, но големият ми корем ми пречеше да се притисна в тялото му. Той ме обърна настрани и ме целуна силно.