Анна Тод
След щастливия край (71)

Теса

Права бях. Облегнат на изрисуваната с графити стена и чака.

— Не ми каза, че Дилайла и Саманта са съквартирантки — започва. Това е първото му изречение и се усмихва с онази широка усмивка, от която се повдигат крайчетата на носа му.

— Да, голяма каша е, особено като се има предвид, че това не са имената им. И ти го знаеш много добре.

Той се смее толкова силно, че чак тялото му се тресе.

— Тези са забъркали такива лайна. Як сапунен сериал. От най-противните.

— На мен ли ми го казваш? Аз понасям всички последици. Горкият Ландън. Трябваше да го видиш, след като излезе със София на по питие и тя му представи съквартирантките си. Падна от стола.

— Горкото копеле. Дошло му е в повече — не спира да се смее Хардин.

— Но не се смей на тези неща пред него. И бездруго му е трудно да се разправя с двете.

— Да, да, знам вече — върти очи и точно тогава вятърът изведнъж се усилва и дългата му коса лети през лицето. Смея се и соча разплетеното гнездо на главата му, защото така е по-лесно, иначе… алтернативата е да го питам защо е дошъл.

— Дългата коса ми отива и дава възможност на желаещите дами да скубят по-яко — шегува се, но думите му се забиват право в целта: в мен.

Смея се с него, защото не искам да знае как ми се завива свят и как сърцето ме боли само при мисълта, че може да го докосва друга жена.

— Хей, само се пошегувах — казва. Очевидно не съм успяла да прикрия огорчението си, защото Хардин вече ме е обърнал към себе си, стиска ръката ми и ме гледа в очите. — Беше тъпа и необмислена шега.

— Няма проблем, наистина, добре съм — уверявам го и прибирам разпиляната си коса зад ушите.

— Може да си станала достатъчно независима, за да ухажваш бездомни мъже, но все още лъжите ти са ужасно нескопосани.

— Хей, не се шегувай така с Джо — опитвам се да върна лекото настроение. — Той ми е приятел — обяснявам и му се изплезвам. Точно тогава минаваме край една пейка, на която се целуват момиче и момче. Хардин се провиква високо:

— Пет долара, че след по-малко от две минути ръката му ще е под полата й.

Аз го удрям закачливо по рамото, а той ме прегръща през кръста.

— Не ме пипай така, че после ще имам неприятности с Джо — казвам и закачливо размърдвам вежди.

Хардин избухва в смях.

— Какво е това привличане между теб и бездомниците? Не разбирам.

Спомням си за баща ми и спирам да се смея.

— Мамка му! Не, не исках да намекна за него.

Вдигам ръка да го прекъсна и се усмихвам.

— Не, няма проблем. Наистина. Да се надяваме, че Джо не ми е чичо.

Хардин ме гледа, сякаш са ми се появили още два чифта очи.

— Хардин, всичко е наред, вече разбирам от майтап. Научих се да не се вземам много на сериозно.

Това изглежда задоволява любопитството му и дори се усмихва на Джо, докато му подавам торбичката с храната.

 

 

В апартамента е тъмно. Ландън вероятно спи от няколко часа.

— Ял ли си?

Хардин сяда на малката маса с два стола, обляга лакти и казва:

— Всъщност не, не съм. Имах намерение да взема онази торбичка с храна, но Джо ми я открадна под носа.

— Мога да приготвя нещо. И аз съм гладна.

След двадесет минути потапям пръст в соса и го облизвам, за да видя как е на вкус.

— Ще ми дадеш ли да опитам? — пита Хардин зад гърба ми. — И преди съм пробвал различни вкусове от пръста ти. Но онази глазура ми хареса най-много.

— Наистина ли я помниш? — учудвам се. Предлагам му малко сос с лъжичката.

— Всичко помня, Теса. Е, не броим случаите, когато съм бил прекалено пиян или друсан.

Усмивката изчезва от лицето му и аз бързам да потопя пръст в соса и да му го поднеса да го оближе. Това вече върши работа — усмивката му се връща. Засмуква пръста ми и очите му бавно се изливат в моите.

— Исках да поговорим. Свързано е с нещата, които помня.

Но меките му устни около пръста ми ме разсейват.

— Точно сега?

— Скоро, не е нужно да е тази вечер — прошепва и облизва връхчето на пръста ми.

— Какво правим, Хардин?

— Задавала си ми този въпрос прекалено много пъти — усмихва се и става.

— Не сме се виждали толкова отдавна. Не е добра идея — казвам, но изобщо не мисля, че идеята не е добра.

Идеята е страхотна.

— Липсваше ми и чаках да дойде времето да ти залипсвам и аз на теб — отвръща. Ръката му е на таза ми, притиска пръсти в материята на работната ми риза. — Не ми харесва, когато цялата си облечена в черно, не ти отива — добавя. Навежда се и носът му минава по челюстта ми.

Пръстите ми са върху копчетата на ризата ми и непохватно се опитвам… да ги разкопчая

— Щастлива съм, че ти поне не се появи облечен в други цветове.

— Не съм се променил чак толкова много, Теса — усмихва се, допрял кожата на лицето ми. — Просто ходя на лекар и спортувам повече.

— Все още ли не пиеш? — питам. Пускам ризата си на пода и той ме притиска към плота.

— Пия, но много малко. Вино или светла бира. Но не, никога повече няма да изпия дори една бутилка водка, ако това питаш.

Кожата ми гори. Питам се и не разбирам как стигнахме дотук след толкова дълга раздяла: аз стоя пред него и чакам разрешение да махна тениската му. Разбира се, той е прочел мислите ми, взема ръцете ми в своите и ги плъзга под тениската си.

