Анна Тод
След щастливия край (76)

Хардин

— Трябва да поговорим — повтарям и я поглеждам. Заставям се да не я докосвам.

— И аз така мисля — опитва се да се усмихне. Коленете й са мръсни и има червени следи.

— Какво стана? Добре ли си? — питам. Ето как планът ми да не я докосвам излита през прозореца и вече разглеждам раната й. Тя се обръща към мен със зачервени очи и бузи.

— Препънах се, това е.

— Това не биваше да се случва.

— Ти написа книга за нас и се опитваш да я продадеш на издателите. Как така не е бивало да се случва? Как така не е било умишлено?

— Не, искам да кажа… всичко това. Ти, аз, всичко. Не биваше да се случва.

Въздухът е влажен и ми е невъзможно да намеря правилните думи. Оказва се прекалено трудно да говоря.

— Тази година ми се стори като цял един живот. Научих толкова много за себе си, за живота и за това какъв трябва да бъде. През цялото време съм имал това извратено виждане върху нещата. Мразех себе си, мразех и всички край мен.

Тя мълчи и ме слуша, но потрепването на долната й устна ми подсказва, че полага максимални усилия да запази неутрално изражение.

— Знам, че не ме разбираш. Много хора не ме разбират, но най-лошото чувство на този свят е омразата към самия себе си. И точно с нея трябваше да се справям и да се боря всеки ден. Но това не е извинение за всички лайна, които сътворих. Не биваше да се отнасям така с теб и ти беше напълно права, когато ме остави. Надявам се само да прочетеш книгата, преди да вземаш решение. Цялата книга. Не можеш да оцениш една книга, без да я прочетеш от първия до последния ред.

— Не те виня, Хардин. Не се опитвам и да критикувам, но е странно как аз пак останах встрани от всичко. Не очаквах, по никакъв начин не ми е минало през ума и все още не мога да проумея какво се случва.

Главата й се клати, сякаш иска да се отърси от мислите, които минават с бясна скорост зад тези прекрасни очи.

— Знам, бебо, знам.

Когато вземам ръката й в своята и увивам пръсти около нейните, лицето й се сгърчва от болка, защото по дланите й има ожулени кървави следи.

— Добре ли си?

Тя кима и ми позволява да прокарам пръст по раната.

— Кой изобщо ще я прочете? Не мога да повярвам, че толкова много издатели я искат — казва, извръща глава и гледа преминаващите пред нас хора и коли. Градът продължава да живее забързания си живот. Светът се върти, независимо от нас.

— Много хора — отвръщам. И това е истината.

— Защо? Тя е толкова… различна любовна история. Прочетох само няколко откъса и знам, че е мрачна, тъмна.

— Дори прокълнатите заслужават някой да прочете историята им, Тес.

— Не си прокълнат, Хардин — казва тя, но съм сигурен, че все още има усещането, че съм я предал.

Може би е права.

— С надежда за изкупление… може би? Сигурно греша, сигурно хората обичат да четат за щастливи двойки, стандартни истории, клишета. Но от друга страна, има милиони хора, които не са съвършени, които са минали през всякакви лайна в живота си. Може би точно те ще я разберат, ще я харесат, защото вероятно ще видят себе си. И… по дяволите… някой пък може да научи нещо от моите грешки. И от твоите — добавя. Сега ме гледа в очите, сякаш съм повърнал думите върху стълбите. Виждам несигурността в нейните очи, а думите продължават да напират през устата ми.

— Може би понякога не всичко е черно или бяло. И не всеки е перфектен. Правил съм огромни грешки, вършил съм грозни неща, причинявал съм ти какво ли не. И не само на теб, но и на други хора. Съжалявам за тези неща и никога няма дори да помисля отново да бъда виновен за такива вреди и такава болка. Но не това искам да кажа. Тази книга беше моят отдушник. Беше друга форма на терапия. Тя беше онова място, където можех да пиша каквото искам, да обличам в думи настроенията и чувствата си. Това съм аз и моят живот. А и не съм единственият, който е допускал грешки. Цяла книга, пълна с хора, които са грешали в избора и действията си. Ако някой ме критикува заради липсата на много светлина в историята ми, това е си за негова сметка. Не мога да задоволя всички и знам, че има много повече хора, Теса, хора като нас, които ще видят смисъла на тази книга, ще я почувстват и ще се радват, че се е намерил един, който да признае проблемите, с които трябва да се бори постоянно. Съвсем правдоподобно разказано, без захар и оцветители.

Устните й се извиват нагоре, въздъхва и клати леко глава.

— А ако не я харесат? А ако дори не си направят труда да я отворят? А ако я отворят, но ни намразят заради това, което пише в тази книга? Не съм готова за такава публичност. Не искам хората да говорят и да осъждат живота ми.

