Анна Тод
След щастливия край (74)

Теса

Когато се събуждам в понеделник сутринта, Хардин не е в леглото. Знам, че има някакво интервю или среща, но не ми каза къде и с какво е свързано. Не знам и дали ще се върне, преди да тръгна за работа.

Въртя се в леглото и стискам чаршафите, които все още миришат на него.

Снощи… снощи беше изумително. Хардин беше изумителен. Химията, експлозивната химия между нас е като преди, ако не и по-силна. И сега най-сетне и двамата сме на един по-зрял етап от живота си и можем да видим недостатъците на другия и да ги приемем. Способни сме да се справим с проблемите по начини, каквито преди не познавахме или които ни бяха чужди.

Имахме нужда от това време. Имахме нужда да се научим да стоим изправени сами, преди да се изправим заедно един до друг. Благодарна съм, че минахме през мрака, битките и болката, за да застанем след това ръка за ръка, по-силни от всякога.

Обичам го. Само бог знае колко много обичам този мъж. След всички раздели, след целия хаос той остана като издълбан в душата ми, пролазил е в сърцето ми и го е заклеймил като своя територия. И да исках, нямаше да мога да го забравя. А аз опитах, наистина опитах.

Стараех се месец след месец, ден след ден, търсех с какво да ангажирам тялото и съзнанието си, за да го забравя. Разбира се, не се получи. Мислите за него никога не напуснаха главата ми.

Едва сега започвам да разбирам, че нещата между нас могат да се получат. И сега го искам повече от всеки друг път.

„Ти трябваше да знаеш, че винаги ще те обичам. Ти ме направи това, което съм, Теса. И аз никога няма да го забравя.“

Когато изричаше тези красиви думи, беше нежен, страстен, задъхан. Бях изгубена в него, в нежните му пръсти…

Входната врата се отваря и звукът ме смъква на земята.

Скачам от леглото, вземам си късите гащи от пода и се обличам. Косата ми е рошава, като кълбо кълчища е. След душа с Хардин не биваше да я оставям да изсъхне без сешоар и четка. Прокарвам пръсти през нея, отказвам се и я прибирам на опашка.

Хардин е застанал в хола с телефон на ухото. Облечен е както винаги — целият е в черно. Дългата му коса е рошава като моята, но на него му стои добре.

— Да, знам. Бен ще ти съобщи решението ми — казва и когато ме забелязва, обяснява на човека от другата страна на линията, че ще се обади по-късно. Тонът му е стегнат, почти нетърпелив, приключва разговора доста рязко.

Докато крачи към мен, раздразненото изражение изчезва и на лицето му се появява щастлива усмивка.

— Наред ли е всичко?

— Да — кима и поглежда към телефона в ръката си, след което прокарва ръка през косата си.

— Сигурен ли си? — питам и увивам ръце около китката му.

Не искам да го притискам, но изглежда разсеян. Телефонът му пак звъни и той поглежда към екрана.

— Налага се да вдигна — въздъхва. — Веднага се връщам.

Излиза в коридора и затваря вратата след себе си.

Очите ми попадат на папката на масата. Листата в нея са леко огънати по краищата. Усмихвам се — радвам се, че все още пази папката, която му подарих за рождения ден.

Любопитството ми надделява и след секунди вече я отварям. На първата страница е напечатано:

СЛЕД

ОТ ХАРДИН СКОТ

Отварям на втората страница.

Срещна я през есента. През това време на годината хората се вълнуват от разцветките на дърветата, от аромата на изгоряло дърво, който се носи из въздуха и напомня за приближаващата зима, но не и той. Той се интересуваше само от едно, страхуваше се само от едно — от себе си.

Какво? Прехвърлям страница след страница, търся нещо, което да сложи в ред хаоса в главата ми, да ме успокои, нещо, което да ми даде обяснение и яснота.

Не, това не може да е каквото си мисля…

Когато тя се оплакваше, той започваше да се задушава. Не искаше да чува, не искаше да вижда как най-тъмната и грозна част от душата му се развява като обвинение пред очите му. Не желаеше тя да му я хвърля в лицето. Предпочиташе да си мисли, че е съвършен, така както тя бе съвършена за него.

Очите ми се пълнят със сълзи. Няколко листа падат на земята.

Един жалък жест, вероятно вдъхновен от Дарси, да плати за погребението на баща й, така както Дарси плати за сватбата на Лидия. В неговия случай той се опитваше да спести неудобството за семейството, предизвикано от смъртта на един наркоман, а не защото има малолетна сестра, която спонтанно е решила да се омъжи, но резултатът е същият. Ако съдбата му бе предопределила живот като в романите, значи този мил жест трябваше да му върне неговата Елизабет.

Стаята се люлее и върти около мен. Нямах никаква представа, че Хардин е платил за погребението на баща ми! Да, мина ми през ума, но за около секунда, а после реших да се доверя на майка си, че е било дарение от църквата.

Макар че не можеше да има свои собствени деца, тя не се отказваше от мечтата за тях. Той знаеше и я обичаше дори и заради това. Опита се да не бъде егоист, да не мисли за себе си, но не можеше да спре да си представя онези малки човечета, които можеха да приличат на него и които никога нямаше да има. Да, болеше го много повече за нея, но самият той вече не помнеше колко нощи бе плакал заради загубата.

Точно когато решавам, че не мога да понеса и ред повече от това, Хардин влиза, вижда разпилените листа и телефонът пада от ръката му насред хаоса на пода.