Анна Тод
След щастливия край (68)

Теса

Септември

Апартаментът на Ландън е малък, банята също е много малка, но му върши работа. Всъщност е добре за двама ни. Всеки път, когато му напомня, че това е неговият, а не моят апартамент, той ми казва, че не е така, защото живея тук, откакто дойдох в Ню Йорк.

— Сигурна ли си, че си добре тук? Не забравяй, че София ти предложи да останеш при нея няколко седмици, ако не се чувстваш удобно тук — казва и слага няколко чисти, сгънати кърпи в помещението, което наричаме баня. Кимам и се опитвам да прикрия изгарящото нетърпение, с което очаквам уикенда.

Нетърпение и тревога.

— Няма проблем, и бездруго съм на работа целия уикенд.

Вторият петък на септември е и самолетът на Хардин трябва да кацне всяка минута. Не попитах защо идва, не събрах сили. Когато Ландън ми каза, че Хардин пристига и иска да остане тук, аз само кимнах и се помъчих да се усмихна.

— Ще вземе такси от Нюарк, така че ще е тук след около час предвид задръстването. — Заравя лице в ръцете си и потърква брадичка. — Имам чувството, че това няма да свърши добре. Не трябваше да се съгласявам.

Махам дланите му от лицето.

— Няма проблем. Голямо момиче съм и мога да се справя с известна доза Хардин Скот.

Нервите ми са опънати до краен предел, но се успокоявам, че ще съм на работа и че София е само на две пресечки от мен. Ще оцелея един уикенд.

— А… знаеш-за-кого-те-питам… дали ще е тук този уикенд? Не знам как това ще мине незабелязано — Ландън определено започва да изпада в паника, плаче му се, всеки миг ще започне да пищи.

— И той работи целия уикенд — казвам, отивам до дивана и вземам чистата си престилка.

Животът с Ландън е лесен, въпреки проблемите, които имахме в отношенията си. Освен това обича да чисти, така че се разбираме много добре. Приятелството ни се заздрави и не сме изпадали в нито една неловка ситуация от мига, в който пристигнах преди четири седмици.

Прекарах лятото с майка ми, приятеля й Дейвид и с дъщеря му Хедър. Научих се как да използвам скайпа на телефона си и прекарах доста време в разговори с Ландън, планирайки преместването си.

Беше едно от онези лета, когато заспиваш през юни и се събуждаш в средата на август. Мина много бързо и по-голямата част от дните и нощите ми бяха запълнени със спомени, свързани с Хардин. Дейвид нае вила за лятна почивка на пет километра от тази на семейство Скот и още докато минавахме с колата, видях бара, в който пихме и където танцувах. Движех се по същите улици, по които вървях с Хардин, но сега бях с Хедър, която спираше на всяка крачка да ми бере цветя. Вечеряхме в същия ресторант, където прекарах една от най-кошмарните нощи в живота си и дори сервитьорът беше същият — Робърт. Бях изненадана, когато ми каза, че и той се мести в Ню Йорк да учи медицина. Предложили му значително по-висока стипендия за Ню Йорк и се отказал от Сиатъл. След това си писахме няколко пъти, даже се чухме по телефона. Преместихме се в Ню Йорк по едно и също време. Той пристигна седмица преди мен и сега работи на същото място, където съм и аз. Ще работи плътно и през следващите две седмици, докато му започнат лекциите. И аз щях да съм като него, но не можах — за беда — да вляза в Нюйоркския университет за есенния семестър. Кен ме посъветва да изчакам поне до пролетния, преди да опитам в друг колеж, защото прекалено честото местене не се отразява добре на досието ми, а комисията по приемането и бездруго е достатъчно взискателна.

Няма проблем да си почина малко, въпреки че после ще трябва яко да уча, за да наваксам, а сега ще използвам времето да работя и да опозная този огромен, странен град.

С Хардин говорихме само няколко пъти, след като ме заряза след церемонията по завършването и дори не ми каза довиждане. Пусна ми няколко съобщения, няколко имейла, които бяха сухи, доста формални и странни, така че не отговорих на повечето.

— Имате ли някакви планове за уикенда? — питам Ландън и завързвам престилката си.

— Не, поне аз не знам за такива. Мисля, че само ще преспи тук и си тръгва в понеделник следобед.

— Добре. Днес работя двойна смяна, така че не ме чакайте. Няма да се върна поне до два.

— Не ми се иска да работиш толкова много — въздъхва Ландън. — Не е нужно да даваш пари за нищо. Знаеш, че имам голяма стипендия и че Кен не ми разрешава да плащам повечето от сметките.

Поглеждам го, усмихвам му се сладко и прибирам косата си на висока опашка, която стига до яката на черната ми риза.

— Няма да спорим за това — отсичам категорично и пъхам ризата в работните си панталони.

