Анна Тод
След щастливия край (66)

Теса

Юни

— Добре ли съм? — обръщам се аз към голямото огледало и опъвам роклята.

Стига точно до коленете. Тъмночервената коприна ми навява носталгични спомени. В мига, в който я пробвах, се влюбих в тази рокля, защото цветът ми напомняше толкова много за миналото ми, за времето, когато бях друго момиче.

— Добре ли изглеждам? — питам пак.

Роклята е различен модел от онази, с която отидох на първия купон. Въпросната беше широка, с висока яка и ръкави до лактите. Тази е по тялото, без ръкави, с ниска яка и памучна бродерия около деколтето. Винаги ще обичам старата си рокля, но и тази ми харесва.

— Разбира се, че изглеждаш добре, Тереза — обажда се майка ми, която се е облегнала на рамката на вратата и се усмихва.

За днешния ден се опитах да успокоя нервите си, но след като погълнах четири кафета и един пакет пуканки, крача като луда из къщата на майка ми. Завършването на Хардин. Параноята ме е натиснала — започвам да си мисля, че ми изпратиха поканата от любезност, а не защото искат да съм там. И че после, когато си тръгна, за вежливостта ще бъде забравено през всичкото това време, през което ще останем разделени.

Минутите и часовете някак минават, стрелките на часовника се движат така, както са се движили винаги и както винаги ще се движат, но този път не се опитвам да го забравя. Този път си спомням, лекувам се, като мисля за времето, прекарано с него, но мисля с усмивка.

Онази нощ през април, когато Ландън ми поднесе реалността на сребърна табла, се прибрах директно в къщата на майка ми. Обадих се на Кимбърли и плаках по телефона, а тя ми каза да спра, да преглътна и да помисля в каква посока искам да продължи животът ми.

Не осъзнавах колко тъмен е бил той, докато не започнах да виждам светлината. Първата седмица прекарах в пълно усамотение, почти не станах от леглото си и се хранех насила. Всяка мисъл се въртеше около Хардин и около това колко ми липсва, колко се нуждая от него и колко го обичам.

Следващата седмица се оказа по-лека. Като при разделите ни, но сега беше по-различно. Сега трябваше да си напомням, че Хардин е на хубаво място, че е със семейството си и че не го бях напуснала като наказание. Ако има нужда от нещо, близките му ще се погрижат. Карен ми се обаждаше всеки ден и това беше единственото, което ме спря да не се кача в колата и лично да проверя дали Хардин е добре. Трябва да събера живота си, но трябва също да съм сигурна, че няма да причиня никакво зло на Хардин или на някого другиго около себе си. Бях се превърнала в едно от онези момичета, които са бреме за всички, защото виждах само Хардин и всичко друго ми убягваше. Единственото нещо, което имаше значение, бе неговото мнение за мен. Прекарвах ден и нощ да се опитвам да поправя Хардин, да поправя връзката ни според моите виждания, а в същото време наранявах и съсипвах всички останали, в това число и себе си. Хардин беше крайно настоятелен през първите три седмици, но подобно на обажданията на Карен и неговите намаляха до две на седмица. Тя ме уверява, че Хардин е щастлив, и наистина не мога да му се сърдя, че не се обажда така често, както се бях надявала.

Най-често говоря с Ландън. На следващата сутрин, след като заминах, се почувствал ужасно. Отишъл в стаята на Хардин да се извини, но намерил само него — самотен и ядосан. Ландън ми се обади веднага след това и ме умоляваше да се върна, да му дам шанс да ми обясни защо е казал тези неща. Аз го уверих, че всичко е наред, че е напълно прав и че искам да остана встрани за малко, че имам нужда от време за себе си. Колкото и да ми се искаше да замина за Ню Йорк с него, трябваше да се върна там, където започна разпадането на живота ми.

От напомнянето на Ландън, че не съм част от семейството, ме заболя най-много. Почувствах се нежелана, необичана, несвързана с никого от хората в онзи дом. Бях само аз — като блуждаещ балон, готова да се закача за този, който прояви желание да ме вземе. Бях станала прекалено зависима от другите, изгубена в копнежа си да ме желаят на всяка цена.

Това чувство никак не ми харесваше. Разбирам, че Ландън го каза от гняв, но излезе самата истина. Понякога гневът ни помага да изречем нещата, които никога не бихме изговорили гласно само защото сме възпитани.

— Ако продължаваш да мечтаеш, няма да излезеш скоро — казва майка ми и отваря шкафа за бижута. Вади и пуска в дланта ми чифт диамантени обеци, после затваря пръстите ми около тях.

— Сложи тези. Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш. Горе главата и не показвай никаква слабост — съветва. Засмивам се на опита й да ме успокои и закопчавам втората обеца.

— Благодаря — усмихвам се на отражението й в огледалото.

И понеже това е Карол Янг, веднага предлага да прибера косата си, да сложа повече червило и да обуя много високи обувки. Благодаря й за съвета, макар че няма да го приема, а после мислено й благодаря, че не упорства.

С майка ми се опитваме да сложим връзката си в различна рамка, да стъпим на нова пътека — нещо, за което винаги съм мечтала. Тя започва да се примирява с факта, че съм жена, която може сама да взема решения, а аз вече приемам, че тя никога не е имала намерение да се превърне в това, в което в крайна сметка животът я превърна. Баща ми я е съсипал преди толкова години и тя никога не е успяла да се възстанови. В момента работи по въпроса… прави нещо подобно на това, което се опитвам да направя и аз.

Бях крайно изненадана, когато ми каза, че от няколко седмици излиза с мъж. Но най-голямата изненада беше, че въпросният не е адвокат или лекар и че не кара луксозна кола, а е собственик на пекарна и се казва Дейвид. Никога не бях виждала човек, който да се смее толкова много. Има десетгодишна дъщеря, която обича да се облича с дрехите ми, но са й прекалено големи. Освен това иска да я гримирам и да й покажа как да си прави косата. Името й е Хедър и е много сладка. Майка й починала преди три години. А най-голямата изненада е колко мила и чаровна е майка ми в присъствието на това дете. Дейвид някак успява да я накара да покаже такива страни от характера си, за каквито не бях и подозирала. Обожавам начина, по който майка ми се смее, предимно когато той е у нас.

— Колко време имам? — питам и слагам обувките си.

Не обръщам внимание как ми върти очи, когато избирам ниските. И бездруго вече съм развалина, кълбо от нерви, не желая да добавям високи токове към напрежението.

— Пет минути, ако искаш да пристигнеш малко по-рано. А ти искаш да пристигнеш по-рано.

Тя клати глава и премята дългата си руса коса през рамото. Няма думи, с които да се опише какво означава да видиш тази емоционална трансформация у майка ми, да наблюдаваш как камъкът се пука. Хубаво е, че имам нейната подкрепа днес. Радвам се, че не изрази на глас мнението си относно решението ми да отида на церемонията.

— Надявам се да няма много коли по пътя. А ако се натъкна на катастрофа? Ще стигна за четири часа, роклята ми ще се намачка, косата ми ще се развали и…

— Всичко ще е наред. Премисляш нещата. Сега слагай малко червило и заминавай.

Въздъхвам и правя точно каквото ми се каже. Пожелавам си поне един път в живота ми всичко да мине по план.