— Този месец е нашата годишнина, помниш ли? — казва, докато го събличам и жадно оглеждам голите му гърди.

Търся новите татуировки, но с радост виждам само листата. Хардин ги нарича папрати. Изглеждат малко странни: с дебели жилки и дълго, право стъбло.

— Нямаме никаква годишнина. Полудял ли си?

Опитвам се да видя гърба му, но той разбира намеренията ми и се чувствам ужасно конфузно, когато се обръща и пояснява:

— Все още е само твоята.

А аз не мога да откъсна очи от развитите, изпъкнали мускули на раменете и гърба му.

— Радвам се, че е така — признавам тихо.

Устата ми е суха. Очите му са пълни с веселост.

— Да не би да си пощуряла и да си си направила някоя татуировка?

— Не! — възкликвам. Плясвам го, а той се обляга на плота и ме придърпва.

— Има ли проблем да те докосвам така?

— Не — бърза да признае устата ми, преди мозъкът ми да е измислил някоя глупост.

— А така? — пита пак и прокарва пръст по деколтето на потника ми.

Не, няма проблем. Сърцето ми блъска като полудяло, убедена съм, че го чувам. Той вероятно също го чува. Чувствам се толкова жива, като разбудена след дълъг сън, в такава хармония с всичко около мен и така огладняла за допира му. Мина много време, а ето го, пред мен е — казва и прави нещата, които така обичам. Но този път е по-внимателен, по-търпелив.

— Толкова много ми липсваше, Тес.

Устата му е на сантиметри от моята, пръстите му правят малки кръгчета по раменете ми. Сякаш съм пияна, като изгубена в бял пухкав облак. Когато устните му докосват моите, започвам да потъвам надолу към онова местенце, където сме единствено ние двамата, където няма нищо друго, само усещането за Хардин, за пръстите му по кожата ми, за устните му, които галят моите, за зъбите му, които леко се впиват в крайчетата на устата ми, за стона му, когато пръстите ми разкопчават джинсите му.

— Пак ли ще ме ползваш само за секс? — усмихва се в устните ми, но езикът му веднага се увива около моя, за да не отговоря. — Шегувам се — добавя. Усмихва се отново и притиска тялото си в моето.

Ръцете ми обгръщат врата му, пръстите му плавно се плъзгат в косата ми.

— Ако не бях джентълмен, бих те чукал направо на плота — отсича. Ръцете му обхващат гърдите ми, пръстите му се закачват за сутиена ми като кукички. — Бих те вдигнал, бих махнал тези ужасни панталони от тялото ти, бих разтворил краката ти и бих те чукал точно тук.

— Но ти винаги си казвал, че не си джентълмен — напомням му, останала без дъх.

— Промених решението си. Сега съм наполовина джентълмен.

Шегува се. Надявам се да е шега. Толкова съм възбудена — имам усещането, че всеки миг ще гръмна. Пъхам ръка в боксерките му, усещам как очите ми се обръщат назад, когото чувам стона му.

— Мамка му, Тес!

И сега чак регистрирам изречението му.

— Наполовина? Какво означава това?

Пръстите му леко гъделичкат кожата под ръба на бикините ми. Скимтя, но не ми пука.

— Това означава, че независимо колко силно те желая, мамка му, толкова силно, че ако не те чукам, ще се пръсна! Искам да те просна на тоя плот и да те накарам да крещиш името ми, за да разбере целият блок какво ти причинявам — говори. Захапва кожата на шията ми. — Но няма да го направя до деня, в който не се омъжиш за мен.

Ръцете ми замръзват — едната на врата му, а другата около пениса му.

— Моля? — изграчвам и веднага прочиствам гърлото си.

— Чу ме. Няма да те чукам, докато не се омъжиш за мен.

— Не го казваш сериозно, нали?

Моля те, не, не се шегувай така. Не сме си говорили от месеци, не може да се шегува за такова нещо. Разбира се, че е шега, нали?

— Не, никак не се шегувам — заявява. Погледът му е весел, мек, закачлив, а аз буквално започвам да тропам с крак като малко дете, на което са му взели близалката.

— Но ние не сме… не сме дори… — замлъквам. Събирам косата си и се мъча да проумея логиката.

— О, нали не се опитваш да ми кажеш как си вярвала, че ще се откажа толкова лесно — пита. Устните му са опрени в пламналата ми буза. — Не знам дали изобщо си ме познавала, ако наистина си мислила, че се отказвам току-така.

Усмивката му ме кара да го зашлевя и да не спирам да го целувам. Каква логика има в това?

— Но ти се отказа.

— Не, не съм. Само ти давам време и пространство, както ти ме принуди. Ти искаше да създадеш дистанция между нас. И аз изпълнявам. Вярвам, че любовта ти все някой ден ще те върне при мен — казва. Повдига вежда и се усмихва с онази дяволски съблазнителна усмивка с трапчинките. — Но на теб ти отнема адски много време.

Какво става, по дяволите?

— Но… — буквално нямам думи.

— Така само нараняваш себе си — смее се и слага длани на бузите ми. — Ще спиш ли пак с мен на дивана? Или ще те изкушавам прекалено много.

Въртя очи и тръгвам след него към хола.

Опитвам се да разбера как може да има някаква логика в решението му, как това му се струва нормално?

Трябва да говорим за толкова много неща, имам толкова въпроси, които чакат отговорите си, но засега ще заспя на дивана с Хардин и ще се преструвам, че за първи път всичко в живота ми е наред.