Униформата ми не е чак толкова отвратителна — черна риза с копчета, черни панталони и черни обувки. Единственото, което ме притеснява, е неоновозелената вратовръзка, която съм задължена да нося. Отне ми две седмици да свикна с това противно нещо, но пък бях толкова благодарна, че София успя да ми намери работа като сервитьорка, та не ми пукаше кой знае колко много. Тя е главен готвач и отговаря за сладкишите в „Лукаут“ — наскоро открит и безумно скъп ресторант в Манхатън. Опитвам се да не се бъркам в… приятелството им с Ландън, особено след като се видях с една от съквартирантките й, която вече познавах от Вашингтон.

С Ландън сме обречени всеки ден да се убеждаваме, че светът наистина е малък.

— Пусни ми съобщение, когато си в почивка — казва Ландън, откачва ключовете ми от кукичката и ги слага в ръката ми. Съгласявам се, уверявам го, че пристигането на Хардин няма да ме разстрои, и тръгвам.

Нямам нищо против да вървя пеша по двадесет минути до работата. Все още опознавам огромния град. Всеки път, когато се изгубя сред тълпата хора, се чувствам все по-близо, по-свързана с живота и вибрациите на града, усещам ритъма му. Уличният шум, гласовете, които не спират и през нощта, сирените и клаксоните ме будеха постоянно през първата седмица. Сега ми действат почти успокояващо, сякаш се сливам с живота навън.

Тук открих едно ново и много интересно занимание — да наблюдавам хората. Всички изглеждат толкова важни, официални. Обичам да си мисля за предполагаемото им минало, да се опитвам да отгатна откъде идват, защо са тук.

Не знам колко време ще остана, няма да е завинаги, но засега ми харесва.

Но той ми липсва. Толкова много.

Престани!

Трябва да спра да разсъждавам по този начин. Сега съм щастлива, а той очевидно си е изградил нов, различен живот, в който няма място за мен. Няма проблем. Искам да бъде щастлив, това е всичко. Толкова се зарадвах да го видя с новите му приятели, хареса ми онази увереност, която излъчваше… сякаш беше щастлив.

Просто не ми се понрави как си замина, когато се забавих в тоалетната. Бях си оставила телефона до мивката и когато се върнах да го търся, вече го бяха откраднали. После мина един час, докато се разправям с човека от „Изгубени вещи“, който дори се опита да ми помогне да го намеря. След много обикаляне го видях, че е оставен върху капака на една кофа за боклук. Може би този, който го е взел, е разбрал, че не е негов, но не си е дал труда да го остави там, откъдето го е задигнал. Батерията беше заминала. Опитах се да намеря Хардин на мястото, където го оставих, но го нямаше. Кен ми каза, че е тръгнал с приятелите си, и тогава разбрах: това беше краят. Окончателният край.

Дали ми се щеше да се бе върнал при мен? Разбира се. Но той не го направи, така че не мога да прекарам целия си живот в съжаления, че не го е сторил.

Нарочно взех още една смяна тази седмица, за да съм заета и да седя в апартамента възможно най-малко. София и съквартирантките й се карат постоянно и не мога да остана и там, но ако нещата с Хардин се окажат прекалено странни и неловки, ще отида.

Със София станахме близки, но се опитвам да не си вра носа, където не ми е работата. Освен това съм предубедена заради приятелството си с Ландън и не мисля, че искам да знам подробности, особено ако се почувства достатъчно удобно в моята компания и започне да говори за сексуалния им живот. Още не мога да се отърва от ужаса, който преживях след разкритията на Кимбърли за сексуалните подвизи на Тревър из офиса.

На две пресечки от „Лукаут“ вадя телефона си да погледна часа и по невнимание се блъскам в Робърт. Ръцете му ме хващат, преди да политна.

— Внимавай! — казва някак глуповато и се усмихва сконфузено. — Странно… и двамата работим в „Лукаут“ и…

Той се усмихва и нагласява зелената си вратовръзка. На него му стои далеч по-добре, отколкото на мен. Косата му е разбъркана, рошава дори. Чудя се дали да му напомня, че Хардин идва днес, но решавам да си замълча. Пресичаме кръстовището и няколко млади момичета му се усмихват. Не мога да ги виня — Робърт е красиво момче.

— Малко съм разсеяна — признавам, когато завиваме край ъгъла.

— Той идва днес, нали?

Робърт отваря вратата и я задържа да ми направи път. В ресторанта е толкова тъмно — винаги ми трябват няколко секунди, за да се адаптират очите ми, особено ако навън е слънчево. Дори сега е тъмно, а е вече обед.

Тръгвам след Робърт към стаята за почивка, където оставям чантата си в малко шкафче, а той слага телефона си в горното чекмедже.

— Да — отвръщам, затварям шкафчето и облягам гръб на него.

Робърт докосва лакътя ми.

— Знаеш, че няма проблем да говориш пред мен за него. Не го харесвам, но с мен можеш да споделиш всичко.

— Знам и наистина го оценявам, но точно сега предпочитам да не отварям тази кутия със спомени. Прекалено дълго се опитвам да я държа затворена — засмивам се, но смехът ми не е естествен, а толкова ми се иска да си вярвам.

