Анна Тод
След щастливия край (65)

Теса

Хардин целува челото ми и затваря вратата на колата. Багажът ми е събран за хиляден и последен път, а Хардин се обляга на колата и ме притиска до гърдите си.

— Обичам те. Моля те, не го забравяй. И ми се обади веднага щом пристигнеш.

Никак не е щастлив, но един ден ще бъде. Знам, че така трябва, това време е нужно и на двама ни. Ние сме така млади, така объркани. Трябва да поправим щетите, които сме нанесли на хората около нас и които те също са ни нанесли.

— Да, ще се обадя. Не забравяй да им кажеш довиждане от мое име.

Облягам се на гърдите му и затварям очи. Нямам представа как ще свърши всичко това, но знам, че се налага.

— Ще им кажа. Но моля те, влизай в колата.

Не може да се разтакава до безкрайност и да се правя, че съм щастлив. Сега съм нов човек и бих могъл да ти съдействам в това начинание, но още няколко минути… и ще се огъна, ще те кача в онази спалня и ще те задържа завинаги.

Увивам ръце около тялото му.

— Знам. Благодаря ти.

— Обичам те, Теса. Дяволски много те обичам. Помни го — казва в косата ми.

Чувам как гласът му се разпада и потребността ми да го защитя от болката започва пак да се катери към сърцето ми.

— Обичам те, Хардин. Винаги ще те обичам.

Притискам длани към гърдите му и го целувам. Затварям очи и се надявам, пожелавам си това да не е последният път, моля се пак да мога да усетя устните му върху моите, някога пак да чувствам това, което чувствам в момента. Дори през гъстата тъга и болката, че го оставям тук, усещам електричеството между нас. Усещам меката извивка на устните му, парещото желание да го имам, копнежа да се откажа и да се върна в омагьосания кръг. Чувствам онази магическа сила, с която ме задължава и с която аз го задължавам.

Откъсвам устни от неговите. Никога няма да забравя тихия ранен звук, който се откъртва от устата му. Целувам го по бузата.

— Ще се обадя, като пристигна.

Целувам го още веднъж, една бърза целувка за довиждане. Той прави крачка назад и прокарва пръсти през косата си.

— Пази се, Тес.

Качвам се и затварям вратата. Нямам доверие на гласа си и не казвам нищо, но когато потеглям, няколко метра след къщата прошепвам:

— Довиждане, Хардин.