— Ако не им хареса, да вървят на майната си. На кого му пука какво мислят такива хора? И бездруго няма да я дочетат или пък са знаели предварително, че няма да им хареса.

— Това е просто… Не знам какво да мисля. Що за любовна история е това? — гласът й е несигурен, трепери.

— Това е любовна история, в която има истински, реални проблеми. Шибани проблеми. Това е история за прошката, за безусловната любов, тя доказва колко много може да се промени човек, наистина да се промени, ако положи усилия. Това е история, която потвърждава, че всичко е възможно, когато човек иска да подобри себе си. Тя доказва, че ако имаш на кого да се опреш, някой, който те обича и не се отказва от теб, можеш да намериш пътя към светлото, да излезеш от мрака. Това е история, която показва, че каквито и родители да си имал, с каквито и пристрастявания да е трябвало да се изправиш лице в лице, можеш да преодолееш всичко по пътя си и да станеш добър човек. Такава книга е „След“.

— След? — вдига брадичка и слага ръка над очите си, за да се предпази от слънцето.

— Така се казва — отвръщам. Поглеждам встрани и изведнъж осъзнавам как може би й звучи името на книгата. — Става дума за моето велико пътешествие, след като те срещнах.

— Каква част от книгата е посветена на лошото, Хардин? Защо не ми каза, защо просто не ми каза?

— Не знам — казвам. Това е истината. — Не всичко е лошо, не е това, което си мислиш. Ти просто си прочела някоя страница, която те е наранила. А страниците, които не си видяла, там е истината и същността на историята. В тях пише колко те обичам. Как ми даде цел в живота. И как срещата ми с теб преди една година беше най-хубавото нещо, което се случи в живота ми. В тези страници, които още не си прочела, ще видиш смеха ни и битките ни, нашите битки, когато сме били рамо до рамо.

Тя скрива лице в ръцете си. Ядосана е.

— Трябваше да ми кажеш, че пишеш това. Толкова много неща ми подсказваха, че е нещо такова. Как не се усетих, как не разбрах?

Облягам се на стълбите.

— Знам, че трябваше, но когато започнах да разбирам и да променям всичко, което вършех по грешния начин, вече исках да ти покажа перфектен, завършен вариант. Наистина съжалявам, Теса. Обичам те. Съжалявам, че разбра по този начин. Не съм имал намерение да те нараня или измамя. Съжалявам, че се почувства точно така. Не съм мъжът, когото остави, Тес. И ти го знаеш много добре.

— Не знам какво да кажа — прошепва.

— Просто я прочети. Прочети цялата книга, преди да ме съдиш и да вземеш решение. Това е всичко, за което те моля. Просто я прочети.

Очите й се затварят. Обляга глава на рамото ми.

— Ще я прочета.

Въздухът започва да се връща в дробовете ми. Тежестта леко се вдига от гърдите ми, но знам, че по-голямата част от бремето ще остане там още дълго. Не мога да опиша облекчението си. Дори и да се опитам. Тя става и бърше разранените си колене.

— Ще ти купя нещо от аптеката да ги намажеш.

— Няма проблем, добре съм.

— Кога ще спреш да се инатиш на всяка моя дума? — мъча се да разведря настроението. Получава се и тя леко се усмихва.

— Никога.

Теса става и се обръща да се прибере горе. Аз също се изправям. Искам да съм до нея, докато изчете целия роман, но знам, че не бива. Хващам се за малкото здрава логика, останала в съзнанието ми, и решавам да се разходя из мръсния град.

— Чакай! — извиквам, когато Теса стига до входната врата. Бъркам в джоба си и вадя намачкания лист. — Прочети това най-накрая. Това е последната страница.

Тя отваря листа, но аз се затичвам нагоре по стълбите, вземам по две стъпала наведнъж и слагам ръка върху страницата.

— Моля те, не гледай края, преди да си прочела всичко останало — увещавам я.

— Добре, няма — казва и се обръща да влезе вътре, а аз гледам как леко обръща глава към мен и ми се усмихва през рамо.

Едно от най-големите ми желания в този живот е Теса да разбере, че е необикновен човек. Тя е един от малкото хора на този свят, които могат да прощават. Много хора биха определили това като слабост, но всъщност е точно обратното — това е сила. Тя е силна. Колко силен трябва да бъде човек, за да застане и да брани мъж, който презира себе си? Беше силна, когато ми доказваше, че не съм прокълнат, беше силна, когато ми показваше, че заслужавам да бъда обичан, въпреки че детството и младостта ми ме бяха убедили в обратното. Тя беше силна дори когато си тръгна от мен. И е силна заради това, че умее да обича безусловно.

Теса е по-силна от повечето хора.

Искам, надявам се да го знае.