Излизаме от стаичката. Робърт ми се усмихва и поглежда часовника на стената. Ако не беше яркочервен и с пурпурни цифри, едва ли щях да разбера колко е часът. Тук, в коридора, е много тъмно. Само в кухнята и в стаичката за отдих има добро осветление.

Смяната ми започва нормално. Часовете минават бързо, хората започват да се изсипват за обяд. За около пет минути почти забравям за пристигането на Хардин, когато Робърт идва до мен с разтревожен вид и ми казва:

— Ето ги: Ландън и Хардин! — възкликва. После избърсва чело с престилката си. — Искат да седнат в тази част, която обслужваш ти.

Противно на очакванията ми, не изпадам в паника. Кимам, тръгвам уверено към изхода и ги търся с поглед. Опитвам се да принудя очите си да търсят само Ландън, в никакъв случай Хардин. Оглеждам се нервно, но никое от лицата не ми е познато, не виждам Ландън.

— Тес — някой докосва ръката ми. Подскачам. Този дълбок, красив глас, този съблазнителен акцент, който върви в главата ми като на диск от месеци. — Теса?

Хардин ме докосва пак и този път увива ръка около китката ми, както винаги прави. Не искам да се обръщам с лице към него. Искам, но съм ужасена. Изплашена до смърт, че ще видя на живо лицето, което е като татуирано в съзнанието ми. Както и очаквах, това лице си остана там, непокътнато от времето и разстоянията. Това начумерено, сърдито лице ще си е там завинаги, ще бъде така живо, както първия път, когато го видях.

Излизам от транса и се обръщам. В следващите части от секундата се опитвам да срещна погледа на Ландън, но каква е ползата? Не е възможно да не забележиш тези прелестни зелени очи, различни от всички зелени очи на света. Хардин се усмихва, а аз стоя пред него и не мога да говоря.

Трябва да си събера акъла.

— Здрасти — казва все така усмихнато.

— Здрасти.

— Хардин искаше да дойдем тук — обажда се Ландън зад гърба ми, но очите ми отказват да съдействат на мозъка ми. Хардин ме гледа по същия начин. Пръстите му са впити в китката ми.

Трябва да измъкна ръката си, преди да е усетил бесния ми пулс — така реагира тялото ми след три месеца на разстояние от него.

— Няма да оставаме да се храним тук, ако си много заета — добавя Ландън.

— О, няма никакъв проблем — уверявам приятеля си.

Знам какво си мисли. Разбирам, че се чувства виновен и се страхува, че като е довел Хардин тук, това ще сломи новата Теса, Теса, която се смее и разказва вицове, Теса, която пак е самата себе си, а може би дори и по-твърдоглава от предишната.

Но това няма да се случи. Всичко е наред. Под контрол. Хладнокръвна и спокойна. Напълно.

Леко измъквам китката си от ръката на Хардин и вземам две менюта от таблото. Кимам на обърканата хостеса, за да я уведомя, че аз ще ги придружа до масата им.

— От колко време работиш тук? — пита Хардин и тръгва плътно до мен.

Облечен е както винаги — черна тениска, черните джинси, същите черни кубинки. Само че този чифт са скъсани на коляното. Няколко пъти си напомням, че са минали само няколко седмици, откакто напуснах дома на майка ми, защото сега ми се струва, че са се изтърколили месеци, години дори.

— От три седмици — отговарям.

— Ландън каза, че си тук от обяд.

Кимам и им показвам малко сепаре. Хардин се мушка от едната страна, а Ландън от другата.

— Кога ще дойде време за малко разтоварване?

Разтоварване? За сексуално разтоварване ли ми говори?

Не знам.

Дали искам да е така?

Също не знам.

— Затваряме в един. Когато работя нощна смяна, обикновено се прибирам към два.

— Два сутринта? — устата на Хардин остава отворена.

Оставям менютата, той се опитва да ме хване за ръката, но аз се отдръпвам и се преструвам, че не забелязвам намерението му.

— Да, сутринта. Така работи почти всеки ден — накисва ме Ландън.

Поглеждам го лошо, не биваше да му казва, но пък… какво му пука на Хардин за моите работни часове? Не би следвало.

След това Хардин не говори много. Поръчва си агнешки равиоли и вода, а Ландън си взема обичайното и пита дали София е много заета в кухнята. През цялото време ми се усмихва извинително, задето е довел Хардин тук.

На другата маса се забавям доста време — жената е пияна и не може да реши какво й се яде, а мъжът й е прекалено зает да говори по телефона и не обръща внимание какво става наоколо. Всъщност съм благодарна, че жената ме върна да й сменя яденето три пъти, защото мога да мина край Ландън и Хардин и да им долея вода, а после да прибера чиниите им.

София, защото е София, не им включи агнешкото в сметката, Хардин, понеже е Хардин, остави огромен бакшиш, а аз, понеже съм си аз, принудих Ландън да го вземе и да му го върне, когато се приберат.